“Тъжно е, когато хората не пеят.
Лошо е, когато хората немеят.
Страшно е, когато хората не смеят да се смеят…”

    Животът на Радой Ралин е символ на великите човешки идеали за свобода, справедливост, човешка топлина и отзивчивост. Той остава винаги непримирим както спрямо продажните души на писателстващи мижитурки, така и към парвенющината на преуспели материално и обществено граждани. За разлика от официалната критическа поезия и проза, която “стреляше” по комунистическо време все “надолу”, неговите произведения развенчават “вмирисаната глава на рибата” - правителствената и партийната върхушка. България не познава такъв смел и неподкупен дух като неговия.
      Още през 1953 година Радой Ралин става основател на първия български театър на сатиричната миниатюра, който e средище на антикултовската сатира. През 1946-49 и през 1987-90 той е редактор на в. “Литературен фронт”. През 1952-61 работи във вестник “Стършел”, а през 1961-63 - във в. “Литературни новини”. Участва в Студия за игрални и документални филми (1961-66), в “Българска кинематoграфия” (1976-87), редактира в. “Български писател” (1966-68), издава заедно с Борис Димовски в. “Щастливец”(1992-99).
       Радой Ралин е прочут предимно със своите хумористични произведения. Мнозина не знаят, че той е добър и талантлив лирик. Лириката му като че ли произлиза от сатирата, допълва се, образува вечно единство с нея. Нейната трагична дълбочина се ражда от оная елегична тревога за човешката съобщност, която непримирима тръпне и в сатирата му. Още в ранните си стихотворения (1940-41), събрани по-късно в стихосбирката “Непознати улици”, се чувства неспокойството на вечно търсещия и копнеещ за свобода дух, страдащ от самотата, от сивотата на еднообразното ежедневие. Дори и в пейзажа на монотонно изнизващите се дни, прозира тъгата на “уморения”, “разочарования”, но вечно жаден за нещо ново млад поет:

Есенни часове

Понякога обичам с часове
да гледам уморен зад стъклата
как нервно неуморен вятър вей
и клони, и антени клати.
Отронва се и пада тъжна шума
от жълтите попарени дървета.
Един болезнен залез тихо свети
и клоните под него в дрямка клюмват.
Скучаят улиците умърлушени.
Тежи им, много им тежи калта!
Наситени са вече все да слушат
нестихващата песен на дъжда.
Те може би жадуват минувачи
да разнообразят деня им сив
или поне един стар продавач
мъртвилото със вик да огласи.
Безшумен, тъжен есенен пейзаж,
във който всичко стихва и угасва.
Но аз обичам дълго да седя,
да съзерцавам в ъгъла безгласно.
Тогава самотата си забравям,
копнея да се видя с мили хора
и странно есента ме упоява
със светлата си хубава умора.

    Мнозина от нас са свикнали с иронията, с игривия хумор, с контрастния парадокс, с веселата, но и остра критика на неговите сатири. В поезията му, особено в по-късните произведения, се прокрадва една елегично-лирична, песимистична нотка. Несправедливостта и неравноправието в заобикалящото го общество пораждат истинско страдание у него. На моменти то граничи с отчаяние. Въпреки популярността, с която той се ползва сред българския народ, много от партийните литературни критици не го разбират или “не искат” да го разберат. Управляващите, обхванати от панически страх поради остротата и злъчността на произведенията му, се страхуват от истината в тях и се стремят да ги умаловажат. Няколко пъти той изпада в немилост, уволняван е, пращан е извън София. Той, обаче, не може да си “затвори очите”. Това, разбира се, му коства много сила и страдание:

Пета емблема

Животът ми в надежди се разсипа.
Смири се неосмислена стръвта.
Косата ми е непрестанен сипей
към пропастта.

   Често авторът е считан за оптимист, веселяк, изпълнен с енергия талантлив шегаджия, който си играе както си иска с думите, комбинира ги в невероятни словосъчетания, употребява неочаквани метафори. Но лирическите му стихотворения са пропити с болка, със страдание, с трагизъм. Поетиката му е оригинална. Той използва и търси непрекъснато нови изобразително-изразни средства за по-нюансирано вглеждане в загадките на битието, одухотворява с чувство за мярка дори най-делничното в човешкия живот. Предметният му пластичен стих продължава линията на Атанас Далчев в българската поезия, наследявайки гражданско-творческата й етика:

Малка елегия

Изминаха безброй лета-
светът жестоко остарява
и няма вече пролетта,
която да ни вдъхновява,
и характерният й скок
през образи и през пространства.
Едничък ни остава Бог
чрез вечното си постоянство.

   Някои от по-известните лирически стихосбирки на Ралин са: “Стихотворения” (1948), “Войнишки тетрадки” (1955), “Непредвидени чувства” (1959), “Лирика”, (1965), “Есенни къпини” (1972), “Обстоятелства” (1973), “Хляб и портокали” (1975), “Всичко ми говори” (1975), “Непознати улици” (1941-1993), лирическата повест “Ще дойде лято” (1998) и мн. други. Поетът си остава борец за правда, за справедливост, за човечност, за светли хуманни пориви в социалните обществени отношения, в личния живот, в по-доброто бъдеще на човека, въпреки че съмнението в това бъдеще понякога не го напуска. Тъгата, болката и осъзнаването, че вярата, оптимизмът и веселата ирония са една илюзия, засилват вътрешното трагично противоречие в душата му:

Дочакан разрив

О, мои тъжни сатирични стихове!
Не е ли време с вас да се сбогувам?
Стига съм лекувал чужди страхове
с чужди болки стига да тъгувам.
Човек износва старата любов
и всичките си лекари забравя.
Човекът на какво не е готов?
Но още - от какво не се отравя?
Нас тласка ни невидимият чарк.
Пронизват ни световните угрози.
Не трябвали били днес нито Жана Дарк,
ни донкихотовските пози.
Вас, стихове, ще ви забравят без тъга?
Кой спомня днес за нелегалните квартири?
Подгонените съвести укривате сега,
а утре няма никой да ви дири.
Кому е нужен някогашният кураж?
А смелостта предишна е като вчерашното “точно време”.
По него курс днес никой не ще вземе.
Днес хората с по-друго правят стаж.
О, сбогом, моя сатира, мой смях.
Не правя саможертва!
Хората с илюзии не бива да живеят.
Сами те нека да лекуват своя страх,
сами те нека се опитват да се смеят.

                                    Даниел Авдала