Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.11.2011 02:20 - Спомените на "стария групар" II. Патилата на "храбрия" войник.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 3685 Коментари: 8 Гласове:
2

Последна промяна: 13.02.2012 10:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
           Спомените на "стария групар".
                                             

II-ра глава: Патилата на „храбрия” войник.

    През 1976 година завършвах гимназия и трябваше да държа матура по математика. Математиката не ми бе любим предмет, а точно лятото, когато трябваше да се готвя и за кандидатстудентските изпити по български, история и политически, бе трудно да се учи пълноценно в жегата. Въпреки че положих доста усилия да се подготвя за писмения, реших да се «застраховам», като приложа измислена от мен система за преписване. Осъществих подготовката й с помощтта на приятеля си Бойко. В деня преди матурите, отидохме с него в мъжката тоалетна на третия етаж и от прозореца на клозета увисихме бяло влакно за въдицата, което спуснахме по гръмоотвода чак до земята. На другия ден, по време на матурата, прозорците на класната стая бяха широко отворени, защото бе топло. Условията на задачите, които учителката токущо бе написала на дъската, надрасках на едно листче, смачках го и го хвърлих през прозореца. Долу чакаха верните ми приятели Владо и Бойо, които бяха добри математици. Те ми дадоха сигнал, че са го намерили, взеха го и изчезнаха в близката градинка да решават. Не след дълго чух уговорения предварително сигнал, че всичко е наред. Отидох до тоалетната и издърпах с влакното, играещо ролята на въже, кибритената кутийка, която приятелите ми бяха завързали на долния край. Изтеглих я и взех листчето с решенията от нея. Бях успял сам да реша двете задачи и бях започнал третата, но при наличието на такава съвършена система за преписване и на готовите решения ме домързя да мисля повече и преписах решението на последната задача. След проверката на писмените работи получих от учителската комисия оценка петица, защото приятелите ми не бяха обяснили подробно решението, а го бяха нахвърлили, както прявят математиците-професионалисти. Устният бе по-комплициран. Бях си направил около сто пищова с отговори на въпросите. Когато получих темите, успях с голяма мъка да препиша първите два отговора, но третия не успях, Бях се притеснил доста и учителката ме попита: «Абе, ти да не преписваш?» - «Аз? Неее...» - отговорих изчервен. За мое голямо облекчение тя така и не разбра, че преписвам.
      Явих се като насън на кандидатстудентските изпити. След матурата бяха ми останали две седмици, за да се готвя за трите изпита. Много труд и време хвърлих за подготовка по история, разработих почти всички теми, но се падна първият въпрос от конспекта – «Образуване на Славяно-българската държава», който знаех повърхностно, защото «уж» бе лесен и винаги го прескачах. Резултатът от изпита не бе много добър. По български за подготовка имах само пет дни и бях научил седем автора (от няколко десетки), както Мирча Кришан – урока за краставицата. Явих се на риск, но късмет - паднаха се двама от авторите, които знаех: Вазов и Смирненски. Затова и тук резултатът бе по-добър. Политическия го «избих» и тъй като балът не ми стигна за право и история, бях приет българска филология.
      В началото на септември трябваше да отида на военна комисия. И сам не разбрах, как ме разпределиха в школата за фазани в Плевен, и то в кашимерията. Причината после ми се изясни, но беше късно. Спомних си, че при явяване пред комисията, трябваше да дадем не само своите данни, но и тези на родителите си, включително професия и месторабота. Явно полковникът, председател на комисията, като разбрал, че баща ми е главен юрист на кожухарския завод БКИ на Гара Искър, решил да ме прати в школата в замяна на услуга, която да поиска от него, а имено да му уреди топъл кожух за зимата. Горкият ми баща. Нямаше и представа за това. Той мразеше ходатайства, беше прекалено принципен и консервативен, но честен. Като разбра това, той побесня и отказа всякакви контакти с военните. Тук, обаче, се намеси майка ми, която му заповяда да не „наврежда на единствения си син”, а напротив – да му помогне. Под нейния натиск той накрая кандиса и нахалният полковник си издейства и уреди на нормални граждански цени топъл, луксозен, скъп кожух, предвиден за износ,. Оказа се, обаче, че услугата на полковника бе "мечешка", защото в кашимерията ми се „отели вола”. „Разказа ми се играта”. Дълги физзарядки всяка сутрин, всеки месец марш на скок с пълно бойно снаряжение четиредесет килограма, вдигане по тревога нощем всеки две седмици и редовни нощни стрелби. Да не говорим за нарядите и лицевите опори в калта или снега, които правехме по кефа на взодния и старшините. На петия месец се разболях от бронхопневмония, но в лазарета ми даваха аспирин за високата темтература и ме пращаха обратно в строя, за да не „изгубя занятията”. Накрая стана така, че се сбих със сина на комбата и при падането си ударих главата. Най-после ме закараха в болницата. Оказа се, че бях получил сътресение на мозъка, имах и пневмония. Лекуваха ме двайсет дни, но въпреки че не бях оздравял напълно, от школата искаха да ме вземат обратно, за да не „изпусна обучението, изпитите и производството в чин старшина-школник”. В болницата лекуващият ми лекар, д-р Лазаров от София, бе млад, завършил медицина преди година, разпределен там на работа за три години. Беше голям почитател на рок музиката. От нашите групи най-много обичаше „Щурците”. Оказа се сродна душа и скоро намерихме общ език. По време на прегледите и визитациите си говорехме само за музика. Аз споделих с него за състоянието си, а и той виждаше, че не съм оздравял окончателно и правеше всичко възможно да ме задържи по-дълго в болницата, за да се доизлекувам. Разказах му за целия „ад” в школата, споделих с него, че не ми се връща там. Но въпреки всички негови грижи и опити да остана повечко в болницата, на двайсет и петия ден ме изискаха от школата, Точно тогава, за моя радост, открих, че имам малка безобидна киста отзад, която не ме болеше. Тя беше моето спасение. Хирургът, бе задължен на д-р  Лазаров, който по време на едно дежурство зашил сам един пациент, като спестил повикването по спешност на хирурга. По принцип хирургът, полковник по чин, имаше инструкции да не оперира школници, за да не пропуснат обучението, но след като моят ангел-спасител, д-р Лазаров, говори с него, той се нави да ме оперира. След операцията лежах дванайсет дни в болницата, но раната  ми не зарастна. Не ме болеше особено. Изписаха ме от болницата и ми дадоха 1 месец домашен отпуск, трябваше да стоя вкъщи, без много да се движа и да ходя на превръзки в поликлиниката, за да ми се затвори. Докато ми се уредят документите за отпуска, се мотах няколко дни в поделението. Там старшините намериха една китара и ми я връчиха, за да ги веселя вечер. И без това не участвах  във физическите занятия. Помагах на старшината на ротата в склада, но ми оставаше време и за музика. Когато нашето поделение беше на полигона, ходех при войниците в другите поделения и свирех там. Един мой приятел от София, Петър Пенев, бе хлебар при кечаджиите и често ме приютяваше, особено като ни вдигаха нощем по тревога. В замяна на това аз „дънех яко” рок с китарата и се дерях колкото се може по-силно.
      Настъпи времето да изляза в отпуск, пътувах с влака от Плевен към София и като навлязохме в родния град, сърцето ми затупа. Вкъщи родителите ми се радваха, че ще си стоя при тях, те мислеха, че ще си почивам, но сгрешиха. От самото начало аз не се свъртях на едно място. Сега ми бе паднало да се занимавам с музика, научих на китарата още нови песни, знаех вече около педесетина. Точно по това време Бойко също бе в отпуск. Той имаше рожден ден и аз заведох на партито у тях две мои съученички  – Краси Дикова и Зоя Тотева, която се запозна по-сериозно с Бойко и двамата се ожениха след няколко години. Имаше и други познати, беше и Владо, който си бе отложил военната повинност, защото първо следваше и впоследствие щеше да служи. Стана жесток терен (купон), на който се слушаше само „върл” хард рок. Свирихме и пяхме. С Бойко и Владо направихме порядъчно шоу, „забихме” най-яките рок парчета, които бяхме репетирали заедно преди. След няколко дни се събрахме тримата у Владо и свирихме там цял ден с елехтрически китари. Владо акомпанираше на пианото си. Бяхме увисили микрофона на полюлея и се записахме на ролковия му магнетофон. Измислихме, импровизирайки, собствена композиция в стил „Пинк Флойд”. Правихме си и снимки.
      За съжаление времето на отпуската изтече бързо и аз трябваше да се връщам в поделението. Раната ми от операцията  не бе се затворила (за мой късмет). Мотах се пак в поделението 10 дни и с голяма мъка измолих да ме пратят на контролен преглед. Хирургът каза, че може да ми даде отново отпуск, но този път със сигурност ще „изпусна” окончателно школата. Аз със скрита радост, че най-после ща се откопча от там,  му отговорих, че за мен здравето е по-важно. Тогава той ме пусна пак още един месец в отпуск. Отново се мотах няколко дни в поделението с китарата, докато ми се уредят документите и се появявах къде ли не с нея, като веселях не само моите колеги от взвода и ротата, но щъках и по другите поделения. Офицерите се видяха в чудо с мен – гетите ми бяха наопаки, якичката бе зацапана, връзките на обувките - полуразвързани, кепето ми - килнато назад. Швейк сигурно щеше да ми завиди, ако знаеше за мен. Но аз успокоявах командирите с музика и те се подхилкваха.
      През време на втората отпуска се повтори почти същото – свирене, пеене, купони. За беда раната ми заздравя към края (щеше ми се да получа още отпуска) и надеждите ми останаха напразни. Кистата беше напълно зарастнала. В поделението за моя голяма радост най-накрая решиха да ме откомандироват от школата, защото бях изпуснал голяма част от занятията. Пратиха ме в централата на Четвърти Километър, в София, за да ме преразпределят. Там един сравнително млад капитан ми записа данните (моите и на родителите ми). На другия ден ми бе съобщено, че ме разпределят за Станке Димитров, в домакинска рота към Военна болница.
      След като пристигнах в болницата, разбрах от майка ми по телефона, че този капитан също се обаждал на баща ми за кожух на жена си, защото, както той казал, бил ми направил услуга, че ме разпределил на по-леко място. Горкият ми баща повторно трябваше да прави компромиси със себе си, което този път му се удаде още по-трудно, заклел се бил пред майка ми, че това ще е за последен път. Ако щат да ме пратят и на Луната, той нямало да си мръдне повече пръста и никакъв военен, дори да е Добри Джуров, нямало вече да получи кожух, та дори и копчетата. Във военната болница службата не бе тежка, аз трябваше да почиствам столовата, да сервирам и да отсервирам закуската, обяда и вечерята и да правя уборка на двора. Бах облечен с бяла престилка като лекар. Тук обаче се появиха други проблеми. В спалното помещение, в което спях и аз, спяха някоко кечаджии, които строяха военни складова на болницата в други градове и села. Те доста ми завиждаха за леката служба, повечето бяха от Югозападна България и мразеха софиянци, а и това, че аз ходех вечер в помещението на медицинските сестри, които бяха разпределени на работа в болницата и им свирех на китара, ги вбесяваше. Една вечер кечаджиите ми направиха засада в спалното и ме набиха. Впоследствие аз набих двама от тях поотделно, след което те и останалите започнаха да ме уважават и да си траят. Аз продължих да ходя при медицинските сестри (по-късно една от тях се ожени за мен) и да свиря с китарата. С тази сестра се срещахме и след като тя си замина за София (разпределението й в Станкето бе свършило). Една вечер беше дошла от София с автобуса, за да е с мен през нощта. Имахме среща след като прибера вечерята в столовата и свърша работа. Точно тази вечер, обаче, имаше мач между Левски и ЦСКА по телевизията и никой от военните офицери в болницата не дойде навреме за вечеря. А гаджето ми вече бе пристигнало и ме чакаше до външната страна на дворната ограда. След като постоях в столовата, аз изхвърлих храната, предназначена за офицерите, които още гледаха мача и нямаха никакво намерение да слязат. После прескочих оградата и отидох да нощувам с приятелката си в мазето на един познат войник, който ми беше дал ключ. Даже взех и един отоплителен електрически радиатор от жената на един старшина, защото помещението бе студено. На другата сутрин, като се върнах в болницата, началникът-полковник ме чакаше разярен. Вечерта след мача дошли офицерите на вечеря и заварили столовата празна. Оплакали се, че не получили от мен храна. Търсили ме навсякъде, но не ме намерили цяла нощ в района. На сутринта моментално ме остригаха нула номер, искаха да ме пратят в „пандиза”, но нямаше места, времето беше студено и арестът бе пълен с войници. Веднага ме преразпределиха в Кеча, да бачкам по обектите с останалите. Беше двайсет и втори март и точно този ден малкото отделение от двама старшини и петима строителни войници, на отиване с камион към обекта в едно село, намирщо се на около сто и петдесет км от Станке Димитров, се отби в селската кръчма да празнува настъпването на пролетта. Не бях закусвал и спал цяла нощ. За да ме пробват, дали съм истински  мъж (бях им се издигнал в очите като „сваляч”) другите войници и старшините ми поръчаха сто грама мастика. Точно това не пиех, но се принудих на гладен стомах да смуча парливата анасонова течност. Едвам я поех, но те ми поръчаха втора стограмка. След изпиването й ми наляха трета чаша. Аз вече нищо не си спомнях, другите ми казаха, че в замаяно състояние съм изливал тайно мастиката на пода под масата, но те ме видели. Накрая съм се бил „отрязал” напълно и ме носили до склада, след което съм лежал в унес цял ден.
      Лека-полека свикнах със строителната работата. Един път паднах във варницата (бях с къси гащи), та си опърлих някои специални места, умрях от болка, но после ми мина като на куче. След време разбрах от майка ми, че началникът на болницата също се обаждал на родителите ми и предложил на баща ми да ме върне в столовата, ако му уреди кожух. Баща ми отказал категорично и му заявил, че не иска да си има работа с корумпирани военни и че съм добре на строителния обект в кеча.
      Строяхме голям военен склад на три етажа. Всяка сутрин  отивахме с камиона и работехме до късна вечер. Имаше и двама майстори. На обяд един от тях носеше голямо шише с ракия, което изпивахме за нула време и после лягахме като трупове за половин час по земята или в камиона. Няколко пъти ходихме нощем с камиона за керемиди до Ловеч (пътувахме ден и нощ до там), докарвахме периодично вар и цимент. Голям парадокс бе, че когато бяхме вдигнали вече стените на първия етаж, след един ураган, на сутринта като отидохме на работа, ги намерихме рухнали. Най-накрая успяхме да завършим огромната постройка, точно няколко дни преди уволнение. Развявахме знаме и гърмяхме във въздуха. Бях станал корав строител, но това не ми пречеше да празнувам дни наред УВО заедно с всички и да свиря с китарата по цели нощи, при което непрекъснато се лееше ракия и не се изтрезняваше. Ден преди да излезем завинаги от казармата минахме през Станкето с една отворена кола, при което аз „забивах" яки рок парчета, а другите ревяха гръмогласно в унисон. Целият град се „изправи на нокти”.
      Най-голямото събитие и най-вълнуващото за мен преживяване през този период на съществуването ми в казармата бе концертът на „Щурците”, който успях да гледам в сградата на киното в Станке Димитров.

                                                         Даниел Авдала





Гласувай:
2



1. анонимен - Много добре! За казармата: Понеже ...
15.11.2011 09:38
Много добре! За казармата: Понеже за кандидати одобрени за висше се даваше 1 мес. по-малко служба, аз подадох и изкарах без проблем(Добър съм по математика) и влязох за второ висше в МЕИ. За изпита ми дадоха отпуска 10 дни. Освободиха ме през септември. По време на службата, за мене нямаше огради, даже вкарвах в моето частно жилище в обекта жени и алкохол. Това беше през 70-те.

За пищовите имах двойна система... ...
цитирай
2. danielavdala - Благодаря за интересния коментар. ...
15.11.2011 14:15
Благодаря за интересния коментар. Военната служба навремето си беше цяла "Одисея". Нас ни освободиха със закъснение през октомври, беше 1978-ма. Но в Станкето разполагах с ключ от мазето на един приятел (бе обзаведено с най-необходимото) и там осъществявах срещите си с мацки...
цитирай
3. анонимен - Abe razni sistemi. . . Drugo e dne...
15.11.2011 23:51
Abe razni sistemi... Drugo e dneshno vreme (t/e ...). Po-dobre po telefona.
цитирай
4. danielavdala - Хаха. . . да, ако става въпрос за п...
16.11.2011 00:09
Хаха... да, ако става въпрос за преписване, днес младите си имат други начини... със слушалки и мобилни телефони...
цитирай
5. анонимен - УВО-78
16.11.2011 14:32
Това с казармата като цяло си беше голяма дивотия. ама таквизи бяха времената и всички минавахме от там. Всеки от нас може да изпише реки от мастило на тази тема. Добре че човек е така устроен, че да помни основно хубавото, иначе още щяхме да си ходим психясани.

АШ
цитирай
6. danielavdala - Ooo, това е най-голямата дивотия, ...
16.11.2011 19:35
Ooo, това е най-голямата дивотия, ама трябваше да минем от там, и то - цели 2 години. Младите сега нищо не знаят.
цитирай
7. zlatna7 - Kazarmata pravi ot decata istinski ...
05.01.2012 14:11
Kazarmata pravi ot decata istinski maje. Tozi, kojto ne e bil tam, ni6to ne e vidjal i ne znae!
цитирай
8. danielavdala - Вярно е, там се клаява характерът и ...
29.01.2012 02:33
Вярно е, там се клаява характерът и волята, нооо... това са две загубени години от живота.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 1129898
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031