Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2011 00:10 - Паралакс - рок маратон. Спомените на "стария групар" III. Рок група "Паралакс".
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 8043 Коментари: 14 Гласове:
2

Последна промяна: 13.02.2012 10:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

             Паралакс – рок маратон.              
          Спомените на "стария групар".

                                                 

III-та глава: Рок група „Паралакс”.

      След като се уволних от казармата, тръгнах на лекции и упражнения по българска филология в Софийския Университет „Климент Охридски”. Вместо да започна да свиря и да се упражнявам, аз взех че се ожених и оставих китарата зад гардероба. Жена ми бе с няколко години по-голяма от мен, беше от провинцията и затова баща ми се опълчи против нашия брак. Аз му се противопоставих твърдо, но той смени бравата на апартамента и ние с жена ми се преместихме на квартира. „То беше любов, то беше чудооо...”. Живеехме на един таван и умирахме от студ. Вместо да оцени жертвата, която направих, жена ми започна да мърмори и ме обвинява, че не правя нищо, за да се нанесем в собствено, купено от нас жилище. Това беше абсолютно невъзможно на тоя етап. Аз бях млад, беден студент в първи курс и трябваше да уча и си изкарвам успешно изпитите. Бях жертвал напълно музиката заради нея, бях се противопоставил на мнението на родителите си. Купуването и обзавеждането на жилище в този момент бе не само невероятен процес, но и пълен абсурд - нямахме пари, а и се чакаше дълго ред след подаване на молба в райсъвета за получаване на апартамент от държавата. Жена ми наду главата с нейните неоснователни обвинения и нападки. Един ден аз не издържах и с помощта на приятеля си Владо и брат му Здравко изнесох багажа си и отидох да живея у баба ми. Понякога спях и у приятели. Оказа се, че баща ми бе донякъде прав: разликата във възрастта играеше роля, имахме различни интереси и разбирания. А и тя май наистина гледаше да „пипне” софийско жителство с този брак (бе от Лом, а живееше временно в София). След месец майка ми и баща ми се помолиха да се върна вкъщи (с жена ми се разведох след три години, но при една среща, след като се разделих се нея, тя ме „извози”, черпи ме с вино и „произведохме” по мое невнимание дете, която тя роди, въпреки раздялата ни и несъгласието ми. Сега вече не съжалявам, поне имам дъщеря и съм доволен).   
     Най-после ми се отвори време и възможност за музикална дейност. Реших да създам рок група. Но как? Нямах уредби: усилватели и колони, имах само нова бас китара „Българска Кремона”, микрофон „Шур” и куха китара. Започнах да поработвам и да спестявам, спестявах и от джобните пари, които получавах от баща ми. Разбрах, че в университета има някакви уредби, макар посредствени и маломощни. Тогава точно се запознах с едно момче, студент по физика във Физико-математическия факултет, Радослав Иванов. Той имаше електрическа китара. Решихме с него да организираме група и да се доберем до уредбите. Питахме в КЕВ-а на Университета, не може ли да ползваме за репетиции колоните, усилвателите и помещението в клуба. Графикът на младежкия културен клуб бе пренатоварен и нямаше особена възможност за репетиции. Аз и Ради се запознахме с третия член на новосъздадената ни група. Това бе Валентин Йолов – студент по математика в СУ „Климент Охридски”. Вальо слушаше симфонична музика и свиреше предимно класика на пианото си вкъщи, обичаше обаче поп музиката и имаше желание да се утвърди на рок сцената. Моят приятел Ники Тезгетарски познаваше еин певец, Нарцис Гъдев (имаше чист и висок глас), с който свирели заедно в казармата. Свърза ме с него. Оказа се, че той учи география в Университета. Така, групата почти се оформи. Намерихме си един барабанист на име Румен. Започнахме репетиции в КЕВ-а на университета късно вечер, в определени дни, когато там нямаше мероприятия. Клубът разполагаше с един „Регент 30”, кийборд марка „Вермона”(включвахме го в "Регента"), усилвател „МВ” с колона, там „влизаше” баса и оригинален „Фендер-комби”. В него Ради си включваше китарата. Румен имаше свои барабани, които  донесе. Нарцис бе соло певец, свиреше на цигулка и китара, Ради – солокитарист и пееше, Вальо – органист и бекинг вокалист, аз – певец и басист. Ники бе донесъл негов собственоръчно правен усилвател с колони за вокалите. Успяхме да направим няколко парчета, но условията не бяха добри, нямахме възможност да репетираме пълноценно, поради ммногото културни мероприятия там. Графикът бе претоварен. Понякога, вечер до късно студенти оставаха да ни слушат и се „кефеха”, парчетата излизаха добре. Лошото бе, че уредбите ни бяха „мижави”, а звукът - слаб и не особено качествен. Освен това трябваше да ги внасяме преди всяка репетиция в залата от стаичката, където стояха и да ги връщаме обратно там след това, което бе голяма хамалогия. Румен обичаше да си сръбва за смелост, след което бъркаше понякога тактовете и клатеше темпото. Успяхме да подготвим десетина парчета и ни включиха в една официална културно-музикална програма на клуба. Изсвирихме пет песни пред публика и се представихме добре. По случай юбилей на факултет „Славянски филологии”, уреждах участие в програмата, с помощта на моите колеги от казармата и Университета Любо Коцев, студент по българска филология и Иван Евстатиев, студент по право. Те имаха влияние в клуба и познаваха председателя на КЕВ-а, Кин Стоянов (сина на Радой Ралин). С него бяхме завършили 39-та гимназия и се бяхме срещали случайно в квартала. Определиха да изсвирим десет песни, разполагахме с около петдесет минути за участието (цялата програма по план трябваше да продължи около пет часа). Малкият салон на КЕВ-а бе пълен. Дойде моментът да излезем на сцената. Аплодираха ни. Започнахме първата песен. Точно на солото, което Нарцис правеше на цигулката, Румен започна да клати темпото и да бърка ритъма. Аз се обърнах към него и му давах с крак вярното темпо, тропах, но той не чуваше, а грешеше още повече, беше се „психирал” и не можеше да „отлепи”. После разбрахме, че преди концерта бе „ударил” едно шише водка за кураж. Потънахме в земята от срам. Публиката започна да ни освирква. Нарцис се притесни и слезе пребледнял от сцената. По едно време Вальо и Ради, червени като рак, също прекратиха и изчезнаха „вдън земя”, оказа се, че само аз (облян в студена пот, обърнат с гръб към хората от срам) и Румен продължавахме да се мъчим и да инквизираме слуха на народа и колкото повече се опитвах да покажа на барабаниста вярното темпо, толкова повече той забързваше, думкаше ужасно и ме гледаше с изцъклен поглед. Така жестоко се провалихме. Това бе първото ни „славно” представяне и излизане пред по-широка публика. На другия ден Нарцис ми съобщи по телефона, че напуска групата. В КЕВ-а ни гледаха накриво, а колегите ми Иван и Любо мълчаха с наведени глави. Състудентите ми от факултет „Славянски филологии” се подсмихваха под мустак, като ме срещаха. Присъствието ни в клуба стана нежелателно, репетициите в заличката – невъзможни. Трябваше да търсим други начини, за да продължим музикалната си дейност.

      По щастливо стечение на обстоятелствата един познат на Румен, казваше се Цанев, обеща да ни осигури за репетиции едно читалище в "Гео Милев". Той твърдеше, че може да ни уреди участие на Новогодишния бал на софийските чуждестранни студенти в Зала „Универсиада”, заедно с групата на Радио „София” (бащата на Цанев работеше там). Щяхме да ползваме уредбите и светлините, с които разполагаше "Радиото", което, заедно с комсомола, организираше концерта. Наистина успяхме да  почнем репетиции в читалището, където имаше две „Вермони” по шейсет вата и комплект барабани. Взехме и това, с което разполагахме ние. Вальо успя да „откопчи” от Университета органа „Вермона”. Ради имаше правен „Fender (производство на бай Спас) и два педала: дисторжен и фленджър. Аз купих за триста лева един  стоватов усилвател – „Маршал”от моя приятел Владо Карамански, който свиреше с група „Инцидент” в "Маймунарника" на Западния парк. Той от своя страна го бе купил от Румен (Коня) от „Златни струни”, впоследствие „Сигнал”, който го бе измайсторил саморъчно. От друг познат музикант бях купил за сто и шейсет лева една дървена колона четворка (с четири дванайсетинчови басови говорители). Така се оборудвах окончателно. Репетирахме около три месеца, два пъти седмично, но много не вярвахме, че Цанев ще уреди участие на бала в „Универсиада”. Все пак решихме да измислим име на групата. Спряхме се на „Паралакс” (означава изместване положението / ъгълът дължащо се на наблюдението на обекта от две различни точки). След напускането на Нарцис, аз се утвърдих като окончателен соло вокалист на групата. В средата на декември стана ясно, че участието ни ще се осъществи и по всичко изглежда, че ние наистина ще свририм с уредбите на Радио "София". Не ни се вярваше, но беше факт. Притеснявахме се, че заради Румен, пак може да се изложим, но решихме да рискуваме. Точно три дни преди излизането ме заболя гърлото и много се тревожех, дали ще се оправи. Ден преди това отидохме на пробна репетиция в „Универсиада”. Там бе и групата на "Радиото". Гърлото ми пак се раздразни от студа и от пробата. Бяхме казали на Румен в никакъв случай да не пие. В уречената вечер се събрахме в "Залата". Преоблякохме се. Всичко бе готово, включено, течеше културна програма, имаше томболи, танци, рецитал, награждавания, речи. Ние се явявахме подгряваща група на тази на "Радиото" и трябваше да свирим от 23.00 до 23.55 часа, т.е. да свършим преди да настъпи новата 1980-та година. Другата група щеше да започне в 00.30 часа. Тя свиреше предимо диско хитове. Наближи 23.00 и аз отидох до тоалетната. Още не бях сигурен, добре ли ми е гърлото и ще мога ли пълноценно да пея. Пуснах си гласа, „изцепих се яко”(ехото в тоалетната беше идеално, може да съм „секнал нуждите” на тези, които бяха вътре) и установих, че се е оправило (цял ден ме боля и се гаргарих вкъщи). Доста хора влязоха в тоалетната, да видят кой се разпява така гръмогласно. Качихме се на сцената. Публиката се състоеше от четири хиляди чуждестранни студенти в София, от организатори, журналисти и комсомолски ръководители, имаше близки на участниците, както и представители на Радио „София”. Започнахме с парчето „Dont Beleive a Word“ на „Thin Lizzy“. Прозвуча много добре. От тая голяма сцена се виждаше цялата зала, празнично украсена и пълна с народ. Четири хиляди души ни гледаха и слушаха с внимание. Звукът бе убийствен. От двете страни на сцената имаше две камари, не... стени от колони, в тях бе включено централното озвучение. Мощността на оборудването на Радио „София” възлизаше на десет хиляди вата, имаха 36-канален мишпулт. Никога през живота си до тогава не бях свирил с такова мощно озвучение, в такава голяма зала (нагиздена с новогодишни гирлянди) и с такива светлини. Втората песен, която изсвирихме бе „Stilin’ „ на Uriah Heep.  Пуснаха блиц светкавиците. Аз почти се побърках. Не бях на себе си, намирах се в друг свят, на друга планета. Слава Богу, Румен се държеше, не бе вкусил капка алкохол и не клатеше темпото. Последваха „Allright Now“ нa „Free“, „We’re an American Band“ на „Grand Funk Railroad“, „Smoke On The Water“  на “Deep Purple”, “Easy Livin’” на “Uriah Heep”, “Man Of The Silver Mauntain” на “Ritchie Blackmores Rainbow”, “Highway Star” на “Deep Purple”, “Paranoid” на “Black Sabbath”, “Black Night” и “Strange Kind of Woman” на “Deep Purple”. Народът се „изправи на нокти”, аплодираше ни неистово. Всички се юрнаха към сцената и се натрупаха отпред да ни гледат. Четири хилади души крещяха въодушевени, след края на всяка песен. Това ни подейства психически положително като ободрителна инжекция, главозамая ни, отприщи възможностите ни, ентусиазира ни. „Зацепихме” още по-яко. Публиката избухваше във възторг при всяко соло на Ради и при моите стойки по време на пеене, започна да свири с уста, да тропа с крака. Саундът беше убийствен. Не бях и сънувал, че ще стане така. В 23.55 ни спряха, трябваше да си честитим Новата година. Публиката не ни пусна да слеем от сцената, загради я, викаше „още, още...” и „бис”. Скандираше „Паралакс”, „Паралакс”... до безкрай. Журналисти ни направиха снимки, докато бяхме на сцената. На другия ден в студентския вестник излезе статия със снимка на „Паралакс”. Пишеше, че сме били по-добри от групата на Радио „София”. „Срамът от челото”, след злополучното излизане на бала на Славянския факултет в КЕВ-а на СУ, бе измит завинаги. 
    Ръководството на клуба подразбра за успешното ни представяне в Зала Универсиада, някой им бе показал вестника със статията и снимката, а и „устната пропаганда” не спеше. Успяхме да ги измолим пак да репетираме там. Въпреки неблагобриятните за нас условия, нямахме друг изход, защото в читалището имаше
вечер някакви мероприятия художествена самодейност  и не можехме да останем там. Пак мъкнахме уредби и инструменти, но ... такъв е музикантският живот. Започнахме да се готвим за концерт в КЕВ-а. Трябваше да се реабилитираме.Там концертите се правеха в малката заличка, която побираше около двеста души, имаше само места за седящи. В нея навремето свиреха много рок групи: „Инцидент” на Владо Карамански, „Импулс” на Вили Кавалджиев”, „Фоно Експрес” на Йоксел Ахмедов, LZ“ (по-късно «Турбо») на Христофор Захариев, «Импулс» на Илия Кънчев, «Такт», «Щурците» и др. Решихме да направим концерта в голямата зала, предназначена вечер за дискотека, а през деня бе кафе сладкарница и закусвалня. От КЕВ-а ни съдействаха, в крайна сметка те щяха да вземат петдесет процента от прихода след продажбата на билетите. За тази цел организираха построяването на дървена сцена в единя край на помещението. Залата бе по-голяма, събираше около петстотин души (седящи и правостоящи), но таванът бе нисък и акустиката не бе особено добра. След няколко седмици обявихме официално концерта. Наши познати «фенки» (знае се, че около групите навремето винаги се въртяха много мадами) направиха саморъчно няколко плаката, които разлепиха около сградата на Университета и вътре в нея. На тях бяха написали «Концерт; Рок Маратон – Паралакс». Междувременно аз купих един лампов стеро усилвател 2 x 150 вата, направен от приятеля ми Владо, който от „Инцидент”(свиреха предимно „Purple” и „Grand Funk”) бе преминал в „Импулс” на Вили Кавалджиев (по това време те „забиваха парчета” на Bad Company“, “Nazareth“ и Rod Stewart). Усилвателят, който си бе направил сам, остана излишен, защото Вили имаше не малко качествени уредби. Предложи ми да го купя за петстотин лева. Той бе с дванайсет лампи, с шест входа, имаше изходи за четири колони и ставаше за централно озвучение. Две колони купих от моя приятел Николай Тезгетарски, оставаше да намеря още две колони. Преди концерта решихме да използваме колоната на «Регента» и «МВ-то» в клуба (така станаха четири). Ради се включи във «Фендера» и оттам с микрофон в централното, в което влизаха микрофоните и органа. Басът ми бе включен в «Маршала», свързан с четворката колона. На концерта дойде моят приятел Ангел Шишков, който се занимаваше с фотография и ни снима със «Зенита» си. Залата се напълни, събраха се около петстотин души. Изпълнихме и новите си за тогава парчета. Свирихме два часа и половина, но с паузите, в които имаше дискотека шоуто продължи три часа и половина. Правихме освен доста парчета на „Deep Purple“. „Uriah Heep“, „Grand Funkи „Rainbow, песните Whole Lotta Rosie иRocker на AC/DC“. Получи се перфектна комбинация между хард рока, който изпълнявахме и диско музиката в паузите. Румен не се напи и представянето ни мина отлично. След този концерт се реабилитирахме напълно пред някои от ръководителите в клуба, които все още ни гледаха накриво след онази издънка в малкия салон.
      Не след дълго започнахме да мислим за нов концерт. Яви се и певец, който ни предложи участието си в групата. Казваше се Руслан Тананеев, беше студент във ВИТИЗ, свиреше цигулка и китара. Хареса ни и решихме да го приемем. Той пееше и български песни, които ни трябваха за яваване на различни естрадни фестивали. Продължихме да си обогатяваме репертоара. Направихме нови композиции на световни рок групи.
    След три месеца обявихме официално, че ще изнесем втори концерт в голямата зала на КЕВ-а. Този път решихме да свирим с централно озвучение на «Градско озвучаване», което взехме под наем за един ден. Усилвателят и колоните бяха марка „
Dynacord“. Мишпулт със стерео усилвател комби 2 х 400 вата (стигаше напълно за тази зала) с девет входа и четири колони. Ехото му бе прекрасно. Мой познат уреди срещу заплащане отпечатването на шейсет професионални плаката. На тях с големи сини букви пишеше PARALAX – РОК МАРАТОН. За разлепването им из София аз и колегите ми от състава организирахме няколко групи от приятели и фенове, които разпределихме по райони, Така, за около седмица в града на различни места по стените и оградите се появиха около петдесет наши плаката. Китаристът ни Ради, който в началото свиреше с една от правените китари на Ники, после с правен „Fender“, се сдоби с оригинален „Gibson“, имаше и три педала – „Flanger“, „Distortion“ и „Overdrive“. Звучеше много добре, пръстовата му техниката на свирене бе превъзходна, започнаха да го наричат Ричи. Аз си купих за шестотин лева един педал за бас – „Funky Filter“. Звукът му бе джазменски, по-скоро фънкарски – „плякащ” с „уа-уа ефект”. Преди започване на концерта пред касата за билети отвън се струпаха тълпи народ. Опашката бе грамадна. Оказа се, че билетите, които бяха отпуснали нямаше да стигнат. Разполагахме с шестотин билета, които се свършиха за около час, а навън стояха още хора и се надяваха да влязат. Още преди разпродажбата решихме да не късаме билетите, а да ги събираме и да ги пуснем в обращение втори път. Така и направихме, продадохме хиляда и двеста билета (2 х 600). Залата бе претъпкана, нямаше място за сядане, всички бяха правостоящи. Две седмици преди концерта на една репетиция в Университета с нас се запозна един тип на име Боби. Той имаше интересен дрезгав глас. Помоли ни да изпее  няколко песни. Направихме проба с него, излезе добре. С Руслан нямахме още голям репертоар (повечето песни пеех аз, а и Ради пееше две песни) и решихме да включим Боби за шоу и разнообразие в програмата. Началото на концерта бе много ефектно, един познат студент по химия бе направил димни ефекти. Малко се позапуши в залата, но важна беше музиката. Шоуто започна. Освен старите песни, които вече свирихме в зала „Универсиада” и на предишния концерт в Университета, тук последваха „Demons Eye“, „Maby Im a Leo“, „Lazy“, „Child In Time“ и  Soldier Of Fortune“ на „Deep Purple“, „Inside Looking Out“ и „Heart Breaker“ на „Grand Funk“, любимта ми балада „Rat Race“, като и  Race With The Devil“ на „The Gun“, „Lady In Black“ на „Uriah Heep“, „Caтch The Rainbow“ и „Temple Of The King“ на „Ritcie Blackmores Rainbow“, „Fool For Your Loving“ и „Ready An Willing“ на „White Snake“, едно парче на „Whishbone Ash“, „Сватбен ден” на „Щурците” и „Изгубена любов” на „Диана Експрес” (междувременно някой ни каза, че видял двама от тях да стоят скромно отзад и Руслан ги поздрави с прекрасната им композиция). На концерта имаше и много други музиканти от известни и неизвестни български рок групи. По едно време Боби се качи на сцената и изпя с нас „Darlin’“ и „Jealousy“ на Frankie Miller, „Sailing“ на Rod Stewart и „Its a Heartache“ на Bonnie Tyler. Прозвуча много ефектно, защото гласът му бе оригинален - сипкав и дрезгав. Като започнахме да свирим „Soldier Of Fortune“, Владо Карамански, който също бе дошъл и седеше най-отпред, не издържа, излезе на сцената, хвърли си жилетката в публиката (след това не можа вече да си я намери) и запя заедно с нас. Беше невероятна вечер, пълна с прекрасни емоции. Фотограф от Университета ни направи снимки. След този концерт „Paralax“ се утвърди като група сред почитателите на рок музиката в София (макар и не официално – без записи в Радиото, Телевизията и „Балкантон”).
      Поради проблеми на Румен с алкохола и за това, че не бе винаги във форма, го сменихме. Временно го замести моят приятел Николай Тезгетарски, с който бях свирил като ученик в група „Sun Set в квартала. Барабаните на Ники бяха „Amati“, a чинелите „Paiste“. Моят колега от казармата и Университета Любомир Коцев имаше по-малък брат в десети клас – Юри Коцев, който просвирваше на барабани и обичаше рок музиката, любими групи му бяха White Snake“ и „Rainbow“. Свиреше в една група в квартал «Младост», която се казваше «Изгрев». По препоръка на Любо решихме да го пробваме. Оказа се, че го бива, гъвкав е, усвоява и се напасва бързо. Взехме го за барабанист. Почнахме да се готвим за концерти по бригадите, но нямаше къде да репетираме, защото клубът бе затворен лятото. Ради уреди репетиции в киносалона на „Физико-математическия факултет”. Най-голямата изява бе концертът на „Паралакс” пред студентите бригадири, които спяха в общежитията в „Дървеница”. Той се състоя в културния клуб в квартала. Започнахме малко по-късно, поради вътрешни организационни проблеми на ръководството на бригадата и свирихме само 2 часа, не остана време за повече, защото бригадирите трябваше да спазват режим и да не си лягат посред нощ. Концертът мина изключително добре, свирихме много парчета на Deep Purple“, „Rainbow“ и „White Snake“. Юри се прояви отлично и звучеше по-убедително от предишния барабанист Румен.  
   След участията ни по бригадите се преместихме да репетираме в читалище «Наука» към бившото кино «Изток» (сега  «Била»). Пак трябваше да мъкнем уредби. Там репетираше и бившата група на Юри, «Изгрев». Запознахме се с тях, дори свирехме понякога на проби заедно. В нея участваше китаристът Наско Андреев, който по-късно бе китарист на група «Елит» и свири за кратко със «Сигнал». Певец им бе Огнян Цолов, станал след това вокал на «Формация Фактор». Там понякога идваше да свири с тях и с «Паралакс» и китаристът Сашо Мариновски, който от 1990 година е китарист на група «Сигнал».

      Един път, заедно с Юри, Наско и моя приятел Ники, който ни бе озвучител, отидохме в едно читалище в квартал «Надежда», за да помогнем с уредби за концерта на младата по онова време група «Аналгин» (услужихме им с два усилвателя и колона), в която пееше Звездомир Керемидчиев (още тогава си личеше, че е способен), който по-късно стана певец на «Ахат».
      Ключа от помещението с уредбите в читалище «Наука», в което репетирахме държеше един Димчо, който се правеше на музиколог (нямаше музикално образование) и искаше да ни е продуцент и мениджър. Всичко, което той успя да уреди бе един концерт в читалището, който буквално «запали» рок сърцата на младежите в квартала. Звукът бе железен, бяхме решили да си направим записи на един касетофон, като вземем сигнала от мишпулта, Димчо се нагърби с тази цел, но не направи нищо. Записа само едно парче – песента „Dont Beleive a Word „ на „Thin Lyzzy“, с която обикновено почвахме. Записът не бе особено качествен. Публиката остана доволна, не можахме да се отървем след това цяла нощ от фенове и почитателки. Скоро, обаче, Юри си развали успеха в училище, бе станал в единадесети клас и баща му заяви, че ако не престане със свиренето, ще го изгони от къщи. Така той се принуди да преустанови временно музикалната си дейност, докато завърши училище  и напусна (по-късно стана барабанист на «Ахат»). На негово място дойде Йордан Йорданов, който купи барабаните и чинелите от Ники. Йоско бе художник-реставратор на икони и стенописи в църквите и манастирите, но много обичаше рока. Той се справи добре с репетициите и скоро научи парчетата ни.
      Пак се преместихме да репетираме в Университета (бяхме се скарали с Димчо). Отново мъкнахме усилватели, колони и инструменти. По цели нощи репетирахме. В събота и неделя хората ходеха на екскурзии, а ние отивахме на репетиция. Започнахме да участваме на различни естрадни фестивали. Първата ни изява с Йордан бе участието ни на младежкия фестивал в София (състоя се в МЕИ), победителите щяха да отидат на международен фестивал в Русе. С Руслан бяхме научили вече доста парчета. Там тярбваше да свирим пет български естрадни песни. Подготвихме «Изгубена любов», «Всяка песен е любов» и "Влюбено сърце" на «Диана Експрес», «Ако имаш време» на «Тангра», и «Сватбен ден» на «Щурците». Това си бяха всъщност рок композиции, но минаваха за естрадни. Първия тур го преминахме леко, а за втория останаха няколко групи. Съревнованието бе между нас и групата на МЕИ-то, която не бе лоша (бяхме по-добри от останалите състави). Спомням си, че те пяха „Северина” на „Diana Eхpres”. Ние звучахме „здраво” и по всичко личеше, че може да спечелим, но точно в последната секунда при изпяване на последния висок тон от последната песен („Изгубена любов”), Руслан изведнъж промени тембъра си, нещо му заседна в кривото гърло и той вместо да изпее чисто думата „твой”, я изграчи. Хората се бяха унесли и точно накрая се стреснаха от тая „ръждясала тенекия”. Някои се засмяха, включително и ние, защото се получи изкусен циркаджийски номер, но естествен. Така се задоволихме само с второ място.
      „Паралакс” свиреше на младежки балове и забави. Незабравими за нас остават баловете в градовете на Средногорието. Тези балове уреди моят приятел от казармата и колега от Университета, Иван Евстатиев, който бе родом от Стрелча. От там ни изпратиха и превоз – една „Оазка”, в която се намъкнахме, заедно с инструментите. Хората в Стрелча бяха много радушни, естествени и добри. Приеха ни сърдечно, настаниха ни в санаториума, който не бе пълен през зимата. Концертът се състоя в младежкия дом. Бяхме в добра форма и въпреки умората, звучахме авангардно и бодро, хората се бяха струпали пред сцената и ни наблюдаваха, след всяка песен ни ръкопляскаха бурно. Обаче за беда спря тока. Обаждахме се по телефона на елстанцията, но... напразно. Тъкмо бяхме загубили надежда и след час и половина токът дойде. Мислехме, че никой не е останал в залата, но видяхме, че повечето хора чакаха търпеливо. Продължихме концерта с „пълна пара”. Получи се страхотен „саунд”, настроението бе приповдигнато, атмосферата наелектризирана. Всички се кефеха, викаха, танцуваха. Ние също се чуствахме като на „седмото небе”. По едно време, когато свирехме Catch The Rainbow“, усетих, че звучахме компактно, синхронно и музикантски. Колегите ми от групата се бяха вживяли в песента, всеки свиреше прехласнато със затворени очи. Добих такава енергия, почти изпаднах в екстаз. От въодушевление започнах да блъскам стойките на микрофоните и на чинелите с грифа на китарата и да ги хвърлям в публиката. Не бях „откачвал” така друг път, но... този път имаше защо. На другия ден бяхме поканени наобяд от родителите на Иван. Те приготвиха баница, супа, кюфтета, салати, имаше прекрасна домашна сливова ракия. Руслан, който бе комикът на „Паралакс”, пускаше лафове, та често се смеехме с него. И този път той не изневери на стила си. Разсмиваше всички с вицовете си, при което другите не можеха да се хранят, а той изяде двайсет кюфтета, две големи парчета баница, огромно количество салата, сирене, изпи литър ракия и два литра айрян. После навръщане се чудехме, защо беше позеленял и непрекъснато слизаше от колата, казваше, че отива до тоалетната.
      Група „Паралакс” се разпадна в края на 1983 година, когато завършихме висшето си образование. Трябваше да започнем работа на различни места, имахме различни ангажименти и бе невъзможно да продължим да свирим. Така завърши един вълнуващ период от нашата „трънлива” съдба на „бедни градски музиканти”.

                                     Даниел Авдала

                                                                                                                                      




Гласувай:
2



1. анонимен - Началото!
20.11.2011 01:10
Началото на музикалната ти кариера с Паралакс е било толкова разтърсващо и вълнуващо,че ти е оставило така подробни и незабравими спомени.Така се правеше музиката тогава!Понякога със самоделни инструменти,лоша техника,но укрепени от силният дух и желанието за успех на смелчаците-ентусиасти.Незабравими времена!Как искам да се върнете обратно!Дали го има този дух в новите рок-групи,които имат всичко???Едва ли!
цитирай
2. danielavdala - Благодаря за прекрасния коментар! ...
20.11.2011 01:16
Благодаря за прекрасния коментар! Ние все пак успяхме да се оборудваме отчасти, аз впоследствие си купих оригинален "Фендер" бас и уредби, но това е тема на следващите части на повестта ми. Ами новите групи са гола вода, имат всичко, но нямат чувства, енергия и ентусиазъм.
цитирай
3. анонимен - винаги ми е била интересна онази ...
20.11.2011 01:23
винаги ми е била интересна онази стартова част от живота на всеки музикант,когато в името на нотите трябва да се лиши от доста лични неща,но последващото удоволствие от това да вдигнеш публиката на крак с изпълнението си сигурно си е заслужавало това-прекрасно е...

цитирай
4. danielavdala - Благодаря за коментара, бяхме с...
20.11.2011 01:37
Благодаря за коментара, бяхме станали жертва на рок музиката, но ни правеше удоволствие. Бяха незабравими моменти, които няма да се повторят. Но свирехме професионално...
цитирай
5. анонимен - Така беше...
20.11.2011 02:11
Сурово и кораво, но имаше хъс!
цитирай
6. danielavdala - Вярно е, "хъс до дупка".
20.11.2011 03:11
Вярно е, "хъс до дупка".
цитирай
7. анонимен - Dani, 4eta ot samoto na4alo za tvoq ...
20.11.2011 09:37
Dani, 4eta ot samoto na4alo za tvoq jivot, za me4tite ti, i za patq po koito si varvql, za da gi osa6testvi6. Za onezi vremena, kogato iskahme da slu6ame zpadna muzika a ni zabranqvaha. Vsi4ko be6e blqn i me4ta. Ti uspqva6 da varne6 spomenite na onova pokolenie. Nadnikvame v kuhnqta na tova, kak togava se e pravela muzika. Bez sredstva, s posredstvena tehnikaq, s hilqdi li6eniq, s provalen li4en jivot, no s jar i stremej. Togava uspqvaha poslu6nite, dnes 6ans imat vsi4ki. E 6te 4akam sledva6tiq period ot tvoq jivot s interes.
цитирай
8. danielavdala - Mного благодаря за коментара. Бяха ...
20.11.2011 09:51
Mного благодаря за коментара. Бяха трудни, но романтичмни времена. Нямаше чалга. Ние нямахме инструменти и уредби, но имахме ентусиазъм, вяра, желание, изобретателност, амбиции, упоритост, любов към музиката, хъс, креативност. И свирехме професионално, по-добре от някои известни наши естрадни певци и групи. Следващата част се надявам да се появи след около седмица, още не съм я написал.
цитирай
9. анонимен - III-та част: Рок група „Паралакс”.
20.11.2011 17:12
поздрав от Зоя

Музиката е Любов!
Любовта е Мелодия!

Всички си имаме "наша" песен.
Песен, която ни навява красиви и романтични
спомени, трепети, вълнения...
Има песни, които просто когато ги чуем, ни става
хубаво и любовно...Има изпълнители,които ни докосват струните на мечтите-ти си вдъхновител на всичко онова,което хората наричат щастие-велик си!!!



























цитирай
10. анонимен - III-та част: Рок група „Паралакс”.
20.11.2011 17:33
Рок културата се събужда в България и нейните пролетни лястовици ще се завърнат по родните си места,защото където е имало почва за истинска музика,ще звучат песни,а всички ние ще ги слушаме с удоволствие..

поздрав от Зоя
цитирай
11. danielavdala - Благодаря за коментарите. Рок к...
20.11.2011 19:37
Благодаря за коментарите. Рок културата се събужда, ама чалгата трябва да се унищожи преди това. В момента българската култура е задушена от поп фолка. Първо трябва да умре той и тогава музиката ще се възроди пак.
цитирай
12. анонимен - Vednaj piah s Paralax i хвърлиx ж...
20.11.2011 21:16
Vednaj piah s Paralax i хвърлиx жилетката в публиката там na koncerta im v университета
A nesluchaino kazvam che Vili beshe nai-dobria pevec. Predimno amerikanski pesni: Free, Bachman T.O.D, Bad Co., a osobeno Joe Cocker. Beshe veliko. A za turnetata v BG imam mogo spomeni
i Thin lizzy...
A uredbite biaha dobri za vremeto. Vili imashe uredba s 6 vhoda i 6 lampi (uREDBATA PRAVENA OT iNJENER peTRUSHEV, nai-dobria po tova vreme za praveni ysilvateli, a govoritelite biaha zapadni, mislia RCF. vSICHKI Svirehme s instrumenti ot GDR, no Bobeca imashe orig. Gretch i VOX. Imahme dvama hamali/ozvuchiteli: podrejdaha scenata, dori nastoivaha kitarite i sound chek. Vili peeshe s mikrofon ot 35, a az - ot 20(Lv, za tezi koito ne si spomniat).
Vse edno jiveem 2 razlichni jivota.
ВЛАДО КАРАМАНСКИ
цитирай
13. анонимен - Edin ot nai-veselite momenti be...
20.11.2011 21:23
Edin ot nai-veselite momenti beshe: Na repeticia, az pitam Vili: "Abe Vili, zabeliazvam che tvoiat glas zvuchi po-kachestveno prez mikrofona". Sled dve sekundii, toi otgovaria:... "Moje bi moia glas e po-kachestven ot tvoia" Vladimir Karamanski
цитирай
14. danielavdala - Ха-ха, Владо, абе ти си цяла енци...
20.11.2011 21:44
Ха-ха, Владо, абе ти си цяла енцилклопедия, можеш да разказваш за Вили и "Импулс", за "Синьо-белите" на Емил... и при него беше 2 години, аз си спомням че на парти у вас съм разговарял с тях. А и с Васко Найденов си свирил, доколкото знам, на една Нова година, той бе у една моя съседка, а ние празнувахме у нас. В 00.00 ч. излязохме на стълбите и се чукахме за наздраве. Тогава ти разговаря с него, а аз се запознах с него.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 1129861
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031