Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2011 21:00 - Спомените на "стария групар" IV. "Видни" столични педагози.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 5128 Коментари: 10 Гласове:
3

Последна промяна: 13.02.2012 10:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

         Спомените на "стария групар".
                                                  

IV глава: „Видни” столични педагози.

      Преди завършване на висшето си образование, заедно с моя приятел и колега Веселин Явруков от групата ми по „българска филология” в СУ „Климент Охридски”, тръгнахме спонтанно да търсим някаква журналистическа и писателска работа, макар и на хонорар. След като обиколихме безрезултатно около седем редкции, случайно влязохме в редакцията на списание „София”. Попаднахме на висок симпатичен мъж с брада и лула. Оказа се, че бил главният редактор Стефан Продев. Казахме му, че имаме желание да пишем. Той ни заведе в една стая при един друг човек. Това бе дежурният редактор Матей Соянов, автор на множество литературни материали, статии и текстове за естрадни песни. Продев му каза, „да даде на тия млади хора да пишат изречения”. Стоянов се усмихна и ни измисли по една тема за написване на статия. Веско получи темата „Бюро за намерени вещи”, а аз - „Софийско столично пиво”. Така започнаха нашите първи стъпки в литературно-журналистическото поприще.
     След два дни тръгнах към бирената фабрика в Горубляне, за да се запозная лично с технологията за производство на бирата и да направя интервю с някой от техническите ръководители. Отидох сутринта към девет часа, не бях гладен и не закусих преди това, надявах се да свърша до дванайсет и да се върна да обядвам. Когато пристигнах, попаднах на един инженер, началник на отдел, който ме посрещна радушно (бях казал, че съм журналист от сп. „София”). Разказа ми за една част от подготовката на суровината, почерпи ме с бира и ме заведе в друг отдел, при друг началник, който също бе любезен и обясни надълго и нашироко как суровините се обработват, като ми поднесе бира. Заведе ме в трети отдел, там научих интересни неща за техническите съоръжения, с които се произвеждаше бирата. Също бях почерпен с едно шише. Не бях закусвал и главата ми започна да се замайва. Бях пратен в тази част на фабриката, където от бирената мая се получаваше изходната смес. Всички, при които отивах разказваха учтиво и обясняваха подробно, като щедро "поливаха случая". Бях се понапил, когато ме заведоха при директора. Той заразказва подробно за доброто качество на пивото и хиперпродукцията на фабриката. Почерпи ме с една тъмна, много силна бира. Изпих я с голяма мъка. Едвам се прибрах вкъщи. Бях пиян. На гладен стомах погълнах за кратко време шест бири, а не съм пияч по принцип. Добрах се до леглото и лежах един час. След това, в полупияно състояние написах на един дъх статията. Тръгна ми добре, защото фактите ми бяха още прясни и замаяната ми фантазия "се развихри"... Когато предадох готовия материал в редакцията, Матей Стоянов го хареса и го пусна в следващия брой на списанието. Статията на Веско беше оригинална, бе писал за всевъзможни занесени предмети в „Бюрото за изгубени вещи”, които човек би могъл да намери къде ли не. Така двамата започнахме да сътрудничим на списание „София” и това сътрудничество продължи години. По-късно писах материали за сп. „Армейска младеж” и сп. „Общество и право”.

      Започнах работа и в отдел „Чистота”. Централата бе на „Орлов мост”. Миех нощем с един съсед подлезите по булевард „Ленин” („Цариградско шосе”) . Трябваше всяка нощ, след 00.00 часа да почваме работа – да метем и мием три подлеза: този на „Плиска” и съседните два. В помещенията на подлезите  имаше метли и маркучи. Ние се „изхитрихме” и почвахме работа половин час по-рано, като миехме по два подлеза на нощ, вместо три : този на  „Плиска” и по един от другите (те не бяха толко мръсни) и вместо в 4 часа през нощта, свършвахме в 2.30. Със спечелените пари си купих оригинална бас китара, марка „Фендер” от Италия. Вуйчо ми работеше няколко години в Сан Ремо като цигулар в симфоничния оркестър и след като завърших Университета ми прати покана да му отида на гости за три седмици. Вместо да разглеждам забележителностите и културните и архитектурни паметници на Италия (бях само за един ден в Рим), аз по цял ден се плициках в морето и лежах на плажа в Сан Ремо. На връщане по пътя между Сан Ремо и Венеция попаднах в купето на влака заедно с един турчин, който във Венеция, както се разхождахме, вместо да разглежда забележителностите и красотите, опипваше по задните части жените, минаващи покрай нас. Върнах се в България на 17-ти септември с тен. Питаха ме, къде съм почернял, аз отговарях, че съм бил на плаж в Италия (хората мислеха, че си правя майтап). Като бях на гости, дадох на вуйчо ми спестените от работата пари и той купи от Геноа оригинален американски „Fender Jazz Bass“, бял на цвят с черна пластина (точно такъв имаше по това време Glen Нughes, басистът на „Deep Purple“). Донесе ми го на следващата година в България.
       Разпределението ми след завършване на специалността „българска филология” бе във „Волуяк”. Как щях да работя там, да пътувам и да се връщам, нямах представа. Точно тогава срещнах случайно в автобуса класната си ръководителка от гимназията, учителката по руски, Недялка Скрипкина (в 8-мо тя се водеше по баща Вълева). По това време нашата 39-та гимназия „Александър Димитров” бе закрита и учителите бяха прехвърлени в 8-ма гимназия „Васил Левски” в Младост 1. Тя бе учителка там и ми предложи да ме заведе при директорката, защото точно по това време се освобождавало място. Отидохме и като насън веднага постъпих на работа, директорката Пелтекова ме одобри и ме изиска от Волуяк. Преразпределиха ме и на 18-ти септември, 1983-та година, започнах да преподавам като учител по български и литература в 8-мо ЕСПУ „Васил Левски”. Някои от бившите ми учители станаха мои колеги. Дадоха ми най-лудия клас. Бях му класен. Водех три осми и два десети класа, както и свободно избираемата подготовка на единайсети клас. В училището имаше още няколко по-млади учители, като мен, имаше и по-възрастни. Много скоро започнах да се разбирам прекрасно с учениците, защото им „уйдисвах на акъла” и „вървях по гайдата”, но някои направиха опит да ми се „качат на главата”. Естествено, за такива имаше контролни работи за назидание. Който не внимаваше в час, беше шумен или слушаше рап, диско и едновремешна чалга, получаваше тест. В най-лошия случай давах класна работа на литературно-музикални теми като „Сравнителна характеристика между образа на Колчо Слепеца в „Под игото” и образа на слепеца от „When The Blind Man Cries“ на „Deep Purple“ или „Каква е разликата в тематично-идейната насоченост между «Немили недраги» на Вазов и „Hush“ на „Deep Purple“. Често свирех на китара в клас или играех мач с учениците. Ходех с тях по терени (купони). Чиновете на класната ми стая бяха надраскани с надписи като „Led Zeppelin“, „Deep Purple“, „Uriah Heep“, „Black Sabbath“, „Foregner“, „Rainbow“ и т.н. Имаше и рисунки на китари, изображения на рок певци. За това директорката ме „гонеше като финикиец”, все аз бях „черната овца” в училище и поради това трябваше да чистя с класа си класната стая, но пък точно при такова чистене стаята приличаше на малка рок зала, звучеше само „як” рок от нечий касетофон и под неговите звуци, в унисон с ритъма, чистехме, бършехме и миехме с кеф.
      Няма да забравя, когато един ден дойдох на училище по изключение малко по-рано (аз винаги идвах в последната минута). Тъкмо бях задрямал на катедрата преди почване на часа, когато колегата ми по история, Дойчинов, дойде и ми показа нещо, което ме събуди и ми даде сили и енергия за целия ден. На току-що измазаната стена на училището върху пресната червена боя някой бе написал с едри бели букви блажна боя „Deep Purple“. Личеше си, че имахме верни последователи в даскалото и музикалните рок духове не спяха. Учениците ми слушаха само рок и никаква друга музика.
    Класът ми бе много  сплотен и задружен, обаче доста луд. Някои ученици ги мързеше да учат и си развалиха успеха. Чудех се какви мерки да взема. Говорих им, молих ги, обяснявах им, заплашвах ги, но нямаше никакъв ефект. Моят по-възрастен колега по математика, Найденов, който бе перфектен математик и добър учител си имаше свои методи, които действаха. Който не учеше и правеше „зулуми”, купуваше и носеше по една торта, а другите ядяха сладко. Реших да въведа моя, подобна, но подобрена „педагогическа система”. Който изкара двойка, трябваше да купи и да донесе една кутия бомбони „Пияни вишни”, от които ядяха тези, които имаха шестици. Учениците с тройки трябваше да донесат „Ченоморец” или „Фини млечни”, от които хапваха тези с петиците. Който имаше четворка, не носеше нищо, но и не ядеше нищо. Тази система започва да действа ефективно и след шест месеца успеха се пооправи, а на края на годината се вдигна значително.

      С Димитър Найденов бяхме заедно на една учителска екскурзия в Гърция, заедно с други колеги. Беше организирана от училището за 12 дни през априлската ваканция, 1985-та година – бе нещо като награда от директорката. Още когато рейсът наближи гръцката граница, аз и Найденов започнахме да „вихрим” сиртаки в автобуса и поведохме на опашка и другите учители (шофьорът Пламен бе пуснал по уредбата гръцка музика). В Гърция през цялото време падаше веселба и ставаше голямо шоу. Като бяхме в Атина, замалко щях да се загубя и да изпусна рейса. Една сутрин, преди да тръгнем с автобуса за Пелопонес, реших, че имам още малко време до 9 ч и отидох да си търся грамофонни плочи, исках да си купя нещо на „Purple“. Обаче бяха скъпи, не намерих по-евтин магазин. По едно време видях, че закъснявам и тръгнах да търся хотела, в който бяхме отседнали, пред него трябваше да ни чака автобуса. Загубих се и не можах да  намеря веднага обратния път. Бях позакъснял вече, когато се озовах на уреченото място, но... нямаше никой, нито колегите, нито рейсът бяха там. Изпаднах в паника и започнах да скитам из улиците и да се оглеждам като луд. Вече мислех, че са заминали и се отчаях. Точно тогава видях, един автобус, който караше след мен и ме гонеше, а хората в него ми ръкомахаха усилено. Оказа се, че са моите колеги. Тръгнали да ме търсят из Атина и изведнъж ме видели как отчаяно кръстосвам улици и улички, Пламен подкарал след мен, но аз не съм ги видял в началото и те ме гонили, докато ги забележа. По късно, от Солун,  успях да си купя две плочи. Купих си и една фанелка на «Пърпъл» (за нея бях разменил новия си източногермански фотоапарат «Практика»). В Атина бяхме и на Акропола. Двамата с Найденов искахме от любопитство тайно да посетим и разгледаме улицата на проститутките «Сигру», но нямахме достатъчно пари. Дойде ни идея: застанахме в подножието на хълма под «Акропола» и аз засвирих на китарата, която бях взел със себе си от София. Найденов започна да събира пари в една шапка. За един час успяхме да натрупаме доста голяма сума от туристите, които се тълпяха около нас. Вечерта отидохме на тази улица, но за беда - рано, в 20.00 часа. Нямаше и «пукната» проститутка, те излизали чак към полунощ. За успокоение влязохме в едно секс кино и гледахме порно филм, за нас се залепиха, обаче още три любопитни даскалици и шофьорът Пламен (като разбрали, че сме се опаричили, тръгнали да ни търсят на тази улица) и ни срещнаха точно пред секс киното, като купувахме билети. Не можахме да се скрием от тях и им купихме билети (и те искаха да гледат секс филм, защото в България, навремето, нямаше такива кина и филми). Голямо шоу стана в една таверна, където бурно аплодирахме гръцките песни. Като се нахранихме, с Найденов така се въодушевихме, че започнахме да чупим чинии - след всяка песен ги удряхме в земята. Като се свършиха, с останалите пари си поръчахме още една камара чинии и ги трошехме със замах, а келнерите метяха непрекъснато около нас. 
      С учениците се разбирах чудесно, понякога те прилагаха ученическите си хитрини, за да изклинчат или просто им се лудуваше в час. Веднъж няколко души си бяха донесли спринциовки в училище и се пръскаха с вода по време на урок. Направих им забележка, те уж престанаха, но някой ме напръска в гръб, докато пишех на дъската. На следващия ден се сдобих с две спринцовки, пълни с вода и когато двама от тях започнаха, извадих спринцовките и им напълних вратовете. Един ученик тайно ми довери, че за да ми отмъстят за следващия урокте приготвили  водни пистолети. Казах му да ме снабди с два водни пистолета, заредени с вода. Когато урокът започна и двамата понечиха да ме пръскат, извадих пистолетите от джоба на сакото си и ги полях обилно.
    Друг път, по време на класна работа се опитваха да преписват. Номерата им ми бяха добре известни. Една сутрин преди да дам темите за класна работа по български и литература, ги предупредих да оставят всички пищови на катедрата. За три минути на нея се появи купчина от пищови. Аз ги натъпках в кошчето за боклук. Някои, обаче, не си бяха предали пищовите и докато се правех, че чета вестник по време на класната работа, се опитваха да преписват. Аз разлиствах вестника нарочно и при всяко шумолене, те залягаха от страх и не успяваха да препишат. По едно време огладнях и им казах, че отивам
за десет минути до лавката на първия етаж  да си купя нещо за хапване. Предупредих ги да не преписват, те обещаха. Аз, обаче, хапнах набързо и се върнах след седем минути, дойдох на пръсти до вратата, изведнъж я отворих и с взлом влязох в стаята. Заварих двама ученика да се ровят в кошчето за боклук и да си търсят пищовите. Хванах ги за косите, както се бяха навели, и им чукнах леко главите една в друга. След това казах, че ще дебна строго, а тези, които не са успели да се възползват от моето отсъствие, няма да имат повече възможност да преписват. Започнах да се разхождам между чиновете и забелязах, че един ученик, който седеше на края на редицата, държеше скришом пищов, вървях бавно и се правех, че не виждам. Изведнъж се качих на един чин, направих два големи скока, тичайки отгоре по чиновете (при това стъпих върху някои тетрадки) и за секунди конфискувах пищова. Всички замряха при това светкавично мое действие и повече не посмяха да преписват. Друг път отидох на зъболекар по време на класна работа и оставих учениците сами за един час, като ги заключих в класната стая, за което те ми бяха благодарни и запазиха това в тайна.
    Понякога те ме ядосваха, шумяха, бърбореха и не внимаваха в час, а когато им правех забележка, като че на инат се държаха още по-инфантилно. Тогава ги призовавах да напуснат класната стая, а тези, които се противяха, на моите молби, хващах за яката, отварях вратата и ги изгонвах в коридира. Имаше един едър ученик, ама доста висок и дебел, тежеше около сто килограма. Един път направи накаква беля и след като не спираше с маймунджулъците си, го приканих да напусне и да стои до края на часа отвън. Той отказа и се оплези, след което го хванах и го задърпах към вратата, той се държеше здраво и трябваше да се напъна и приложа нечовешки усилия, за да го издърпам, но заедно с чина, който се извади от редицата и се обърна. Наложи се с кански мъки да го тегля към вратата и да го «изхвърля» навън. Веднъж след много години срещнах друг мой ученик, който бе станал полицай. Не го познах в първия момент и той на майтап строго заяви, че трябвало да ме обискира за оръжие. Аз се стреснах и уплаших, тогава ми каза кой е и ми пошушна на ухото, че още си спомня, как един път съм му бил теглил шут по задника, за да го изритам през вратата навън от класната стая, защото не слушал и не внимавал. После седнахме заедно в едно кафене, пихме кафе и си спомняхме за някои лудории, щуротии и майтапи от училищния живот.
    Един ден в час на класния учениците ме изкараха извън нерви, аз говорех за ниския успех и лошата дисциплена на класа, ядосвах се, опитвах се да им обясня, че трябва да учат, а те не внимаваха, бърбореха и шумяха. Така се вбесих, че ми причерня и хвърлих катедрата на пода (не знам откъде ми дойдоха тези сили). На нея в този момент имаше тетрадки от класни работи, които бях събрал, дневника на класа и една торта, която Найденов ми бе изпратил по две ученички, като подарък, защото имаше в класа си няколко в излишък. Тортата се разплеска на пода и омаза тетрадките и дневника.
    Обичах учениците си и се разбирах с тях добре, а и те ме обичаха. Веднъж, преди една Нова година ме попитаха какво пия, отговорих на шега, че понеже съм учител, пия само «учителско». В първия момент не ме разбраха и се облещиха, каква ли е тая напитка, но после по-находчивите се сетиха и се захилиха. На Нова година ме изненадаха, подариха ми нова чанта (ходех винаги с една стара, «опръпрана» чанта през рамо). На нея имаше новогодишна картичка, а като я отворих, вътре «се мъдреше» шише уиски «Т
eachers» (не бяха забравили какво пия).
    На края на една учебна година не бях оформил успеха на десетите класове, защото си бях счупил крака и стоях вкъщи двайсет дни в отпуск по болест, докато помине. Отидох на училище, куцукайки, последния ден - трябваше да оформя успеха на всички на един път (тогава преподавах на няколко десети класа). Бяхме следобедна смяна и още първия час се наканих експресно да изпитам (да задам по един кратък въпрос на всеки от учениците с неоформен успех) около двайсет души. Това мислех да направя и с другите класове. След като учениците влязоха в кабинета ми, извадих моментално бележника си и започнах (бях си набелязал и въпросите предварително) се взирам. Отворих си устата, да задам първия въпрос на една ученичка, но изведнъж всички станаха, две девойки се озоваха светкавично до мен, подхванаха ме под ръка от двете ми страни и без да се усетя ме задърпаха внимателно към вратата. Поведоха ме в коридора, без да мога да реагирам и оттам навън. Трета носеше китара. Целият клас тръгна след нас и всички тихомълком се изнизахме навън. Опитах се да се съпротивлявам, но не можах да устоя на упоритото "нашествие". Заведоха ме в «Пушкома» (близката градинка). Сложиха ме да седна, връчиха ми китарата и започнах несъзнателно да свиря и пея песен след песен, а учениците пригласяха. Часът свършваше вече, а не бях оформил успеха. Дадоха ми дневника и се захилиха. Искам, не искам, написах на всички шестици. Когато в края на часа се надигнахме да тръгнем обратно към училище, пристигна другият клас. Той бе разбрал и научил за случая. Повтори се същата ситуация, после така един по един за следващите часове дойдоха всички класове и по същия начин мина целият учебен ден. Много се притесних, че написах на всички шестици, не знаех какво ме очаква за наказание, като се разпространи мълвата, гризеше ме съвестта, а и ме беше страх, извърших истинска непедагогическа постъпка и нарушение на учебния процес, реда и дисциплината. Оказа се, че опасенията ми са били напразни. След това, което се случи, учениците останаха много доволни, родителите им - също, класните им ръководители бяха щастливи, че децата имат високи оценки, директорката бе на седмото небе, защото успехът на училището е висок, шефовете в "Района на просветата" бяха радостни, тъй като има много отлични оценки и районът става първенец в София.
    На края на всяка учебна година, вкъщи у нас в апартамента (живеех с майка си и баща си) идваха ученици, понякога цели класове. Един път дойдоха три класа един след друг. Нямаше вече място, майка ми и баща ми, които се бяха върнали от работа, тактично излязоха от къщи. Учениците се настаниха в стаята ми, в коридира, на балкона, в кухнята, по прозорците, та чак на стълбите. Бяха ми донесли една голяма торта с изображение на заек, носеха огромно количество бонбони «пияни вишни», и бутилки с водка, джин, уиски и ракия. Стана голямо парти. Изнесох им рок концерт, бях купил нов синтезайзър «Ямаха» (мой приятел ми го изпрати от Норвегия), имах вече нова бас китара – оригинален «Фендер», ритъм бокс «Корг» и ги включих в стоватовия «Маршал» и колона с четири говорителя, които пазех (още не бях я продал).
      Директорката все ме обвиняваше, че както класът ми, така и аз имам лоша дисциплина, защото класната стая е замърсена, чиновете са надраскани с рисунки и надписи на западни състави, учениците ми са с дълги коси, ученичките - с къси поли, аз свиря винаги на китара упадъчна западна музика в клас и идвам сутрин на училище в последната минута, а понякога забравям да отида на мероприятие, като трудов полуден или уборка на района. Тя се дразнеше, че се разбирах добре с младежите и девойките и че ходех с тях по терени и дискотеки, просто бях «слязъл на тяхното ниво». Веднъж зместник директорката Бакърджиева ме попита, защо не съм отишъл на едно събиране при разпределението на децата по практика. Всички класни ръководители и класовете им били там, само мен ме нямало. Бяхме в учителската стая и когато последва неудобният за мен въпрос (и то пред някои от колегите ми), в първия момент се опулих, защото просто бях забравил за това мероприятие. В следващата секунда, обаче, ми дойде спасителна идея: доближих устата си на десет сантиметра от лицето на изненаданата директорка, отворих я широко пред облещените й очи, бъркнах с пръст и започнах да показвам зъбите си, като смутолевих с отворена уста, че ме болят три зъба и съм бил по спешност на зъболекар. Всички колеги, които в момента бяха в учителската стая, се спогледаха и не знаеха, какво да мислят.  Един път, като идвах сутрин на училище в 7.29 часа (аз винаги идвах тогава, а първият учебен час почваше в 7.30), другата заместник директорка, Добрева, стоеше на стълбите и следеше строго за реда. Тя веднага ми направи забележка. Аз й отговорих, че ако дойда по-рано и вляза в клас, ще задрема, докато почне часът. Така, като идвам в последния момент, започвам да предавам веднага със замах, целия ден съм зареден с енергия и участвам пълноценно в учебния процес.      
      Директорката Пелтекова ме уважаваше като специалист по български и литература, направи ме председател на комисията по преглеждането на писмените работи при матурите, пращаше ме във френската гимназия да проверявам кандидатските писмени работи по литература (същевеменно работех като хонорован доцент по българси език за чуждестранни студенти в МЕИ "Ленин" и продължавах да пиша статии за някои редакции). Но ме гонеше, заради свободолюбивите ми разбирания и разкрепостеното ми държание. Когато и в България „се почувства” перестройката, тя неочаквано реши да ме реабилитира на един учителски съвет. Бях много уморен, имах шест учебни часа преди това. По едно време тя започна да говори за мен в положителна светлина и да казва, че съм се бил коригирал и оправил. Точно тогава бях задремал от умора, столът ми се бе наклонил назад и се подхлъзна. Паднах заедно с него на земята, като при това ударих с рамо капака на нишата с пожарогасителя. Той издрънча, а аз изтрополих гръмовно на пода. Директорката и всички други се слисаха, само моят колега по литература, Йосиф Каменов, ми влезе в положението и ми помогна да стана, По-късно той винаги се сещаше за тази злополучна ситуация и се смееше.
      В десети клас, учениците ходеха на военно дело. Колегата по военно, Дели-Иванов, имаше тика често да подсмърча и на всяка втора дума повтаряше „значи” („Ученици, кой, значи, се смее, значи, в строя, значи?”). Един път отидохме с него и още една учителка, заедно с учениците, на „военно”. Спомням си, че една вечер трябваше с Дели-Иванов да бъдем на конференция в друго село, на пет километра от лагера. Обаче той там „яко” си пийна, по-точно направо „се наряза” и не можеше да ходи. Нямахме транспорт за връщане и се наложи пет километра да го нося на гръб, като отвреме навреме падахме в локвите (валеше проливен дъжд).
    С него, Божидар Дойчинов, колегата ми по история, и още две учителки тръгнахме
на втори октомври, 1984-та година, на бригада в Бургаски окръг с влак от София към Бургас. Времето бе лошо, но аз се бях приготвил за море, взех плавници, шнорхел, очила, три чифта бански и плажен чадър. Във влака с Божо седяхме в първи вагон и през цялото време пяхме (бяхме взели китара, на която с усърдие „опъвах жиците”). Скоро вагонът се препълни  с младежи, които екзалтирани пееха с нас, а не след дълго целият влак започна да приглася (последните вагони повтаряха мелодията и думите с малко закъснение като ехо). Един кондуктор с нахлупена до носа фуражка минаваше периодически в купетата, отваряше вратата и с хеви металически глас съобщаваше, в колко часа влакът ще пристигне в Бургас. С Божо решихме да проверим какво правят учениците ни и да видим всичко наред ли е, като тръгнахме назад през вагоните от купе в купе. Божо имитираше кондуктура, всички умираха от смях и ни канеха да си хапнем от закуските и си пийнем от напитките, които бяха взели за из път. Някои носеха и ракийка, от която и ние опитвахме. Докато стигнем до края на влака и се върнем в първия вагон, гаврътнахме от нея големичко количество и като влязохме, клатушкайки се, отново в нашето купе, започнахме да пеем още по-ентусиазирано на няколко гласа  („забивах” на китарата много „здрави” рок парчета). Официално бе уговорено, аз и една учителка да се установим до морето на лагер заедно с десетите класове в общежитие между Поморие и Слънчев бряг. Там, в района, щяхме да берем грозде. Много се радвах, че ще съм близо до морето и си правех сметка след работа да ходя на плаж и да плувам. Дойчинов, Дели-Иванов и Русанка Петрова трябваше да отидат с осмите класове навътре в сушата, на петнайсет километра от Слънчев бряг, разпределени в квартири в селата Горица, Гълъбец и Порой и да берат грозде. Като пристигнахме на гарата в Бургас, докато бях до тоалетната, колегите ми решили интерно и тайно от мен да ме пратят в трите села на мястото на Петрова, заедно с осмите класове, понеже там било по-трудно и отговорно и трябвали повече мъже. Всъщност, Божо искаше да съм с него, за да не му е скучно, а Петрова предпочиташе да е с колежката си по женски с десети клас. На мен обаче не казаха. Качихме се в автобусите и те тръгнаха по посока Слънчев бряг. Дотук всичко се развиваше добре, аз умирах от желание да видя морето (вече си мечтаех как ще плувам и ще лежа блажено на плажа). Изведнъж, обаче, нашият автобус зави наляво и потегли навътре в сушата. Мислех, че е някаква грешка на шофьора, бях се вцепенил от изненада, почнах да вдигам аларма и да повтарям на Дели-Иванов и Дойчинов да погледнат, да спрат автобуса и да кажат на водача му, да кара обратно към морето. Чак тогава те се осмелиха да ми кажат за „рокадата” с Петрова. Аз побеснях и започнах да се тюхкам на висок глас, че напразно съм си взел „пълна бойна екипировка” за плаж: бански, шнорхел, плавници и чадър за слънце. Дели-Иванов подсмърчаше, както винаги и каза, че той „ще намери, значи, начин, да заведе всички, значи, един-два пъти, значи, до морето”. Аз се вбесявах още повече и заявих, че ще измисля нещо и ще намеря транспорт, за да ходя всеки ден на Слънчев бряг. А Божо го „удряше на съзнание” и повтаряше, че ние „сме дошли да помагаме на кооператорите в ТКЗС-то, да събираме реколтата, за да допринесем за развитието на селското стопанство”. Тази дискусия се провеждаше на висок глас, ние стояхме прави отпред в автобуса, учениците седяха, слушаха и се смееха, от което аз още повече се ядосвах. Патардията свърши с пристигането ни в село Порой. Слязохме на един прашен площад, на който имаше чешма, две гъски и една самотна коза. Чакаше ни един колхозник-бригадир. Той започна да разпределя учениците по квартири в селото. Аз го изгледах кръвнишки, после сложих черните си очила. Бях с дълга коса, дънки и дънково яке.  Селският бригадир си помисли, че съм някакво хипи или разхайтен студент. Оказа се, че Божо и аз ще бъдем на квартира в това село, а Дели-Иванов, заедно със студентите, които бяха изпратени от Комсомола да ни помагат, ще се настанят в Горица и Гълъбец. Понечих да пия вода от чешмата и чух някакво мляскане, погледнах и видях козата, която лочеше на двайсет сантиметра от мен от другия чучур. Божо прихна от смях, обаче, когато той след десет минути искаше да пие, на другия край на чешмата се бяха качили гъските и смучеха жадно от чучура. Разпределиха ни в края на селото при главния бригадир на квартира. Първата вечер трябваше да спим в къщата, в малка стая, на едно легло персон и половина. Преди това „оправдахме” за нула време с хазяина (бе любезен и ни почерпи) една огромна салата и един литър ракия. Качихме се в стаята и аз помолих Божо да легне от външната страна на леглото и да вземе едното одеало, а аз да легна от вътрешната и да се завия с другите две одеала (бяха общо три). Причината бе, че бях зиморничав, а той предпочиташе да му е прохладно. Като се върнах от тоалетната, видях, че той се бе съблякъл по слип и потник, бе взел двете одеала, беше легнал отвътре и похръкваше сладко. Даже беше отворил и прозореца. Започнах да мърморя. Умрях от студ, облякох си полото и един пуловер, навлякох дънките, затворих прозореца, като зъзнейки си легнах от външната страна, накрая, почти на рамката, и се завих с тънкото одеало. Но не можех да заспя от студ. По едно време станах и затърсих из къщата някакъв отоплителен уред. „Сновех” из стаите в тъмното и изведнъж за голямо мое щастие попаднах на електрическа печка с два реотана. Взех я, включих я и сложих пред реотаните шишето с вода, което бях налял от вечерта. Скоро се затоплих, изпих жадно водата и задрямах, мъркайки от удоволствие. Обаче, в просъница, по едно време чух, че Божо сумти и се оплаква (бил облян в пот и умирал от жега). Чух го, че стана, отвори прозореца, взе шишето за вода и излезе да търси чешма, защото бил жаден. Доста се забави, събудих се и започнах да се тревожа. Когато той се върна след един час, ми разказа, че обиколил цялата къща, двора, обора, кочината, плевника, прекопал три декара необработваема площ и като не намерил чешмата, решил да отиде за вода до чешмата в центъра на селото. Но като минавал по улиците покрай къщите, нашите ученици, които не спели а пийвали ракийка на терасите, го видяли да прекосява с шишето и викали „другарят се разхожда като сомнамбул по слип и потник с шише ракия”.  На другата вечер ни сложиха в отделна къщичка в двора. Имаше и радиоредба. Аз обикновено сутрин винаги ставах и се приготвях в последния момент, та рейсът с учениците, който ни караше на закуска и после на работа, идваше  да ме вземе чак до нашата къща, накрая на селото. Когато сутрин дремех и не исках да стана, Божо надуваше радиоредбата, ако чуех някое парче на „Rainbow“ или „Deep Purple“, скачах веднага и мигновено се приготвях. Имахме норма, трябваше да наберем определено количество кофи с грозде. По време на работа, понякога аз и моята група се скатавахме между лозята. Бях определил състезание за разказване на вицове. Който разкажеше най-тъп виц, трябваше да прескочи до близката бадемова градинка и да набере бадеми за всички. За да наваксаме и си изпълним нормата, се налагаше понякога да крадем от кофите с грозде на другите групи. Както винаги, аз си носех бутилка с вода, която топлех на слънце (пиех винаги хладка вода, заради гърлото). Шишето бе от водка и един бригадир, на когото викаха Черньо, само ме хокаше, че съм пияница и моята група е мързелива. Понякога с него се карахме. Веднъж рейсовете закъсняха да ни вземат от полето за обяд и като ни докараха в стола, храната бе свършила. А вечерта имаше конференция (среща между представители на ТКЗС-то, комсомола и училището) в съседното село. С Божо не бяхме яли цял ден, бяхме капнали от умора, а и трябваше да ходим до селото пеша, то бе на четири километра. Аз щях да експлодирам от ярост. Стигнахме до дългата барака, в която се бяха събрали представители на бригадирите в колхоза, студентите, които работеха с нас и Дели-Иванов, който ни чакаше с нетърпение. Всички бяха насядали покрай една дълга маса, на която пред всеки двама души имаше по литър водка и доматен сок за почерпка. Аз бях умрял от глад, но за ядене нямаше нищо. За нас имаше запазени места. Озовах се точно до "моя враг" Черньо. Веднага с него се хванахме за гушите. Божо и Дели-Иванов ми наляха бързо водка и доматен сок в чашите, аз ги изпих на един дъх в яростта си и продължих да дърпам Черньо за яката. Обаче незабавно ми бе сипана втора чаша, после трета. Спомням си, че след осмата чаша с Черньо се прегръщахме и пеехме песни. Как съм се върнал, не знам, помня, че до другото село ни закараха с малък полски фиат ( вътре бяхме шест души), после трябваше да събираме учениците си, които бяха на дискотека. Това ми се удаде трудно (мисля, че по едно време с Божо се бяхме качили да танцуваме "танца на томахавките" на една маса в дискотеката в унисон с ритъма на песен на „Пърпъл”), защото бях по-пиян от тях. Накрая Божо казваше, че ме носил на гръб. След няколко дни аз осъществих „пъкления” си план да посетя плажа, и то не един път. Всяка сутрин за Слънчев бряг потегляха рейсове с персонал, който се трудеше в заведенията, хотелите и ресторантите. Хората живееха в селата, а работеха в курорта и вечер автобусите ги връщаха обратно. В трите села нямаше лекар, а само двама фелшери. Аз го „ударих на съвест”, започнах да критикувам ТКЗС-то и комсомола за слабата грижа за здравето на учениците и лошото състояние на здравеопазването в района на бригадата. Заявих, че така не може повече и ще се погрижа истински за болните деца, като ги заведа в поликлиниката на Слънчев бряг. Взех тези, които имаха оплаквания с мен, качихме се една сутрин на един от тия рейсове и отидохме в Слънчев бряг. Влязохме в поликлиниката, лекарят ги прегледа, даде има лекарства и после аз ги пуснах да се разхождат до 15.30 ч, след което да дойдат на плажа пред хотел Глобус, където възнамерявах да се печа на слънце, да ме вземат и да се качим отново на автобусите, за да се върнем (нямаше друг превоз в тази посока преди това). Речено, сторено. На другия ден се обадиха още ученици, че не се чувстват добре (вестта за случилото се бе се разпространила бързо от уста на уста). И така се започна всяка сутрин, като с всеки изминат ден, болните се увеличаваха. Накрая Божо не издържа и реши да дойде с мен на плаж. На полето с учениците работеха студентите, които ни заместваха, докато бяхме на морето. Този ден водехме с нас три ученички, които не бяха кой знае колко зле. На рецепцията в поликлиниката служителката ни попита, за кой лекар да ни даде номерче. Отговорихме, че водим три болни ученички – „едната ухапана от оса, другата треска я тресе, а третата не може да говори”. Дадоха ни номер за хирург. Оставихме ученичките при лекаря и запрашихме към плажа. Бях се оградил с осем плажни чадъра, сложих ги да легнат около нас и да ми пазят завет, но по едно време едно циганче ми открадна два от тях. Така, общо от петнадесет дни бригада, направих десет слънчеви бани. Успях даже да употребя и плавниците, които бях взел със себе си.
     С Божо ходехме заедно на море в Созопол, където често срещахме наши ученици и ставаха безкрайни купони. Отивахме с неговата мръснозелена жигула, която той надуваше жестоко по аутобана, защото аз непрекъснато свирех песни с китарата и той се ентусиазираше. Колкото по-диво парче засвирвах, толко по-бързо караше, като същевременно ми правеше втория вокал. Обикновено с нас в колата имаше винаги по две ученички. В Созопол отсядахме на квартира при негови познати, аз както винаги, се навличах с дебела пижама и пуловерче, като затварях прозореца нощем, а той спеше гол и се потеше. Там често се събирахме в барчето на МЕИ-станцията и с нашите приятели Светльо, Пламен, Маринчо и учениците ни танцувахме в дискотеката. Свирехме с китари на плажа или на скалите. Една вечер бяхме тръгнали да търсим уютно място, където да седнем и да „забием смъртоносни рок парчета”. Кликата се състоеше от около петдесет души познати, приятели и ученици. Аз държах китарата и се оглеждах за  някое място на завет, където да седнем. Всички търпеливо се тътреха след мен. Сядахме на скалите но вятърхт бе силен, после на други места, но аз ставах, мръщейки се, че духа и продължавахме да се мотаем из Созопол и да търсим. Най-накрая се уморихме и аз седнах точно на най-ветровитото място, на един кръстопът между два прашни пътя, на открито между блоковете, където ставаше най-голямото течение и една хартия, духана от вятъра, се кандилкаше в праха около нас. Направихме невероятни музикални изпълнения. От блоковете започнаха да викат по нас, защото било късно и не можели да спят от този шум. По едно време дойде един човек със сирене, салата и ракия и ни почерпи. Излезе, че не всички бяха недоволни и негативно настроени към нашето рок парти. С Божо понякога ходехме с колата до Слънчев бряг, като минавахме през Бургас. Спирахме в една сладкарница, където си поръчвах торта „гараж”. Той уж не обичаше, а все ме питаше може ли да си вземе от тортата и придърпваше непрекъснато чинията към себе си, като си отчупваше парченца с вилицата. Аз от своя страна учтиво го канех да си вземе повече и уплашен, че ще ми изяде тортата, придърпвах чинията, обратно към мен. Често минавахме по един черен кален път, където понякога крави заставаха отпред и спираха движението. На Слънчев бряг обикновено срещахме наши ученици и се мотаехме по плажа с тях. Веднъж се плициках цял ден в морето с две мои ученички, които срещнахме случайно. От това къпане после настинах и в дискотеката вечерта ми стана лошо. Правехме често нощни къпания, играехме „танца на томахавките” в дискотеките и баровете, ходехме на нудистки плаж. Един ден отидохме на къмпинг „Арапя” на юг. С нас в колата беше едно мое гадже, току-що завършила вече моя ученичка (с нея след това бяхме голяма любов три години), с която првехме прекрасни дуети под съпровода на китарата. На Арапя бяха нашата колежка, учителката по английски  Дора Стефанова, заедно с мъжа и децата си. Аз и моето гадже решихме да се изфукаме и тръгнахме да плуваме при бурно море и червен флаг до един скалист остров на километър навътре в морето. Стигнахме до него, но една вълна така ме удари и завъртя, че се забих надолу с главата в една скала. Водовъртежът ме обърна няколко пъти като пумпал. Втора вълна ме лашна и едвам успях да си сваля плавниците, като се нарязах от мидите. Как съм се изкачил по скалите, не знам, замалко щях да си отида в този водовъртеж. Легнахме на скалите, от мен течеше кръв. След час заплувахме обратно. Като стигнахме брега, видяхме, че целият плаж, начело със спасителната служба се бе събрал и ни чакаше.
      Майката на Божо беше консервативно настроена и го гълчеше, кгато той се прибираше по-късно след някой терен с учениците или с младите учители. Тя го „удряше на морал” и казваше, че „видни столични педагози като нас не бива да правят така”. В нейните очи аз бях причината, синът й да се „разхайти така”, особено като се прибира със закъснение след работа с изкривена на една страна вратовръзка и извадена отзад риза. Често младите учители (бяхме няколко) се събирахме на купони. Ирина Вълчанова, колежката по литература, Йосив Каменов, също колега по литература и български език (знаеше над сто песни на „Бийтълс” на китарата и пееше прекрасно), жена му Румяна, с която правеха дуети на Албано и Румина Пауър, Владо Тодоров, учителят по трудово възпитание, психоложката Ирина Зиновиева, Божо и аз. Събитахме се, свиреехме на китара и пеехме. В училище Йоско и аз също често правехме шоу пред цели класове. Джек Блек "ряпа да яде". Показаното във филма "Училище за рок", ние отдавна сме го открили. От по-възрастните учители най-обичани от учениците, най-чаровни и с млад дух бяха Димитър Найденов, Лили Пейкова, Лили Попова, Русанка Петрова, Добри Николов и други.  Аз и Божо взимахме участие в забави, ходехме с децата по излети, терени и ги водехме на дискотеки. Веднъж на една Нова година, двамата се бяхме качили на високия подиум в дискотеката до НДКА и правехме „танца на томахавките”. Неочаквано сцената се строши и ние паднахме от нея от два метра височина, но учениците ни уловиха и не можахме да се пребием или нараним.
      При едно честване на празник на училището в бара на стадион „Васил Левски” (и училището ни се казваше така), имаше група, която свиреше. Без да сме репетирали, аз, Йоско и Божо, взехме електрическите китари на оркестъра и изсвирихме и изпяхме няколко песни. Всички даскали доста се изненадаха и ни ръкопляскаха. След този случай станах ръководител на новооснования вокално-инструментален състав на училището. Учителят по пеене ми разреши да взема уредбите и инструментите вкъщи, за да репетираме. Въпреки, че бях продал почти всичките си уредби, след разпадането на групата ми „Паралакс”, у нас отново заприлича на музикално студио. Имах вече собствена оригинална бас китара „Фендер”, синтезайзър „Ямаха”, микрофон „Шур” със стойка, правена соло китара, ритъм бокс „Корг”и усилвател „Маршал” с колона сто и двайсет вата. От училището взех един „Регент 60” с две колони, още един усилвател с колона и една йоника. Бях взел изпит за категория по бас китара и имах право официално да свиря професионално във всички видове заведения в България. Реших да направя отново група с един познат китарист Стефан и пианиста Ангел (Гелето). Започнахме репетиции у нас и съседът ни отдолу, бай Величко, отново се оплака на нашите. Междувременно организирах концерт в сутерена на училището, който беше доста голям и побираше много хора. Йоско свиреше на китара и пееше, Божо - на йоника (правеше вокали), а аз бях певец и свирех на бас. Бяхме скалъпили доста добро озвучение от уредбите, с които разполагах, взех за Йоско китарата - оригинален "Джибсън", както и педалите на Стефчо. Получи се жесток концерт, бяхме репетирали само три пъти. Йоско пя песни на Бийтълс, аз възродих стария си хард рок репертоар плюс няколко нови песни, а Божо също изпя любимите си парчета. Учениците ни аплодираха шумно, пляскаха, викаха, свиркаха, тропаха. Старият дух на рок музиката се появяваше отново с пълна сила у мен. Явно назряваше нов период в живота ми...

                                    Даниел Авдала              
Следва V - та глава
       




Гласувай:
3



1. анонимен - Kato nai-dobria ti priatel, pov...
01.12.2011 16:55
Kato nai-dobria ti priatel, povecheto nesha gi znaeh i gi pomnia. Goliam kupon beshe. V dneshno vreme ne mislia che uchitelite praviat kato teb. Mislia che ti kazah: V uchilishte se razcurdsihme na uchitelia po matematika, koito beshe goliam gad, i mu suborihme katedrata predi chasa. Nikoi ne si prizna, no biahme celia claz. Direktorkata doide no pak nikoi ne si prizna. Samo Rock! Vlado Karamanski
цитирай
2. danielavdala - Владо, благодаря ти за интересния ...
01.12.2011 18:47
Владо, благодаря ти за интересния коментар. Джек Блек от филма "Училище за рок" ряпа да яде, ние тези работи ги правехме много преди него.
цитирай
3. анонимен - На учителя с любов!
02.12.2011 01:39
Имаше навремето такъв филм.
Дани,предполагам ,че си и до днес обичан и незабравим в паметта на учениците ти.Не всеки има щастието да има такъв учител.Завиждам им!
цитирай
4. danielavdala - Стей, благодаря ти сърдечно ! Да си ...
02.12.2011 01:53
Стей, благодаря ти сърдечно ! Да си жива и здрава !
цитирай
5. анонимен - Паралакс – рок маратон. Спомени на един стар групар.
02.12.2011 22:59
прииска ми се да си мой учител-толкова щуро и забавно изглежда преподаването ти- пристрастих се...
цитирай
6. danielavdala - няма как да върнем времето назад, но ...
02.12.2011 23:57
няма как да върнем времето назад, но щом си се пристрастила, никога не е късно...
цитирай
7. анонимен - Историята с ходене на зъболекар по ...
09.12.2011 08:58
Историята с ходене на зъболекар по време на класно се случи през 1987 година. Бях един от учениците в класната стая. И за времето си и сега това звучи невероятно. Дани Авдала остана ярък спомен за мен от ученическите ми години. И днес когато разказвам за моето детство на приятели и семейството ми това е една от историите, които първо ми идват на ум.

цитирай
8. анонимен - Бяха щури времена - младост май се ...
04.01.2012 14:48
Бяха щури времена - младост май се казваше :) Имаше и страшни моменти - математиката и весели - историята..Колко торти изядохме и колко оценки имахме по математика ....
а на бригадите беше най-страхотният купон!
Дани, благодаря ти, че ме връщаш по този начин назад в годините!
цитирай
9. zlatna7 - "School of Rock" - imam ...
05.01.2012 14:08
"School of Rock" - imam chuvstvoto, 4e gledam vtora seria na filma, daje tvoqta istoria e po interesna!
цитирай
10. danielavdala - Еее, не. Това, което се случва в &...
29.01.2012 02:30
Еее, не. Това, което се случва в "Училище за рок", ние, столичните педагози, сме го открили много по-отдавна ...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 1129896
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031