Спомените на "стария групар".
                                     
V-та глава: Българските градски музиканти.

    През 1985-та година реших отново да направя група. Този път имах намерение да свиря по заведенията в България, с цел подготовка за излизане в чужбина и репертоарът трябваше да е по-комерсиален, да съдържа познати и популярни поп рок композиции. Нямаше как по ресторантите и хотелите да се свири хард рок, бе нужно  звукът да е "софт”, песните по-леки, ритмичми, танцувални и шлагерни. Започнах да уча някои рокендроли и евъргрийни, като не изневерявах на рок традицията, но я продължих в по-мелъди стил. Научих парчета на Елвис Пресли, Чък Бери, Бил Хейли, Франк Синатра, Том Джоунс, Смоуки, Кридънс, припомних си наново някои от старите по-леки и мелодични интерпретации на „Мууди Блус”, „Бийтълс”,  „Афродитас Чайлд”, „Юрая Хийп” и др. Направих трио заедно с един китарист, Стефан, и с един пианист, Ангел. Започнахме да репетираме вкъщи. По това време учителствах в 8-мо ЕСПУ и бях взел уредбите (Регент 60 с две колони) и йониката на училището у нас. Аз имах един усилвател „Маршал” с колона, микрофон „Шур” със стойка, ритъмбокс „Корг” (от вуйчо ми), бас китара „Фендер” (оригинален), синтезайзър „Ямаха ДX 21”, който моят добър приятел Владо Карамански ми изпрати от Норвегия. Паралелно с репетициите и работата в училище преподавах български език във „ВМЕИ” и пишех статии за списанията „София”, „Общество и право” и „Армейска младеж”. Скоро разбрах, че работата с тази група няма да потръгне, защото с китариста имахме различия по отношение определяне на репертоара. Точно по това време моят приятел Бойко Петков, с който бяхме свирили заедно като деца и в група „Електронока” през ученическите си години, остана свободен. Бе основал група, казваше се „Клас”, която се разпадна. Реших да се събера с него и с пианиста на „Клас”, Ангел Пенчев. Започнахме репетиции у нас, но по-късно се прехвърлихме у Ангел. Той разполагаше с малък мишпулт, комбиниран с касетофон и голям професионален ролков магнетофон. Ачо работеше като тонрежисьор в киностудио. Имаше синтезайзър „Касио” и студийни колони. Бойко притежаваше шестнайсетканален мишпулт, синтезайзър „Корг Поли 800” и китара „Мюзима”. И двамата с Ангел имаха микрофони „Шур” със стойки. Решихме да подготвим записи на една демо касета, която да изпратим на нашия общ приятел Владо в Норвегия, за да ни уреди чрез свой познат импресарио да свирим в Скандинавия. Започнахме да репетираме. Бяхме записали вече няколко песни, когато Главният музиколог на бюро „Естрада” ми се обади и ми каза, че ресторант „Копитото” при Телевизионната кула на Витоша остава след два дни без откестър през месеците юли и август . Изпращаха ни по спешност там, трябваше да отидем на другия ден, 1 юли, 1986-та година. За нас това бе добре дошло. Аз имах време и възможност да работя през ученическата ваканция. Тъкмо репертоарът ни щеше да улегне и да се „ошлайфаме” като група. Лошото бе, че ще отложим записите на демо касетата. Нямахме превоз, а трябваше да превозим инструментите си. Колата на бюро „Естрада” бе в ремонт. Не можеше да се намери толкова бързо транспорт. Тогава Ангел се обади по телефона на неговия познат Васко Кръпката, който по това време свиреше като барабанист в групата на Развигор Попов. Васко се бе върнал от турне в Норвегия и си бе купил микробус. Той се отзова на молбата ни и услужи. Дойде още същия ден, натоварихме инструментите и уредбите в буса му и заминахме за Копитото. След разтоварването им, поисках да му платя за превоза и помощта, но той се усмихна и отказа. Бяхме му благодарни, че ни спаси по този начин. Доскалъпихме репертоара си след няколко репетиции. Идвахме по-рано на работа и се упражнявахме по два часа. Решихме да назовем групата „Sigma“. Ачо свиреше и с двата синезайзъра. Ползвахме моя стоватов «Маршал» с колоната, шестнайсет каналния мишпулт и усилвател на Бойко и «Регент 60» с двете колони. Бойко свиреше с «Мюзима» и педали «Фленджър», «Фейзър» и «Компресор», а аз - с «Фендер Джаз Бас». И тримата ползвахме микрофони «Шур». Ритъмбоксът «Корг» командвах с крак. Звучахме стабилно. През седмицата горе лятото нямаше много хора, но понякога идваха младежки групи от ГДР, съветски и чехословашки туристи. В събота и неделя ресторантът бе препълнен. Трябваше да направим компромис, научихме по-леки, мелодични песни, даже диско хитове, Свирехме „Burning Love“ и „Blue Suede Shoes“ на Elvis, „Rock Around The Clock” на Bill Haley, “Living Next Door To Alice” на “Smokie”, “Green, Green Grass Of Home” на Tom Jones, “Norwegian Wood”, “Let It BE” и “Hey Jude” на „Beatles”, “Wish You Were Here” на “Pink Floyd”, „Sherry Lady“ на „Modern Talking“, “White Wedding” на Billy Idol (беше любимо парче на една немска група), „Hey Johnny“ на Richard T. Bear и др.
       На рождения ми ден, 29 юли, 1986-та (събота) бях поканил приятели, бивши състуденти от Университета и колеги, учители от "8-мо". Дойдоха да ме посетят Найденов, Дойчинов, Лили Пешева, Лили Пейкова и др. Събраха се около трийсет души. Отделно ресторантът бе пълен с посетители. Стана голямо шоу. Всички танцуваха. Божо и моето гадже (бившата ми ученичка Таня) бяха най-темпераментни. Правеха жестоки стойки при „танца на томахавките”.  Божо се побърка като свирехме парчето „Hey Johnny“, което беше хит по това време. Под неговия ритъм той „правеше томахавки”, като залягаше по пода. Близките ми прекараха прекрасна вечер, останаха много доволни. Настроението бе приповдигнато. Вуйчо ми също бе дошъл и прави снимки на „Сигма” и на гостите.
       31-ви август бе последният ни работен ден на Копитото. Бойко и Ачо бяха уморени от ресторантската действителност и решиха да се откажат от целта да правим комерсиална музика, не им се работеше по заведения. Аз обаче смятах, че трябва да продължим в тази насока, ако искаме да излезем по някакъв начин да свирим зад граница. Те мислеха, че това би могло да стане евентуално и без да минаваме по пътя на ресторантското „узряване и опит”. Така, поради различия в мненията и възгледите, се разделихме, Бойко и Ачо сформираха отново ню уейв групата „Клас”, с която имаха голям успех на музикалната сцена в България. Бойко си направи свое професионално студио („Сити”) за записи, разшири го и го модернизира. Днес той е популярен тонрежисьор и записва изпълнения на най-известните ни певци и състави. Ачо също има свое звукозаписно студио.
       Аз промених името „Сигма” на „Сигма 2” и продължих поетия от мен път. Събрах се с един китарист на име Мирослав (Миро Малмстийн). Свиреше много добре китара и пееше сносно, беше с превъзходна пръстова техника. Имаше оригинален „Джибсън Леспол”, педали и „Рокмен” (подобен притежаваха по това време Том Шолц от групата „Бостън”, който го беше изобретил и конструирал и Иван Лечев от „ФСБ”), който закачваше на колана си. Миро се увличаше по джаз рок, прогресив рок и хард рок. Любими китаристи му бяха Ингуи Малмстийн, Джо Сатриани и Сантана, но беше склонен на компромис - да свири комерсиална ресторантска, мелодична забавна и танцова поп музика. И той, като всички други наши музиканти по това време, се стремеше да излезе в чужбина. Повечето от тях искаха да отидат зад граница, за да си купят оригинални западни инструменти, у нас нямаше такива. Желаеха да свирят западна музика и да пеят на английски, у нас бе почти невъзможно да се пробие официално с такъв репертоар. Да се направят записи на английски език в Радиото или в Балкантон бе почти невъзможно. Да не говорим, че рок музиката бе подтискана и нежелана от цензурата у нас. Така, тази цел ни обедини с Мирослав. Оставаше да намерим пианист. Нямаше много време за търсене. Извиках Ангел (Гелето), с който бяхме направили три репетиции, преди да се събера с членовете на група „Клас” (с които основахме „Сигма”). Започнахме да се упражняваме вкъщи. Горките съседи, трябваше да изтърпят за пореден път силните децибели. Бай Величко отдолу пак започна да негодува. Един колега на Симо Лазаров (двамата работеха заедно) ми каза, че може да ни направи демо касета. Имаше малко студио у дома. Записахме няколко песни на ролковия му магнетофон (имаше мишпулт и усилвател) и ги прехвърлихме на касета. Качеството на записите не бе превъзходно (съдържаха много хал и звукът бе матов), но нямаше как. На същата касета сложих и петте песни, направени със „Сигма” у Ачо. Така скалъпих "демото". Изпратих го на моя приятел Владо Карамански, който, след като свири с Вили Кавалджиев, Емил Димитров, Васил Найденов и Маргарита Хранова, излезе през 1984-та година с групата на Пламен Филев (сина на секретаря на бюро „Естрада”) в Норвегия, ожени се за норвежка, остана там и започна да работи самостоятелно като „Човекът оркестър”. Той познаваше двама импресарии и щеше да опита да ни издейства договор, за да заминем да работим там.
    От бюро „Естрада” се обадиха и ни предложиха работа в ресторанта, в Бухово. В началото бяхме скептични, даже се самоиронизирахме, че са ни пратили да веселим миньорите. Чудехме се, дали да приемем. Решихме да рискуваме, работата там можеше да се окаже пагубна за реномето ни и да повлияе негативно върху постигане на целта. В Норвегия пускаха най-добрите групи, разбира се голяма роля играеха и връзките в бюро „Естрада” (мисля, че по това време директор бе Замфир Николов), в „Импресарска дирекция” и задграничен отдел на милицията. Започнахме да свирим в Бухово. Бащата на Гелето закара инструментите ни с новата си „Лада”. Ресторантът, голям и модерен, бе в центъра. Освен песните, които знаех със „Сигма”, със „Сигма 2” направихме още парчета на „Кридънс” и „Модърн Тоукинг”. Знаех, че в Бухово вкусът на публиката е по-друг и научих три гръцки, две сръбски и три български стари, класически чалгаджийски песни (те бяха доста по-свестни от съвременната чалга). До там пътувахме с автобуса цял час всяка вечер и се връщахме нощем. Аз работех същевремено и като учител в 8-мо училище. Беше доста натоварено. Все още за озвучение ползвахме регента на училището, който ми бе даден от учителя по пеене. По време на работа, в ресторанта бяхме облечени с бели ризи и черни костюми. Свирехме предимно английска и американска поп музика.Често някой пиян миньор си пожелаваше чалга и тогава аз започвах да се правя на чалгаджия и да правя извивки, неприсъщи за мен. Гелето и Миро се подсмихваха, като гледаха как ги „къдря”. Веднъж в краката ми се разби стъклена чаша, бе хвърлена от грамаден, загорял, здрав миньор (добре, че не ме уцели в лицето), който бе пийнал и въодушевен от нашата чалга, изрази така симпатиите си към нас. Ние изтръпнахме, защото мислехме, че музиката не се харесва на публиката, но ни олекна, като разбрахме, че причина е задоволството на хората. Понякога в ресторанта ставаше бой. Сбиваха се изведнъж, докато ние свирехме кънтри (както в „Дивия Запад”). Намесваха се управителят на ресторанта, който изглеждаше като гардероб и главният келнер, костелив, жилав и дълъг като върлина. Двамата светкавично „раздаваха тупалки”, после изнасяха набитите и пияните навън и животът продължаваше да си тече нормално. В Бухово свирихме два месеца - декември и януари. Случваше се да изпуснем последния рейс и да ходим пет километра пеша до кръстопътя с „Околовръстното”.
       През февруари и март бяхме разпределени да свирим в хотел "Простор" на Витоша (Алеко-Щастливеца). Това бе успех за нас. Заведението бе реномирано и модерно. Имаше доста чужденци - скиори през зимата, и не се налагаше да свирим чалга. Обстановката бе луксозна и уютна, публиката - културна. Управителката на хотела (притежаваше две големи кучета) бе красива, интелигентна млада дама, с аристократични обноски. Превозът до Щасливеца бе затруднен, когато шосето бе зарито от снежни преспи. Автобусите се движеха със закъснение и веднъж изпуснахме рейса за навръщане. Той просто не дойде и трябваше да спим във фоайето на хотела, защото всички стаи бяха заети. Друг път не можахме да стигнем до горе, поради затрупване на пътищата от сняг.
       На първи май „Бюрото” ни изпрати на работа за три месеца в Боровец, в хотел "Мура". Това се водеше София окръг и музикологът, който отговаряше за нас бе друг, по-либерален и разбран. След Бухово и "Простор" това бе прогрес, нищо че не работехме в София. Хотелът бе реномиран, разположен в красива местност. Публиката се състоеше предимно от чужденци. Спяхме в един друг хотел на Боровец. Междувременно бяхме научили, няколко български и три руски естрадни песни, както и нови рок композиции. Свирехме предимно английска и американска поп музика. Веднъж в ресторанта тайно влезе музикологът от София. Проверяваше оркестрите си в Боровец. Ние изпълнявахме в този момент английска песен, но като го видях, че влиза, веднага затихнахме преждевременно звука и продължихме с „Татко” на Борис Годжунов и „Если пойдём вдвоём” на „Весёлые Ребята”. Музикологът остана много доволен, постоя малко и си отиде. Понякога на Боровец идваха наши близки или приятели. Една сутрин дойдоха да ни видят бащата на Гелето и Веско Явруков, мой колега от Университета. Решихме през деня да направим излет до "Кумата". Имаше модерен лифт и после се вървеше около час пеша нагоре. Времето бе много приятно, пътувахме удобно. Като пристигнахме, ни домързя да ходим по баира и останахме на терасите в хижата при станцията на лифта. Поседяхме на слънчице и играхме на карти. Привечер се качихме в една от кабинките и тръгнахме обратно към Боровец. Изведнъж небето притъмня, задуха силен вятър и започнаха страхотни светкавици и гръмотевици. Лифтът спря движението си и останахме да висим във въздуха на сто метра височина над бездната. Хубавото настроение се изпари за минути. Разрази се ужасен ураган. Валеше, святкаше, трещеше. Вятърът виеше. Кабинката се клатеше и люшкаше на всички страни като цигарена кутийка. Настъпи някакъв ад, не... краят на света. Мислехме, че всеки момент кабината ще се откъсне и всички ще полетим в пропастта. Пребледняхме, позеленяхме и се вкаменихме от уплаха. Бяхме се примирили, че ще си отидем така млади и зелени и всеки от нас се молеше на Господ за опрощение на греховете. Висяхме така около 45 минути. Вече бяхме спряли да разсъждаваме, да реагираме и да дишаме от страх, когато бурята намаля и лифтът заработи отново. Кабинката тръгна. Пристихнахме безчувствени в Боровец. Закъсняхме за работа в ресторанта, но това ни бе най-малкият проблем. На моя рожден ден, 29-ти юли, 1987 г., в Боровец дойдоха около двайсет души колеги - учители от 8-мо училище, начело с новата директорка Бакърджиева. Някои си бяха резервирали нощувки в стаи на хотела, други щяха да се върнат в София с колите си късно същата вечер. Аз бях взел решение да напусна училището и да се отдам професионално само на музикална дейност. Пет години предишната директорка, Пелтекова, ме преследваше за свободолюбивите ми идеи. Сега точно бе моментът да напусна. Да, но нея я махнаха и на мястото й бе назначена Бакърджиева, която бе по-либерална и демократична. Самата тя настояваше да остана в гимназията. Каза ми го, като дойде. Цялата вечер премина много бурно. Всички бяха в прекрасно насроение. Колегите ми се веселяха и танцуваха, а ние свирехме ентусиазирано. Звучахме плътно и синхронно. По същото време в ресторанта имаше и група гърци. Изсвирихме трите гръцки песни, като ги удължавахме и повтаряхме многократно рефрените. След всяка песен получавахме по около трийсет долара от съседите ни, които вихреха сиртаки, заедно с българите в ресторанта. Шоуто бе невероятно. След три дни изтече тримесечният договор на „Сигма 2” и групата се върна в София. Аз реших окончателно да напусна училище и подадох молба. Те обаче я скрили и не я пратили в района, надявали се да се върна. Тогава отидох директно в района, влязох в стаята на началника, Кюркчийски, когото познавах отпреди ( по-рано бе директор на 39-та гимназия, която бях завършил). Него го нямаше в кабинета и аз оставих молбата си за напускане на бюрото му. Така, окончателно, през август, 1987-ма година, приключи официално работата ми като учител по български език и литература в 8-ма гимназия.
       На 1-ви август, същата година, „Сигма 2” бе изпратена в комплекс-ресторант „Пикника” в Бояна. Това бе един от неприятните периоди в нашата музикална дейност. На Боровец бяхме научили още песни на западни рок групи (репетирахме два пъти седмично преди обяд). Тази музика вървеше там. Но в Пикника се оказа, че трябва да се свири фолклор. А ние бяхме поп рок група. Първата вечер не знаехме това. Започнахме с „The Final Countdoun“ нa „Europe“. Миро свиреше китарата перфектно и песента звучеше много добре. Мислехме, че ще ни харесат, но вместо да получим аплодисменти (както на Боровец), дойдоха управителят на заведението и няколко келнера и ни заплашиха, че ако продължаваме да свирим рок, ще ни изхвърлят на пътя, заедно с инструментите. За да не ни бият местните и келнерите, започнахме да се мъчим с чалга. „Изровихме” всички подобни песни от „архива” си. Добре, че бяхме свирили в Бухово, та нещо ни бе останало в главите. Народни песни не знаехме, но се опитвахме да замажем положението с естрадни, трите гръцки, двете сръбски, две чалгаджийски и няколко стари градски песни. Едвам ни изтраяха, а и ние едвам изтърпяхме и дочакахме да свърши месеца. Добре, че поне не ни натупаха.
       Следващия месец бяхме в централния хотел в Банкя.Там пък имаше много малко посетители в ресторанта и свирехме на стените. След бурните преживявания в „Пикника”, тук ни се струваше като мъртвило, бе прекалено тихо и спокойно. Поне не се напрягахме и уморявахме. Тъкмо сега имахме възможност през неделите (бе почивен ден в ресторанта) да свирим по сватби, заедно с Мравката, един от най-добрите акордеонисти в София по това време. Освен по участия и концерти, той свиреше редовно по сватби и търсеше за тази цел оркестър за съпровод. Беше голям шегаджия, вечно усмихнат и пускаше лафове. Видях го пред "Кристал". По това време кафене "Кристал" бе едно от оживените места, където се срещаха музикантите в София и различни крайща на страната. Между 11.30 и 14.30 часа там имаше най-различни музиканти от всички браншове. Те седяха на кафе или стояха и разговаряха. Това бе неофициалната, но толерирана от властта „музикална борса” в София и страната. Там се продаваха и купуваха различни инструменти, усилватели, колони (използвани и нови), разменяха се ноти и текстове, търсеха се музиканти за различни групи, предлагаше се и се намираше работа в музикалната сфера. След провала в „Пикника”, решихме да понаучим някои народни песни. Точно затова се хванахме с Мравката. Той бе извор на фолклор, свиреше жестоко с акордеона си, импровизираше и ги „къдреше” така, че опиваше хората и те му „снасяха” непрекъснато банкноти. Минаваше между масите, свиреше „на уше” и получаваше на сватба дпълнително по още няколкостотин лева бакшиш. Докато му акомпанирахме, ставаха големи майтапи и само се смеехме с него. После, накрая на вечерта си деляхме парите.
       През месец октомври и ноември свирихме в хотела, в центъра на Горна Баня. Там имаше повече хора, бе почти пълно през седмицата, а съботите и неделите - претъпкано с посетители. Идваха туристически групи от соцстраните. Репертоарът ни бе голям и улегнал, звучахме професионално. Една вечер дойде група арменци. Те бяха много темпераментни и сърдечни. Танцуваха на всички песни и след всяко изпълнение получавахме по десет лева. Мисля, че тази вечер изкарахме от бакшиши около двеста и трийсет лева, Средната месечна заплата на човек по това време бе около 180 лева. Аз започнах да ходя често до „Импресарска дирекция” и да се опитвам да се срещна с директора, който бе познат на моя познат, Солаков, музикологът на Блакантурист по това време. Попълних документи и подадох молба за явяване на прослушване (това направих и в бюро „Естрада”). Шансът да отидем да свирим в Скандинавия не бе съвсем малък, защото приятелят ми Владо Карамански ни уреждаше договор чрез неговия импресарио в Норвегия. Но в Импресарска дирекция "играеха роля" само големи познанства. Подляха ни вода, на прослушването пред импресариите излязоха други групи с „дебели връзки”. Мечтата ни рухна. Китаристът ни Мирослав се отчая, че нищо не става с чужбина, а и му бе писнало да свири по заведенията. Той бе добър рок китарист, а не ресторантски музикант, не му се правеха повече компромиси. Две популярни рок групи в България (едната от които „Импулс”) му бяха направили предложение да работи с тях. На първи декември той напусна групата и ние с Гелето „останахме на сухо”. Почувствах се като „пиле в калчища”. Бях безпомощен. Точно, след огромен няколкомесечен труд, когато бяхме натрупали доста песни в репертоара си и бяхме се етаблирали в тези среди, сами се „прецакахме”, останахме без китарист и поради това - без работа. Почти започнах да съжалявам, че напуснах "моята" 8-ма гимназия, която, след пет годишно учителстване, бях така силно обикнал.
    През декември, като много други музиканти, се озовах пред кафе „Кристал” (въпреки, че по принцип често ходех там, за да се видя и пия кафе с приятели и познати от други състави), за да търся китарист и барабанист. Бях решил да направя квартет с перкусионист. Много скоро там се запознах с един китарист, Румен, и барабанист, на име Краси. Китаристът бе от Силистра, но бе дошъл в София да търси работа като музикант. Имаше китара „Фрамус” и педали „Фленджър”, „Фейзър” и „Оувърдрайв”. Барабанистът (беше от София), притезаваше собствен комплект барабани. Групата бе скалъпена набързо. Но трябваше да се репетира, а нямаше къде с тези барабани (ставаше ужасен шум) – у нас, в къщи, не бе възможно, съседите щяха да ме изхвърлят с милиция. Неочаквано за Нова година ни излезе ангажимент. От бюро „Естрада” (София град) към нас прикрепиха една певица, с която да свирим в ресторанта на „НДК-а”. Не бяхме репетирали заедно с новите членове, както и с певицата. Чудех се, как въобще ще звучим като група, без да знаем кой какво свири. С певицата се срещнах 2 пъти и се разбрахме за песните, които тя пее. При нашите парчета, трябваше да приглася, колкото може. Слава Богу, Румен имаше опит и се надявах да се сработим без репетиции. С него грубо уточнихме репертоара. Но за Краси ме бе страх. Той бе свирил предимно народна музика до тогава и нямаше опит в областта на поп и рок. На Новогодишния бал настроението на публиката бе приповдигнато. Тя очакваше да чуе добър оркестър и да се весели цяла нощ под звуците на музиката. Все ме беше страх да не се изложим, но не го показвах. Групата се представи под същото име – „Сигма 2”. Всъщност от нея бяхме останали само двама – аз и Ангел (Гелето). Започнахме да свирим и се оказа, че като че ли бяхме свирили заедно цял живот. С Гелето и Румен свирехме синхронно, Краси малко куцаше, но се справи не лошо. Певицата беше добра и музикална. Пееше песни на Саманта Фокс и Мадона. Вечерта мина превъзходно (за моя изненада). Никой не разбра, че никога не бяхме работили заедно до сега. Хонорарът ни за вечерта не бе лош. Всички останахме доволни, публиката - също. Певицата бе човек на някой от шефовете в бюро „Естрада”, та и там останаха доволни. През януари не получихме друг ангажимент, с едно изключение. Пращаха ни в едно градче да свирим на някакъв юбилей. Трябваше да пътуваме до там с кола повече от 200 километра. Бащата на Гелето ни закара с „Ладата”, настанихме се в хотела и когато се обадих по телефона, за да съобщя, че сме пристигнали, се оказа че в този град няма никакво празненство. Започнах да въртя телефоните на музиколозите в София и разбрах, че е станала страшна издънка. Селище със същото име имало и на друго място в Северна България. Стана ясно, че сме дошли на погрешно място (имената на двата града бяха еднакви) и бе късно да се придвижим, разстоянието между тях бе триста километра. Там ни чакаха, но така и не ни дочакаха. Само дето платихме от джоба си хотела, бензина и храната.
       Отчаяни от този провал, се зарадвахме, когато през февруари ни изпратиха да свирим за три месеца в централния хотел в Етрополе. Там имаше възможност и да се репетира. Персоналът разбра, че сме нова група, сега отработваме репертоара си и тепърва се синхронизираме, но не ни каза нищо, защото скоро звучахме по-добре и направихме повече песни. Само Краси малко „куцаше” с неговите фолклорни тремъла и брегове. Лошото бе, че между Гелето и Румен често имаше разправии, те спореха, заяждаха се и се караха понякога. Гелето бе малко „луд”, правеше маймунджулъци, блещеше се с изцъклен поглед по време на свирене, издаваше особени гърлени звуци, държеше се като дете, това поняога малко натоварваше работата. С Мирослав те някак си се понасяха, Миро бе спокоен и въздържан и търпеше зулумите на Гелето, който леко заекваше. На щуротиите му той отговаряше иронично и ставаше дори весело в групата, често всички се смеехме. Но Румен не можа да му свикне, той непрекъснато се дразнеше от лафовете и изхвърлянията му. Критикуваше го, след което възникваше свада. Чудех се как да уравновеся настроението и да успокоя страстите. През април успях да уредя с Музикална дирекция „Слънчев бряг” ангажимент за шест месеца. Откри се възможност да заминем за морето на първи май и да останем там до края на сезона – 20-ти октомври. Точно тогава, обаче, Гелето много се ядоса на Румен за подхвърлянията и забележките и заяви, че няма да дойде с нас. Изведнъж се оказахме в „небрано лозе”. Седмица преди да заминем останахме без пианист и без транспорт (бащата на Гелето щеше да ни закара с колата, така както ни караше до Етрополе). Изпаднах в паника. Отидох пак пред "Кристал" и за един ден успях да намеря нов пианист, който бе без ангажимент, но само за два месеца, после пак трябваше да мисля за  заместник през останалите четири месеца. Той също се казваше Красимир.
       Превоз не можахме да намерим и натоварихме уредбите на влака, с който пътувахме до Бургас. Като пристигнахме, оттам ни взе кола на музикалната дирекция  в Слънчев бряг и ни закара, заедно с инструментите до местоработата. Настанихме се в хотел „Кристал”. Там спеше целият персонал на курорта. Разпределиха ни да свирим в „Казиното”. Новият пианист се справяше що-годе, но не бе гъвкав и бе консервативен. Лошото бе, че уредбите и инструментите стояха заключени в малка стаичка отзад и трябваше всяка вечер да ги вадим, да построяваме сцената, да свързваме и включваме кабели и уреди, а късно през нощта, отново да прибираме всичко и да мъкнем нещата в стаичката. Това бе жестока „хамалогия”. Аз бях купил нов дванайсетканален правен професионален мишпулт „Бос”, две колони по 120 вата с говорители „Джи Би Ел” със стативи, бях взел и другите си две колони по 100 вата. Усилвателят ми бе с мощност 2 х 300 вата. Имах и ехо „Вермона”, от което бях доволен. Пианистът Краси бе с два кийборда (аз оставих моя синрезайзър в София). На третия ден, музикологът на "Слънчев бряг" дойде да ни чуе, ама така изотзад, да не го видим. Хареса ни. Тогава аз го помолих да ни прехвърлят в ресторант, в който няма да се налага да местим всяка вечер уредбите. На шести май бяхме пратени в ресторант „Емона”, в северния край на комплекса, близо до хотелите „Шипка”, „Палас”, „Персенк”, „Славянски” и „Беласица” (това са тогавашните им имена), непосредствено до дискотека „Златна ябълка”. Там идваха много туристи от Британските острови, германци и скандинавци. Отвреме навреме пристигаха чешки групи. Първият несец премина в почти ежедневни репетиции през деня. Беше натоварено, нямахме никакво време за плаж и развлечения. Трябваше да си оправим репертоара, нивото и изискванията бяха високи. В комплекса имаше около двеста групи и всичи бяха добри. Кръстихме състава ни „Паралакс 2”. Направихме доста инструментали – популярни мелодии и евъргрийни, както и някои актуални за тогава диско и рок хитове. След месец ми се обади по телефона една певица, Елеонора, с която работихме няколко седмици в Етрополе. Искаше да дойде, да пее три месеца с нас. От Дирекцията ми разрешиха и аз я повиках. Тя имаше около осем песни, но и това ме облекчаваше, тъй като пеех солово и понякога, при настинка, имах проблеми с гърлото. Но трябваше да репетираме и песните на Елеонора. Тук започнаха някои нови дразги в състава. Пианистът Красимир бе консервативен и не искаше да се правят много хитове, освен това работата за него бе прекалено много (той бе само за два месеца с нас), не му било казано, че ще свирим и с певица. Не искаше да репетира толкова. Другият Красимир, барабанистът, имаше проблеми с някои отсвирвания, брегове и ритми. И на него му дойде много. След изтичане на втория месец те напуснаха. Видяхме се в чудо. Румен извика от Силистра негов колега пианист, който обаче нямаше инструмент в момента. Аз повиках барабанист от София, който взе от къщи „Ямахата” (синтезайзъра ми) и с барабаните си (имаше комплект електронни барабани) го донесе в Слънчев бряг. Така успяхме да се справим с този възникнал проблем и заприличахме отново на цялостен състав. Но пак трябваше да репетираме, за да се сработим с Мишо, барабаниста и Стефчо, пианиста (бе добър музикант). И двамата си вършеха работата, бяха скромни и неконфликтни. Поуспокоихме се, като обогатихме репертоата си. Скоро звучахме много добре. Елеонора се справяше  и внасяше разнообразие и атракция с присъствието и гласа си. Пееше песни на Саманта Фокс, Сиси Кеч и Мадона. През месец юли „Паралакс 2” стана една от най-добрите групи в Слънчев бряг. Аз бях соло певец, Румен също пееше, а Мишо пригласяше понякога. Ресторантът се пълнеше целия, имаше три грамадни зали. Често с нас искаха да свирят или пеят гости от публиката. Веднъж на сцената се качи англичанин, китарист и певец, и изпълни с нас няколко песни. Имаше хубав глас. Оказа се, че е китарист на Тони Кристи. Друг път пя германец от Хамбург, който правеше голямо шоу. Казваше се Инго. По късно с него станахме големи приятели. Имахме доста фенове и обожателки. Сприятелихме се с келнерите. На един от тях давах понякога ключа от стаята ни, за да води там разгонени чехкини. Дойдоха ми на гости две гаджета от София (поотделно), после се запознах с две по-възрастни германки от Хамбург (поотделно), а по-нататък с една по-млада англичанка. Голяма част от спасителите ми бяха приятели, особено тези около хотел Глобус. Ходех винаги при тях на плаж. Те стояха гордо като Аполони. Бяха загорели от слънцето и около поста им винаги имаше налягали не по-малко от десет мадами. Правеха „чейндж” на левове за долари. Много чужденци си обменяха валутата при тях. Веднъж на рожедения ми ден, 29 юли 1988-ма, в ресторанта дойдоха около двайсет души спастели и направиха невероятно парти, докато свирехме. Най-добрите ми приятели от тях бяха Асен и Любо. Постът им бе точно пред Глобус. През септември певицата си отиде, защото имаше ангажимаент в София, но групата ни бе здраво сработена и не се почувстава някаква липса. Направихме и записи наживо на моя касетен дек. Инго ни снима с видеокамерата си. Втората германка, с която се бях запознал (бе с няколко години по-голяма от мен) се бе влюбила. Още на петия ден ми предложи женитба. Аз отказах, защото имах съвсем други планове. Опитвахме се да се уредим в чужбина. На Слънчев бряг дойдоха норвежки импресарии. Много се надявахме и разчитахме, че ще успеем да се явим на прослушване, което бе организирано от импресарската и от музикалната дирекции. Но изведнъж, в последния момент, се оказа, че прослушването ще се състои на Златни пясъци и не успяхме да намерим толкова бързо кола за превоз, бяха ни излъгали и ни съобщиха късно за промяната. Имаше много групи, кандидати за работа в чужбина, а отиваха само няколко, тези с най-дебелите връзки в дирекция „Музика”, в „Импресарска дирекция”, в „Държавна сигурност” и в „Задгранична служба” на МВР. Така и нищо не стана. Бяхме много отчаяни, че отново пропуснахме шанса (не по наша вина). Познатият на Владо норвежки импресарио ни бе издействал договор, но той трябваше да мине през „Импресарска дирекция”. Рабра се, че тази година нищо няма да стане с излизане зад граница. Момчетата от състава се отчаяха. Като ръководител не можех много повече да направя. През това време влюбената в мен германка се обаждаше всяка вечер в ресторанта по телефона. Дойде втори път на почивка. Беше се побъркала, непрекъснато ми предлагаше женитба, аз отказвах, не можех да реша така бързо. Един келнер ми казваше: „Птичето кацва един път на рамото, не изпускай случая”. Вече се бях женил и развеждал веднъж (също за по-голяма жена от мен), имах лош опит и не исках да „скачам с двата крака напред”. Когато договорът ни изтече, се върнахме в София. Решихме през ноември да почиваме. Германката (казваше се Карин) се обаждаше всяка вечер по телефона вкъщи и дойде в София на гости у нас, нямаше покой, беше яко влюбена. На мен ми харесваше, но не бях така силно влюбен, още не можех да се оправя от раздялата си с моята бивша ученичка Таня, с която имахме повече от три години сериозна връзка. Карин отново ми предложи женитба. Казах, че ще помисля и когато тя дойде в София за втори път, реших да „скоча”. Нямаше шансове за излизане в чужбина без големи връзки, а ние не ги притежавахме. Бях се отчаял, а исках много да свиря зад граница, да пея само на английски и да се изявявам пред западна публика (при мен не ставаше дума за печалбарство, както при доста нашенски емигрантски "трубадури" или "бачкаджии"). Въобразявах си, че може да пробия и да стана известен световен музикант. Сетих се пак, какво ми бе казал келнерът от ресторант „Емона”. Съобщих на колегите си, че разпускам групата и приех от Карин (говорехме си на английски) предложението за женитба. В края на декември, 1988 година, излязох в чужбина с един куфар, бас китарата и петдесет марки в джоба. Започваше нов съществен период в моя жизнен цикъл.

                                   Даниел Авдала
Следва VI - та глава

моят любим филм"Оркестър без име", започваше да бледнее на моменти пред тази история....историята на един друг оркестър "Оркестър с много имена".....
Благодаря за удоволствието от прочита.
Харесвам и народната музика и рока.....но да накараш рок -музиканти да изпълняват народна музика е все едно да впрегнеш в ралото състезателен кон.....тежко и горко на орача.
Поздрави!!!

Za6to ne predloji6 tvoite memoari za scenarii na film? bi izlqzlo ne6to dosta interesno

Благодаря сърдечно за двата коментара.
Хаха, да "Оркестър с много имена" - добра идея.
Ами, може да ги изпратя в Холивуд, да направят филм в много серии.

Може би се шегуваш,но аз намирам идеята за много примамлива.Аз бих опитала.Даже само досега имаш материал за един сценарий.А още имаш да разкажеш цели 22 години.Сигурна съм,че и от тях може да се получат интересни сценарии-обиколките ти по света,музика,любови,срещи с интересни хора...Погледни на тези възможности сериозно.Поздрави .

Благодаря ти сърдечно! Още 24 години са, за които исках да разкажа в последната част. Но още не съм я започнал, изморих се от непрестанно писане (до вчера). Този последен период е най-труден, прекарани години зад граница, наситени с трудни моменти. Не знам как ще се получи, дано успея да осъществя тази задача, която сам си поставих. А иначе... може да се опитам, ако ми се удаде да завърша произведението, да издам книга, в която ще влязат и други мои материали.

да вървиш, да падаш и да не се отказваш :)))))))))))))

Поздрави
Валя

Благодаря ти, Валя! Жива и здрава! Има един момент, когато животът те смачква... изпитвам го напоследък...

Bravo! Mnogo mi beshe interesno! Pi6i o6te !!!

Благодаря ти, опитвам се :)