Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.12.2011 21:03 - Спомените на "стария групар" VI. С цървули по "дивия" Запад..
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 5096 Коментари: 7 Гласове:
3

Последна промяна: 13.02.2012 10:36


         Спомените на "стария групар".
                                             

VI-та глава: С цървули по „дивия" Запад

       Излизането ми зад граница в края на 1988-ма година бе свързано с много проблеми, перипетии и адска бюрокрация. Трябваше да си „извадя” най-малко петнадесет документа и да попълня безброй формуляри, да отида до различни инстанции поне по 5 пъти, защото не винаги успявах да се добера до необходимото гише или пък бе затворено. До „Военна служба” (мисля, че бе на „Иван Шишман”) ходих поне десет пъти да попълвам бланки, да чакам одобрение на молбата си и да оставя военната си книжка. Обикалях като гламав от кантора на кантора, от служител до началник. Посетих много пъти „Министерство на вътрешните работи”, „Здравна служба”, „Задграничен отдел на МВР”, „НОИ”, „Служба задгранични паспорти” на „Мариа Луиза” (по-рано „Георги Димитров”)... Трябваше да платя на бившата ми жена наведнъж цялата издръжка за дъщеря ми до осемнайсет годишна възраст, изчислена от държавата. За тази цел аз продадох ценни инструменти, усилватели, тонколони, мишпулта, кабелите, микрофона, дека, грамофона... всичко. Запазих само бас китарата.
      Излизането в чужбина бе свързано навремето с невероятно тичане, ходене до различни инстанции и ужасна бюрокрация. Човек трябваше да изтърка два чифта обувки, докато успее да се добере до отделите и стаите на дхржавните чиновници. Чакаше се дълго за разрешение при издаване на виза за излизане в чужбина. Да не говорим за опашките, които се проточваха пред гишетата, висенето нощем и през деня за номер. Всичко това бе едно „ходене по мъките”. Излезлите преди 1990 година на Запад се сблъскваха и в чужбина с бюрокрация (не чак дотам), но по онова време на нас гледаха почти като на „врагове от източния блок”, гледаха ни накриво, като че ли сме отишли там да им "изядем хляба". Просто имаха предубеждение към хората от „вражеския социалистически лагер”. Всички излезли зад граница след 1990 година, нищо не знаят. Те нямат представа от възникналите проблеми и трудности и си остават „новобранци”. Нямат понятие от онези усложнения, породили се у нас, не само преди излизането от България, но и в чужбина, след пристигането там. Защото на Запад никой не ни „бръснеше за червива слива”, нито ни приемаше с „отворени обятия”, не ни даваше добра работа, въпреки квалификацията. Дори дипломите ни официално не бяха признати. Проучваха ни дълго, за да разберат, дали сме благонадеждни. Човек трябваше да разбива дебели, каменни стени с глава, за да постигне с мъка нещичко, макар и малко. 
      Тръгнах да летя за Германия, навлечен с кожух (мислех, че там е много студено) и обут с високи обувки „Дахщайн”, като че ли отивах на алпинизъм или на Северния полюс. Носех със себе си куфар, чанта и баскитарата в куфар, която тежеше около дванайсет килограма. Само дето дисаги нямах (Бай Ганьо ряпа да яде). Трябваше да се приземя в източен Берлин на летище
Schцnefeld“ и оттам да пътувам транзит с рейс до централната автобусна станция в Западен Берлин, където щеше да ме чака жена ми, Карин, с колата си, за да заминем за Хамбург (тя е от Хамбург и бе дошла до Берлин да ме посрещне). Още отиването ми започна с перипетии. Докато бяхме във въздуха, съобщиха, че над Берлин има буря и самолетът се приземи в Прага. Едва след 3 часа излетяхме отново. След пристигането ми в Източен Берлин на летище «Шойнефелд», източногерманските полицаи не ме пуснаха да се кача на транзитния автобус, който стигаше за половин час на автогарата в Западен Берлин (където ме чакаше жена ми). Аз не разбрах причината, но един западногермански гражданин ми обясни, че това е, защото в паспорта си нямам виза за Западен Берлин, а само за Западна Германия. Тъй и не разбрах, каква е разликата, след като Западен Берлин се числи към Западна германия (така разсъждаваха западногерманците, а явно и българските власти, които ми дадоха визата. Да, но според източногерманските власти, той бил отделна област, която не се числяла към Западна Германия. Казаха ми, че мога да вляза в Западен Берлин само през контролния пункт в центъра на „FriedrichstraЯe“.  Какво значение имаше, дали ще премина границата с транзитния автобуст, който също бе контролиран от полицията, или през контролния пункт на „Фридрихщтрасе”? Наложи се да обменя западни за източни марки, да взема такси и барабар с куфарите и китарата, да пътувам до центъра. Там минах през контролния пункт благополучно, след чакане и блъскане на опашката (нещо познато до болка и в България). Не знаех кое метро да взема, защото се кръстосваха линии в няколко посоки, страх ме бе да не се върна пак в Източен Берлин (до тогава не бях виждал метро). Добре, че две западногерманки ми помогнаха да се ориентирам, даже едната ми носи куфара с китарата. Слязох на едно място, откъдето взех такси и пристигнах на автогарата с шест часа закъснение, вместо в седем часа вечерта, в един часа през нощта. По онова време нямаше мобилни телефони, за да се обадя на жена ми, нямах и дребни монети, а и не намерих телефон по пътя в бързането и навалицата. Добре, че един западногермански гражданин от самолета, като слязъл на автогарата от транзитния автобус, я намерил и й съобщил за евентуалното ми закъснение. Тя ме чакаше. При излизане от Западен Берлин пак минахме през контролен пункт, а след около четири часа пътуване, при повторно преминаване границата между Източна и Западна Германия, се наложи отново да ни проверяват. И друг път, след това, имах проблеми при пресичане на границата между двете Германии. През следващото лято, на отиване в България, митничарите не ни пуснаха да влезем в Западен Берлин поради същата причина (те ни преджобиха и претърсиха щателно колата и като намериха обикновено списание „Щерн”, го прелистваха петнадесет минути, да проверят няма ли някоя „вредна” политическа статия). Искахме да оставим там колата и да преминем през „Фридрихщтрасе”, в Източен Берлин, за да се качим в самолета на летище "Шойнефелд"  (от Хамбург до София нямаше пряк полет, а комбинираният бе много скъп, докато от „Шойнефелд”, полетът бе все още евтин). Този път ни казаха, че аз нямам право да мина през „Фридрихщрасе” (това бе точно обратното на предишното разиграване при идването ми). Наложи се да обикаляме целия Западен Берлин, за да влезем в Източен Берлин, жена ми ме остави на летището и се върна с колата в Западен Берлин, за да я паркира при свои познати (паркингът за западни граждани на "Шойнефелд" бе скъп). Но докато се върне в Източен Берлин с градския транспорт през „Фридрих Щрасе” и се добере до еърпорта, самолетът бе излетял. Спахме на столовете във фоайето и "хванахме" полета на другия ден. Отгоре на всичко багажът ни не пристигна в София. Заминал погрешка за Атина, добре че го получихме след два дни, след подаване на молби, попълване на формуляри и висене на софийското летище. И в ГДР имаше типични „социалистически неуредици и парадокси”, както у нас.
      В началото, в Хамбург ми бе интересно, но скоро започнах да се изнервям, защото бях без работа. Немската бюрокрация също ми действаше на нервите. Ходене по служби, медицински изследвания и други инстанции във връзка с пребиваването ми там. Германците се отнасяха с недоверие към мен. Подадох документи за узаконяване на дипомата ми, което всъщност нямаше смисъл, защото работа за учители по български  и литература там нямаше, не съществуваше такава специалност. Само се "изръсих" сто и осемдесет марки. Подадох молба и документи в Университета, за да уча наново славянска филология с главна специалност руски език (въпреки, че почти го знаех). Но получих отказ под претекст, че няма достатъчно свободни места тази година. Чудех се какво да правя, не можех да следвам, нямах пари да си купя инструменти, за да свиря, не притежавах и контакти с музикални среди. Тръгнах на курс по немски, учех и вкъщи сам. Започнах да предавам вечер в четири частни училища по руски, английски, даже имах две немски ученички ученички по български. Намерих обща работа, чистех привечер три пъти в седмицата офиси, а сутрин, всеки ден миех пода на един супер маркет с една миячна машина (изминавах голямото разстояние до местоработата с велосипед, това бе доста рисковано, поради интензивния трафик и непознаването ми на града, даже веднъж ме блъсна кола). Вършех доста работа и за малко пари. Подадох молба в Университета за разрешение и одобрение за написване на докторска работа. За тази цел посещавах понякога семинари на проферора, председателя на „Славянски факултет”, проф. др. Хил. Накрая ми одобриха документите за докторската работа на тема „Диалекти на северните славяни и южните германци”. Ставаше думи за пограничните области в миналото, където смесеното население е говорело на общи славяно-германски наречия. Оказа се, че за да пиша такава работа, трябва усърдно да се занимавам и да чета по библиотеки. А кой щеше да ме издържа през това време? А амбицията ми да спестя пари за инструменти и уредби и да свиря? Нямаше как да стане. Затова се отказах от докторската работа.
      В този доста неприятен период ми се случиха и хубави неща. Просветваха и красиви моменти в мъглата от безисходица. Посетих концерт на „Пинк Флойд”. Той се състоя на 20-ти юни, 1989-та година, на една грамадна поляна в централния градски парк ("Stadtpark"). Тя е голяма колкото три стадиона. От три страни е заградена с гора, а от една - с езеро. Местността е много красива, има площи с цветя и алеи за разходка. Спомням си, че три дни преди концерта строяха огромна сцена в единя край на поляната и спускаха уредбите и колоните с хеликоптери. Билетът струваше осемдесет и шест марки, за тогава не бе малко, бях ги спестил от чистене. Отидохме заедно с големия син на жена ми, той се интересуваше от поп музика. По пътя срещнахме големи тълпи народ, явно щеше да има много хора. Когато се озовахме на поляната, видях, че от двете страни на сцената, която бе покрита с някакъв плат и не се виждаше, имаше натрупани стени от колони, широки и високи колкото два четириетажни блока. Във всеки край и в средата на поляната се намираха огромни стативи с по много накачени на тях колони. До колкото знам, бяха продадени 160 хиляди билета. Седнахме на около двайсетина метра от сцената, бяхме дошли четири часа по-рано. Чакахме търпеливо. След два часа поляната се напълни, а след 20.00 часа нямаше никакво свободно място. Почерня от хора. Всички бяха насядали и очакваха с нетърпение началото на концерта. Точно в 21.00 часа, когато слънцето започна да залязва (времето бе топло и приятно), от всички посоки започна да се чува тихо жужене на пчели, ромолене на плискаща се вода, песен на щурци и на птички. То започна да се усилва, като паралелно с това
се включи леко синтезайзърът с щрайх  в нисък регистър на тона, типичен за "Флойд". Помислих, че тези звуци идват от гората наоколо и започнах да се оглеждам, да не би наблизо да има зоопарк или някакъв резерват. Реших, че наблизо клокочи река или поток. Целият звук се усилваше постепенно. Това трая около петнадесет минути (погледнах си часовника). Когато саундът стана силен и плътен, на границата на търпимото, последва жесток светлинен ефект и звук на камбана и пиано, при което завесата, която покриваше сцената падна и драматичните удари на камбаната под звуците на черния клавишен инструмент се усилиха. Музикантите, заели местата си, „удариха” едновременно първия тон (авангарден бас) на  песента „High Hopes“ от албума The Division Bell“, в който вторият перкусионист биеше огромната камбана, чийто звук се преплиташе с тънките тонове на пианото. Kонцертът продължи почти три часа с почивките. Бяха изсвирени песни от „The Dark Side Of The Moon“, „Wish You Were Here!“, “Animals”, “The Wall”, “The Division Bell”. Имаше неописуеми светлинни и димни ефекти, фойерверки, лазерно шоу, прожекции и летящи обекти, рабиващи се с гръм в сцената (легло, излитащо от екрана в небето и после в космоса, и самолет, летящ обратно от космоса ниско над публиката към екрана, взивил се непосредствено над сцената). На моменти се хващах за корема (басът бе плътен и силен), добре, че не си изплюх вътрешнодтите. В групата, освен тримата от „Флойд” (Гилмоор - вокал и китара, Райт - кийборд и вокал и Мейсън - барабани), участваха още басист , китарист, допълнителен кийбордист, втори перкусионист и три певици. Концертът завърши в 23. 50 мин. с Another Brick In The Wall“. На сцената излязоха около шесдесет деца, които пееха рефрена, заедно със състава и публиката.
      Покрай сивотата и еднообразието, освен концерта на "Флойд", понякога имах и други приятни преживявания, . През юли, 1989 година, заедно с жена ми отидохме с колата на гости за пет седмици при моя приятел Владо Карамански от Норвегия (преди това те бяха идвали за няколко дни при нас в Хамбург). Пътувахме един ден и една нощ, докато стигнем до Драмен, градче, намиращо се на около 40 км от Осло, в което живееха. Пристигнахме призори, легнахме да си починем три часа. Така и не можехме да спим, бяхме преуморени от пътя. Сутринта станахме, закусихме и вместо да отдъхнем, отидохме всички заедно на плаж (искахме да използваме слънцето, защото времето бе хубаво). На обяд се върнахме и вместо да поспим, аз и Владо заминахме с колата за Конгсберг (градче, намиращо се на окло шейсет км от Осло), защото там имаше работен ангажимент. Преди това натоварихме инструментите и уредбите в колата му. Той трябваше да свири на открито, на една поляна пред един рестораннт, на която при хубаво време се събираха около хиляда души. Бе уговорил с импресариото си и шефа на ресторанта и аз да свиря с него, като ми се плати допълнително (плюс уговорения хонорар) една известна сума (крони, изчислени в марки - 300 марки). Там имаше построена сцена, на която преди време бяха свирили доста известни поп групи като „Смоуки” и „Доктор Хуук” (Владо се бе фотографирал с "едноокия" фронтмен и на снимката имаше негов автограф). Панорамата бе великолепна. От сцената се виждаха планиите, един водопад, а отзад – фиордите. В съседство имаше игрище за миниголф. Като пристигнахме, разтоварихме всичко и построихме сцената. Владо имаше добро оборудване: дванайсетканален мишпулт „Roland“ с усилвател 2 х 200 вата синус, четири колони по 250 вата „Ramsa“, рак с компютър „Atari“, сикуенсори, дръм машина и пет модула „Yamaha DX 7“. Пеехме на микрофони „Shure“. Свиреше на електрическо пиано „Yamaha
и синтезайзърRoland. Това успяхме да поберем в жълтия му Ситроен, комби. На мен даде червения си „Fender Stratokaster“ (original). Включих се централно в мишпулта през педал-дисторжен. С него не бяхме свирили заедно от около 10 години, а аз сам - от около година. Даже двамата не си знаехме репертоарите и новите песни. Обаче, като започнахме, се получи хомогенен стабилен саунд. Все едно бяхме репетирали двайсет години. На неговите песните аз акомпанирах с китарата, като понякога импровизирах сола и му правех втория глас. На мойте песни той акомпанираше и пееше втори глас. Започнахме в около 19.30 часа. В 20.30 цялата поляна се напълни с насядали хора, които пийваха, хапваха и ни слушаха. Имаше и такива, които стояха прави отпред и следяха много внимателно всяка наша поза и песен. В паузите между парчетата всички пляскаха. Един норвежец ни направи видеофилм с камерата си. Някъде към 00.00 часа започна леко да се здрачава. Дойде група от хора и седна на една от масите, близо до сцената. Не след дълго до нас в паузата се доближиха мъж и жена с мургава кожа. Казаха, че са музиканти (певци), гости и участници в джазовия фестивал (в града имаше традиция почти ежегодно да се провежда световен джазов фестивал), че са от Клифорния и имат три издадени албума до сега. Споделиха с нас, че един от седящите на масата им е световно известният пианист Chick Corea. Помолиха ни да изпеят с нас три песни. Пръстите ми се разтрепераха, като си помислих, че ще акомпанираме на професионалисти – джазмени и че Chick Corea ни наблюдава и слуша. Краката ми се подгънаха и казах на Владо, че е по-добре да свършваме. В 1.00 часа, според уговорката, нашето работно време трябваше да приключи, оставаха само още петнайсетина минути. Владо прие любезно предложението на двамата и не се притесни, напротив – покани ги дружелюбно да се качат на сцената. Започнахме с песента „Summer Time“. Гласовете на двамата се сляха синхронно с инструментала ни. Звучахме, като че ли сме свирили цял живот заедно. Народът придойде и се струпа отпред. След края на песента всички ръкопляскаха. Следващата песен бе „Danielна Elton John. Бяхме я свирили вече с Владо, но джазовата интерпретация на двамата черни бе великолепна и се различаваше от оригинала. Овациите бяха бурни. След третата песен хората аплодираха дълго. Мислех, че свършваме и се приготвих да сляза от сцената (по-добри от тях нямаше да бъдем и ако продължим, само щяхме да се изложим), но Владо засвири The Saints“, аз започнах да му акомпанирам и запях с него. Направих и соло. Хората пляскаха и тропаха с крака. Продължихме с „Living Next Door To Alice“. Норвeжците започнаха да танцуват. „Забихме” неумиращите хитове „House Of The Rising Sun“, „Bye, Bye Love“, “Bad Moon Rising”, “Lady in Black”, “Blue Suede Shoes”, “Rock Around The Clock”, “Heart Breaker”… Хората викаха и танцуваха лудо. На парчето Rat Race“, на група The Gun“, направих десетминутно соло на китарата, което завърших с търкане на струните в стойката за микрофона и в ръба на пода на сцената (по подобие на Джими Хендрикс и Ричи Блекмоор). Вседствие на това ожулих грифа на китарата. Владо го заболя сърцето, но веднага ми прости в името на общото дело и на якия поп рок, който "забивахме". На едно друго соло ми се откачи единият край на колана и във време на свирене Владо трябваше с едната ръка да ми го закачва (акомпанирайки с другата), докато свирех, подпирайки китарата с коляно. На концерта ни имаше публика от различни страни на света, дошла за джазовия фестивал. Настроението беше приповдигнато. Свършихме в 3.00 часа и управителят на ресторанта ни донесе плик с допълнителна сума пари. Така и аз успях да «заработя» 400 марки (крони обхрнати в марки) за една вечер. Справих се добре, въпреки че не бяхме свирили заедно десет години, бях каталясал от умора, мръсен, потен, със сплъстена дълга коса и с прашните дрехи, с които пътувах цяло денонощие.
      Няколко дни преди да си заминем с жена ми обратно за Хамбург, тръгнахме за едно малко планинско градче, намиращо се на норвежко-шведската граница. Владо имаше договор – трябваше да свири една седмица в централния ресторант на града. Той свиреше понякога и в барове, но бе направил и собствена плоча, записана в Англия. Първата песен от първа страна бе станала хит в Норвергия, «въртеше» се често по норвежкото радио. Той бе репетирал няколко песни от албума с една норвежка рок група, с която имаше намерение да концертира и пътува на турне за в бъдеще. На отиване към това градче минахме през Осло. Спонтанно решихме да спрем в центъра, слязохме от колата, взехме китарите (имахме две кухи китари в колата) и един голям касетофон, в който включихме микрофон на стойка. Отворихме куфара на едната китара и започнахме да свирим на улицата. Недалеч от нас имаше една индианска (мексиканска или еквадорска) група, която с мощните си инструменти - панфлейти и тарамбуки, ни заглушаваше. Това бяха шестима «професионални улилчни» свирачи, които звучаха доста добре. Хората се трупаха да ги слушат и им пускаха монети. Ние обаче не се стреснахме от «конкуренцията» и "зацепихме" нашите рок парчета, които вече бяхме свирили заедно на откритата сцена в Конгсберг. Преминаващите по улицата хора се спираха за момент, пускаха по някоя и друга монета в куфара и продължаваха. По едно време засвирихме парчето „
Block Buster“ на „Sweet“, което знаехме от детските си години. Владо носеше един дудук (къса свирка), който употреби, вместо сирена. Пред нас се събра малка група любопитни зяпачи, които заръкопляскаха като свършихме песента. Тогава ни дойде спонтанно идеята да изсвирим „Poppa Joe“ на „Sweet“, която също помнехме от деца. Обърнахме китарите наопаки и започнахме да тропаме в ритъм по тях. Така имитирахме барабаните в песента. Запяхме ентусуазирано и си правехме вокали. По средата на рефрена пак обърнахме китарите и затропахме яко. Получи се голям ефект. За две минути пред нас се събра огромна тълпа – около петдест души. Всички гледаха с интерес шоуто, което "вихрехме". За нула време успяхме да привлечем публиката на «конкуренцията», индианците с «тежкото си музикално снаряжение» (имаха мощен усилвател и колони) се стъписаха, защото ние в момента ги превъзхождахме с нашите акустични китари, които не бяха гръмогласни, но заедно с атрактивното ни пеене, оказаха огромно въздействие върху минувачите. За пет минути куфарът се напълни с пари. Хората пускаха и се кефеха. Жената на Владо ни снима с видеокамерата си.
     
Като пристигнахме в планинското погранично градче, импресариото, който бе родом там, настани мен, жена ми и сина й (и той бе дошъл с нас от Хамбург) в къщата си. За участието ми с Владо всяка вечер той не ми плати, но пък спахме в разкошна спалня, цялата му къща бе на наше разположение (премести се при приятелката си), а хладилникът бе зареден с провизии, предназначени за нас. В ресторанта бирата, естествено, бе безплатна. Всяка вечер той се пълнеше и купонът течеше с пълна сила. Норвежците танцуваха и ставаха големи майтапи. Звучахме доста добре. Най-големите ни хитове бяха китка рокендроли, „Have You Ever Seen The Rainна Creedence“ и „Nikita  на Elton John.
     
След връщането ни от Норвегия, започнаха дразги с жена ми. Тя бе много ревнива. Оказа се, че Инго, когото познавах от Слънчев бряг предишната година, живееше на десет минути пеша от нас. Той бе невероятен зевзек, шегаджия и майтапчия. Говореше смешно български, при това на жаргон - беше го научил при дългогодишното си пребиваване в България (навремето бе работил там пет години като автомеханик и шофьор към немска фирма, изпратила го у нас, а после посещавал  ежегоднио в продължение на трийсет и пет години българското черноморие, главно Слънчев бряг). Инго направи видеозапис на групата ми «Паралакс2» предишното лято. Тогава той често пееше с нас на сцената в ресторант «Емона». Бяхме се сприятелили. В Хамбург го потърсих. Понякога му ходех на гости и свирех там с китарата пред негови приятели. Сближих се и със семейството му. Жена ми ме ревнуваше даже и от него, защото той бе разкрепостен и «цапнат в устата». Пускаше само лафове, разправяше случки за свалки с мадами в България по морето. Жена ми не ми давше да мръдна. Ходех на курсове, чистех офиси и един супермаркет и предавах по английски, руски и български в частни училища.  Едвам се съгласяшваше с неохота, като посещавах Инго. Тя имаше кола - стар «Ситруен» (костенурка) и я замени с едно «Рено 18». Но не ми даваше да карам, защото я бе страх да не блъсна колата. Аз наистина нямах никакъв опит като шофьор (имах българска книжка  и чрез превод си осигурих издаването на немска). Бях доста импулсивен и луд. Тя ми даде да карам два пъти, но й настръхнаха косите. Не познавах града, а карах бързо. Веднъж влязох срещу движението в една еднопосочна улица, та се наложи да излизам на заден ход и предизвиках задръстване. С храната имах сериозни проблеми. Тъй като не познавах добре продуктите, не знаех какво да купя. Освен това разполагах с малко пари, които припечелвах, част от тях давах и на жена ми. А тя се хранеше с неща, които не харесвах, готвеше с майонеза, сметана, въобще сладникави ястия (най-ужасното ядене, което не понасях бе "круши със зелен фасул и шпек"). И салатите бяха такива, с дресинг, от който ми се гадеше. Нито можех да ям скара, нито нашите вкустни гостби. Та поради това купувах често сирене, домати и турска питка, като «набивах» сухоежбини ежедневно. С жена ми имахме основен проблем. Аз съм зиморничав и обичам топло, а тя предпочиташе студено, отваряше прозорците често. През деня някак си понасях студа, но нощем не можех да издържа. Аз бях свикнал да спя на топло, винаги спя на затворен прозорец при температура в стаята около 27 градуса. Пускам парното зимата, а ако е много студено понякога и електрическа печка. Е да, но ние спяхме в хола на легло персон и половина до вратата (всъщност в жилището й вратите бяха махнати и винаги ставаше течение, защото тя държеше прозорците на кухнята и на детската стая отворени). Нощем намаляваше или съвсем спираше парното. Това не се търпеше, аз не можех въобще да спя от зъзнене. А сутрин ставах в пет часа и отивах да чистя един супермаркет до 8.00 часа. Една нощ не можех да заспя от студ, отидох до прозореца, затворих го и пуснах парното. След малко тя стана и го спря, като отвори прозореца, който аз пак затворих, като отново пуснах парното. Това се повтори няколко пъти в продължение на почти цялата нощ. Нито тя можеше да спи от горещина, нито аз – от студ. Някъде около 3.30 аз, вече побеснял, станах, за да затворя, обаче не видях в тъмното, че тя стои на стража пред прозореца, т.е. видях я в последния момент и я хванах за раменете, да я поместя встрани, за да затворя. Изглежда съм я оскубал в тъмното, без да искам, защото имаше дълга коса над раменете. Тогава тя така се ядоса (сигурно я бе заболяло) и ми заби две яки крошета. Излязоха ми свитки от болка. В яростта си я хванах и я съборих на пода, но добре, че не я ударих, само се надвесих над нея и изръмжах. Тя завика за помощ, аз се изплаших и веднага се изправих. Повече не легнах да спя, обръснах се и без да закусвам, тръгнах на работа. Като стигнах до супера, видях, че пред него ме чакаше полицейска кола. Умрях от страх. В България никога не бях си имал работа с милицията, освен когато един съсед се обади и я извика, защото у нас свирехме с групата ми силно, и веднъж, когато една контрольорка ме обвини, че не съм съм си дупчил билета веднага след качване, свали ме от рейса и ме предаде на един милиоционер, който ме заведе в районното. Там веднага ме пуснаха, тъй като все пак си бях продупчил билета, макар и със закъснение.  Полицаите излязоха от колата и ме попитаха, какво е станало (явно жена ми бе извикала полиция и разказала за случая). Аз си глътнах езика, не знаех как да обясня, а и говорех все още зле немски. Успях със сричане да обясня на английски за свадата ни относно прозореца и проблема на тема «студено-топло». Видях, че вместо да се ядосат и да ме приберат в полицията, те се захилиха, почерпиха ме с кафе и си отидоха. Аз останах със зяпнала уста, след което ми «падна камък от сърцето» и влязох в супера да мия пода.
     
Веднъж, като си идвах от курс по немски с колелото, видях позната физионоия на жена от балкона на първия етаж в постройка, намираща се зад ъгъла на пресечката, на около петдесет метра от сградата, в която живеехме ние. Вгледах се и познах една германка (казваше се Инге), с която бях се сприятелил предишната година лятото на морето, докато свирехме с «Паралакс 2» в ресторант «Емона» на Слънчев бряг. Не можех да повярвам, че тя живее толкова близо до жена ми, бях забравил, че и тя е от Хамбург (и с жена ми се запознахме там, но месец по-късно). Един ден отивах да пазарувам и минах покрай входа, където живееше Инге. Престраших се и звъннах отдолу. Вратата се отвори. Страх ме беше да не е мъжът й, не знаех омъжена ли е, или не. Качих се на първия етаж и я видях на вратата. Тя ме позна и се изненада много. Чудеше се как съм се озовал там. Не ме очакваше въобще. Покани ме и аз й разказах за патилата си, за женитбата, за това, че съм й почти съсед, и че си имам разправии с жена ми, защото не мога да се наспивам и страдам от хроническо безсъние, поради студа. Инге ми предложи ключ, с който денем, докато тя е на работа, да си отключвам и да спя един-два часа у тях на топло. Така и направихме. Когато аз отивах да пазарувам, отключвах си, лягах за 1 час да поспя и после отивах в магазина. На жена ми естествено не казвах. Веднъж обаче се оспах и се прибрах с покупките по-късно. Нямаше ме два часа и жена ми не ми отвори вратата, беше се ядосала и усъмнила, че нещо я будалкам, мислеше, че ходя на срещи с жени. Аз се ядосах и почуках по-продължително и силно. После, след като тя не ми отвори, слязох надолу по стълбите и излязох навън. Разходих се известно време и се върнах. По стълбата слизаха полицаи (жена ми пак бе извикала полиция, заради тропането ми по външната врата). Това бе прекалено от нейна страна. Полицаите ме предупредиха и си заминаха, а тя излезе с багажа ми, който беше стегнала, натовари го в колата и го закара у Инго. Така останах на улицата, имах в джоба си около дванайсет марки. Отидох у Инго, той бе на работа. Жена му ме посрещна и ми каза, че евентуално могат да ме настанят в хола на канапето, но не е възможно да стоя дълго у тях (те имаха две деца и не бе удобно да ги притеснявам). Чудех се какво да правя и се шляех по улицата, гладен и жаден, докато настана привечер. Мислех пак да ходя у Инго и като се върне от работа да говоря с него. Щях да го моля да ме оставят по-дълго да преспивам у тях, докато си намеря жилище и постоянна работа на пълен работен ден. Изведнъж ме осени идея. Обадих се на Инге и я помолих да ме вземе за известно време при нея (тя живееше сама, бяха разделени с мъжа си, той не живееше вече с нея, но идваше често да види сина си). Инге се съгласи, даже се му се обади да ми вземе багажа от Инго с колата си и да го закара у тях. Стана ми неудобно. Съпругът мъкнеше куфарите на любовника (той не само ги закара, но и ги носеше). В България не бях чувал за такова нещо. Инге му бе казала, че ще приюти чужденец, за да му помогне, но бе скрила естествено от него това, че е имала интимни отношения с мен.  Така заживях при нея. Намерих си след седмица тежка физическа работа. Работех в едно миячно помещение за големи камиони във фирмата «МАН». Отивах сутрин рано на работа и се врщах каталясал в 17.00 часа . Миехме камионите с четки, химикали и ги пръскахме с тежки пръскачки. Обедната почивка бе само половин час. Най-тежко бе да се мият многобройните колела с гъба и шампоан, трябваше непрекъснато да се коленичи. Заболя ме кръста от навеждане. Прибирах се вмирисан на химикали и пот, лягах във ваната, която Инге ми приготвяше и заспивах в нея с чаша уиски в ръка. Така карахме почти три месеца – през деня тежък физически труд, а до късна вечер - любов. Бях отслабнал десет килограма. Един ден се звънна. Бе събота сутринта. Аз бях по пижама (току-що станал от сън), а Инге бе по сутиен и бикини, печеше се на балкона. На външната врата се изправи жена ми Карин. Един път тя ме видяла, проследила ме къде влизам и решила да звъни на всяка врата вхв входа, докато ме намери. Започна да ме убеждава да се върна (Инге й бе казала, че ме е прибрала от улицата случайно, докато си намеря жилище и ми помага, но не ме е познавала преди това). Отказах, казах й, че скоро ще си търся самостоятелно жилище под наем. В Германия около 80 % от хората живеят под наем (жена ми и Инге - също). Карин започна да идва често, беше се усъмнила, че това не е само помощ, но тук има и друго нещо (което си беше вярно). Ситуацията стана почти нетърпима. Тогава случайно успях да намеря квартира под наем (доста време търсех, ходех, посещавах квартири и не можах да намеря). Познат на Инге се преместил да живее при приятелката си, но искал да си запази наетото жилище и търсел поднаемател.  За щастие се уреди, направихме официален договор. В деня на преместването дойде жена ми с колата, натовари ми багажа и го пренесе (тя бе радостна, че се махам от любовницата си и все още се надяваше да ме върне при нея след време, мислеше, че няма да мога да се справя сам със ситуацията).
                                   
                          Даниел Авдала
Следва продължние:
VII-ма глава: "Another brick in the wall"





Гласувай:
3
0



1. danielavdala - Не му е било лесно навремето на Бай ...
21.12.2011 21:17
Не му е било лесно навремето на Бай Ганьо, но трудно е било и на околните му. Днес е пълно с Бай Ганьовци, пълзнали по света на печалбаество и келипир.
цитирай
2. анонимен - ПИНК ФЛОЙД ! Блазя ти, че си ги гледал ...
23.12.2011 00:57
ПИНК ФЛОЙД ! Блазя ти, че си ги гледал наживо ! Жалко, че не стигнаха до България.
цитирай
3. danielavdala - Това е най-жестокият концерт в ж...
23.12.2011 03:38
Това е най-жестокият концерт в живота ми, който съм гледал някога.
цитирай
4. анонимен - Пълно е с печалбари по чужбина. П...
26.12.2011 05:43
Пълно е с печалбари по чужбина. Продават се за жълти стотинки. Браво на теб, че си отишъл там не за това, а да правиш изкуство !
цитирай
5. danielavdala - Половин България се изсипа навън ...
04.01.2012 02:38
Половин България се изсипа навън през последните години, поради икономически причини (включително и голяма част от интелигенцията ни) и това е разбираемо и обяснимо, но в чужбина българите си остават чужденци, въпреки, че някои се правят на велики и се мислят за голяма работа, защото са на Запад. Миячи, чистачи, гледачи на деца и възрастни...колкото искаш, а има и много проститутки, сутеньори, мафиоти и джебчии. Те представляват името на България зад граница, поради това в другите страни ни гледат накриво. Нашенки се женят за "дърти" мъже-чужденци и им "бият шута", след като вземат жителство и гражданство... С две думи... Бай Ганьовщина.
цитирай
6. zlatna7 - Mnogo interesna povest ! Zaintr...
05.01.2012 13:50
Mnogo interesna povest ! Zaintriguva vnimanieto mi ! Bravo !
цитирай
7. danielavdala - Благодаря ! Тя ще бъде в 11 части и ще ...
28.01.2012 23:22
Благодаря ! Тя ще бъде в 11 части и ще излезе в моя първи том на произведенията ми. Пожелавам приятно четене!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 984689
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031