Спомените на "стария групар".
                                                 
VII-ма глава: "Another Brick in the Wall"    

        Като се преместих в новото жилище (то бе таванско – на петия етаж без асансьор), работих още три месеца на същото място и напуснах. След това си намерих работа към една фирма поддържаща чистотата, която ме изпрати да чистя в лудницата, в женското отделение. Там работех до обяд а два часа следобяд миех пода в коридорите и общите стаи на общежитието, в което спяха медицинските сестри. Понякога по коридорите минаваха полуголи млади сестри с по една хвлийка през кръста, които отиваха да се къпят и се връщаха от банята (тя бе обща, имаше по две на етаж). Тогава очите ми ставаха на ластик. Както метях, метлата замръзваше в ръцете ми, а главата ми се изкриви на една страна от зяпане. Три месеца по-късно бях пратен да мета и да мия коридорите в студентските общежития. Настана лято и почти нямаше студенти, бяха във ваканция. Работата не бе особено тежка, случваше се да се заглеждам и по случайно минаващите студентки. След два месеца ме разпределиха да работя в два закотвени за брега на река Елба кораба с емигранти, които живееха там, докато се узакони и определи статута им на пребиваване в Германия. На единия кораб имаше руснаци и поляци от немски произход (там бе сравнително чисто и работата не бе тежка), а на другия - араби и албанци (бе ужасна мръсотия, воня и кочина и се налагаше да носим газови маски, ботуши и ръкавици, като почиствахме тоалетните и коридорите - бяхме четирима души работен персонал – един турчин, един кюрд, един поляк и аз). Понякога метях коридорите и забърсвах с парцал пода в общите кухни на другия кораб с руските и полските "аусзитлери" (чужденци от немски произход). Там, в една от кухните, както бършех мивките, печките и огледалата, се запознах с една полякиня, Янина. На тази възраст бързо ми се запалваха чивиите, като видех симпатична млада жена. Сприятелих се с нея. След време тя се премести да живее в едно общежитие – хотел. Аз я посещавах, а по-късно тя започна да ми идва често на гости. Понякога ми идваше множко, защото и жена ми някой път «цъфваше» късно вечер и преспиваше при мен (след две години се разведохме), а веднъж на две седмици оставах нощем у Инге. От тежката работа на корабите започна да ме боли гърба и кръста и след една година тежък физически труд лекарите ми дадоха медицинско (в следствие на изследвания и снимки), което представих в бюрото по труда. От там ме пратиха две години на преквалификация -  да уча външна търговия в едно полувисше учебно заведение. Помислих си, че не е по мой вкус, но бе много по-добро разрешение от «бачкането» в миячното, в лудницата или на кораба с араби. Първата година ходехме плътно на лекции и упражнения, имахме често контролни работи и изпити през половин година. Учехме интензивно (целодневно) икономика, счетоводство, английски, немски, математика и търговия. През втората година, освен тези предмети, които изучавахме два дни седмично в училище, ходехме на практика (бяхме разпределени в различни търговски фирми). Аз бях практикант в частна, не голяма фирма (състоеше се от шест души), която търгуваше с химикали, лекарства, сода и почистващи препарати. Имаше търговски отношения и с България, предимно с «Химимпорт», «Фармахим» и «Нефтохим». Аз бях натоварен да се занимавам с почистващите препарати – най-неблагонадеждния нов за фирмата отрасъл (все пак, след две командировки в България през 1992 г. успях да уредя шефът да продаде на «Цум», «Кореком» и «Софком» препарати за 160 хил. марки). Всъщност основаването му и развитието му се "базираше на въздух". Шефът, Хари Шиндлер, използваше обединението на двете Германии и организираше производството в Ораниенбург (едно време ГДР), градче до Берлин, където в една изоставена фабрика няколко руски тётки (навремето там живееха доста руски войници и офицери) смесваха по една формула на химичка от ГДР първичните материали и пълнеха ръчно шишетата. Шиндлер се фукаше, че имаме фабрика, а всъщност всичко се извършваше на ръка от бабушките в порутената постройка. Веднъж се наложи да отида с него в Oranienburg. Той ми възложи задачата да го закарам до там с мерцедеса му, който бе автоматик. Не знаеше, че нямам никаква шофьорска практика и че карам като луд. Аз пък не му казах, за да не се бламирам. Как съм излязъл от града с този голям мерцедес, не знам. Сигурно Бог ме е пазил. Докато „стъпим” на аутобана, шефът два пъти позеленя и три пъти пребледня. Но истинкият хорор започна на аутобана. Аз карах със 160 км в средната или лявата лента и всеки път като задминавах, на него му се изправяше косата. Когато стигнахме в Ораниенбург, той слезе и се качи в колата на химичката, която го чакаше. Аз подкарах след тях и когато те спряха пред фабриката, вместо да натисна спирачка и да паркирам зад тях, натиснах газта. Шефът тъкмо излизаше от предната кола и видя как мецедесът му се понесе вихрено. Аз успях в последния момент да натисна спирачка и го заковах на два сантиметра от предната кола, сам не разбрах, как не я джаснах. Те се вкамениха от ужас, но аз се захилих и ги успокоих.
    След като завърших училище, продължих да работя в „Мега Хем”, така се казваше фирмата. Понякога се скатавах в офиса на Жоро Стоев, представител на „Химимпорт”, чиято кантора бе  на същия етаж, а друг път - в тоалетната, като слушах със слушалки записи на „Uriah Heep“ с уолкмена на секретарката му. Служителите ме харесваха (с изключение на една еманципирана русолява „есесовка”), защото при празници или юбилеи ги веселях с китарата. За Коледа ходихме две поредни години да празнуваме на северния остров „Зюлт” (по пътя пях 2 ч във влака и всички се „изправиха на нокти”). Другата година пътувахме с кораб до Копенхаген. Там цяла нощ не мигнахме. Засвирих с китарата в нашата каюта при отворена врата и скоро, освен пътниците от съседните каюти, целият коридор и дек се напълни с хора, които пригласяха. Аз бях донесъл шише българска домашна ракия и го пуснах да се предава от ръка на ръка. На германците им се услади и скоро някои се понапиха (те бяха „жулнали” преди това и по няколко бири в ресторанта и в бара).
       Владо ме посети два пъти от Норвегия. Един път отидохме с него на разходка в централния градски парк, който е много красив, с голямо езеро, алеи, цветя и поляни. По пътя той купи семки от един турски магазин и като седнахме на една пейка сред цветята, той започна да люпи семки, да плюе люспите на земята и да говори на висок глас, при това беше бос по джапанки и си бе качил краката на пейката (а в градината бе чисто и тихо като в рая). Германците, които минаваха наблизо се споглеждаха. Малко ме досрамя, сетих се за Бай Ганьо. Друг път той дойде с колата, заедно с приятеля си, Хенинг (норвежец, който свиреше прекрасно на хармоника), взеха ме и продължихме за Берлин, където на „Потсдамер Платц”, до стената, на открито, се състоя концертът на Роджер Уотърс пред 300 хил. души. Купих билетите от концертна каса в Хамбург. Майка му и баща му бяха отседнали в Българското посолство (баща му бе професор и ректор на „ИЧС” в София и имаше познати там). Като влязохме в заградения район на концерта и той почна, се разочаровахме. Мястото бе неравно, прашно, без трева или асфалт, хората се бяха натъпкали като сардели, а звукът не ни хареса особено, освен това участието на многото различни певци и групи в спектакъла, като че ли развали впечатлението ни от оригиналността и монументализма, с който „Пинк Флойд” изпълняваха произведението. Писна ни да се блъскаме в тълпата, излязохме, отидохме в Българското посолство при майка му и баща му, седнахме на ракийка и салатка и гледахме концерта по телевизията. Бяхме прежалили 240 марки, които бяхме дали (по 80 на човек). След като пренощувахме в посолството, на другия ден разгледахме Берлин и отидохме на стената, където много туристи къртеха камъни за спомен и чукаха непрекъснато за тази цел. Там свирихме и пяхме „Another Brick In The Wall“ в унисон с ритъма на чукането. Хенинг си беше купил сувенир - руска офицерска шапка за спомен. Бащата на Владо ни снима с видеокамерата си, как "куфеем" и откъртваме камъни от стената. Като се върнахме в Хамбург, посетихме Инге, където пяхме и правихме шоу цяла нощ (на гости й бяха нейни приятелки). На следващия ден Владо, Хенинг и аз, заедно с майка ми, която бях поканил в Хамбург за два месеца, отидохме на гости у приятеля ми Инго. Инго бе човек на живота. Винаги ме посрещаше гостоприемно, изваждаше ракия и български специалитети, които донасяше от България. Сядхме и пеехме песни, веселехме се, той разказваше на български историите и приключенията си, които бе преживял в страната ни, като говореше на жаргон. Ставаше смешно, когато човек слуша акцента му и специфичния нашенски сленг, който бе научил от дългогодишното си пребиваване у нас. Пускаше лафове, редки фразеологизми, диалектизми и вицове. У тях, естествено, също пяхме и се снимахме с камерата му.
    С Инго, в началото на 90-те години, ходехме заедно често на почивка в Слънчев бряг. Това бе, както неговата, така и моята ривиера. Toй посещаваше Черноморието вече 35 години, ходеше там почти ежегодно и имаше много приятели, а аз бях свирил и познавах спасителите и келнерите в курорта. Винаги отсядахме в нашата "зона" - в хотел близо до ресторант „Емона”. Често се събирахме в барчето на Богомил, което по-късно стана ресторант, а впоследствие се разрастна в хотел. В това открито кафене свирехме и пеехме, идваха по над петдесет души. Инго отвреме навреме минаваше с два пепелника между хората и събираше пари. Едно лято на Слънчев бряг се срещнах с трима мои добри приятели - Инго, Владо, който дойде на почивка в България от Норвегия и Mишо (архитект, който бе дълго време дипломат в Етиопия, а по настоящем живее в Намибия). Точно тогава Инго празнуваше петдесетия си рожден ден в един ресторант. По едно време Владо, Инго, Мишо и аз се качихме на сцената, поехме инструментите от състава  и свирихме повече от час. Не само гостите на Инго, но цялата публика в ресторанта скочи на крака и затанцува. В тази формация никога не бяхме свирили заедно, но се получи жестока спойка, все едно, че сме дългогодишен състав. Някои даже ни снимаха с камери. Друг път взехме инструментите от групата в ресторант „Емона” и направихме шоу там. Целият персонал, начело с шефа, ни познаваше с Инго и всички бяха във възторг, че пак се появихме на сцената - не бяха ни забравили. Един път четиримата се изправихме пред хотел „Кубан” и започнахме да свирим на улицата. Инго бе облечен в офицерската си моряшка униформа с пагони, а офицерската си шапка с надпис „Черноморски флот” бе сложил на земята, за да пускат хората в нея пари. Не след дълго се събра тълпа, която задръсти улицата (в България по това време все още не бе популярно това свирене на улицата и на хората бе интересно). По едно време дойде един циганин, който каза, че е от Колумбия и започна да "вихри" кючеци (ние свирехме с три кухи китари и пеехме на четири гласа поп и рок). Но когато той постави своя шапка, за да събира в нея пари, Владо и Инго го изгониха, защото ни правеше конкуренция.
       Инго ми гостува в София, беше дошъл да види гаджето си и да ме посети. Резервирах му стая в хотел „Плиска”, но на мое име, защото тогава за чужденци бе по-скъпо, отколкото за българи. Веднъж, както пътувахме в рейса, един контрольор поиска да го глоби, защото нямаше билет. Инго се направи, че нищо не разбира (говореше немски и вдигаше рамене) и накрая контрольорът ни свали от рейса и показа будката за билети, но не го глоби. Когато се качвше пак в автобуса, Инго се провикна зад гърба му на чист български език: „Благодаря, брат ми!”
      Един ден, в Хамбург той ми се обади и ми предложи да продаваме заедно три седмици риба (аз бях останал без работа, защото „Мега Хем” фалира, поради структурните икономически и търговски промени в България), заедно с неговия тъст, който имаше фирма за търговия на риба. С няколко камиона с фургони (магазини) и продавачи, пътуваше из Германия, отсядаше в различни градове за по няколко седмици и правеше бизнес. Хамбургската риба се славеше като вкусна. Аз приех и заминахме за Фюрт в Бавария, за един „Щрасен фест” (уличен празник и пазар на открито). Парадоксът бе, че аз не обичах риба, а трябваше да продавам „холандски матияс” с кисели краставички и лук. Инго правеше реклама на по-големи риби и викаше гръмогласно от своя фургон. Хората се тълпяха около него, той ги баламосваше с разни фокуси, прибавяше риба, след риба в един плик и спадаше от цената, като по този налин ги привличаше да си купят по-голямо количество. Наистина той направи жесток оборот, успя да продаде  много риба. Аз се опитвах да говоря баварския диалект и също привлякох публика, която се увеличи особено, когато запях парчетата на „Creedence“ „Have You Ever Seen The Rain“ и „Bad Moon Rising“. Тогава тълпата пред моя фургон стана огромна.
       Няма да забравя прекрасните моменти, когато в Хамбург гостуваха известни рок групи. Посещавах такива концерти, колкото и да струваха билетите и колкото и да бях уморен от работа. Още, когато работех в миячното, двамата, заедно с един германец – автомонтьор в същата фирма (работехме в „МАН” - една от най-големите фирми за камиони в Европа) си купихме билети за концерта на „Rolling Stones” в Хановер. Отидохме до стадиона, претъпкан със 140 хил. души публика, с колата му след работа. Други концерти, които посетих през този период, бяха тези на „Sweet“, „Foreigner“ и два концерта на „Deep Purple“. На единия от тях ми се случи интересно нещо. Настроението ми целия ден преди концерта бе приповдигнато. Когато наближих залата, видях, че по пътя бе почерняло от почитатели на тази рок група. Повечето бяха облекли фанелки с изображения на състава, други носега шапки и плакати, трети - знамена. До тогава не бях виждал такава "групарска", рокаджийска публика. Певец на състава по това време бе Joe Lynn Turner. Kонцертът започна с „Burn“ и аз се разплаках. Потекоха ми сълзи, защото най-после успях да присъствам на концерт на любимата ми група (мечтата от детските ми години – у нас „Пърпъл” не бяха идвали до тогава), а тя започна с жесток, „смъртоносен саунд”, чиято вълна "удари" публиката и я опияни. Към края на концерта, точно по време на песента „Highway Star“, няколко яки татуирани рокери с широки като гардероб рамене и дълги спластени коси, се натиснаха към сцената и си пробиха път между публиката със сила. Те ме повлякоха със себе си, просто ме забутаха напред и аз, без да разбера какво става, се озовах пред сцената. Последната песен бе „Smoke On The Water“. По време на солото успях да докосна крачола на Ritchie Blackmore. Бях на метър от сцената. Като почна припева, певецът поднесе микрофона си надолу точно пред устата ми и изпях два пъти в него целия рефрен «Smoke on the water, fire in the sky“. На излизане, след концерта си купих плакати и фанелка на «Пърпъл». След една година групата пак дойде, но този път с Jan Gillan. Въпреки, че бяха скарани с Ричи (във вестника пишеше: „Рок динозавърът „Дийп Пърпъл” пристига в Хамбург и бълва огън на сцената, a личните отношенията между китариста и певеца са ледени”), те звучаха прекрасно. Концертът беше невероятен. На излизане си купих от един англичанин - продавач три фанелки - една непосредствено до залата, а другите две в метрото. С  него се пазарихме на спирката, но не намали цената. Обаче, когато отказах и се качих в метрото, той ме последва, сложи фанелките на рамото ми и след кратък пазарлък се съгласи на предложената от мен цена. Всички пътници ни гледаха като втрещени (най-вече мене с тези три фанелки и плакати, които държах в ръце) как се разправяме.
      След като „Мега Хем” фалира, останах без работа. Търсих усилено на много места, подавах документи в разлилни фирми. Оказа се, че в областта на външната тъговия не може да се намери лесно работа. Хамбург е търговски град и всеки трети е с такова образование. Но защо „Бюрото по труда” ме изпрати там? Защото и в Германия има бюрокрация и гледат да си "измият ръцете". Често държавата хвърля пари за нищо. Така е и в други области на живота. В стремежа си да бъдат точни и изрядни, германците се престарават и преиграват. Поработвах понякога, но ме налегна депресия поради безработицата. Това ме накара, с парите, които бях спестил, да си купя китарен усилвател с колонка „Маршал”, комби - 50 вата, китара „Ямаха” и педали „фейзър” и „дисторжен”. Случайно срещнах един познат музикант Жоро Бабев (беше се прекръстил на Джордж Марквардт, за по-голям престиж в музикалните среди). Свиреше сам с два кийборда и пееше, като правеше истинско шоу. Предложи ми понякога да ме взима с него като китарист и певец. Аз приех. Веднъж свирихме на един кораб, който отиваше до Дания и се връщаше. Хората се веселяха и танцуваха, ядяха и пиеха на корем, защото, докато корабът бе в открити води (безмитна зона), алкохолът бе по-евтин. Имаше три огромни зали с музикални изпълнения. В едната бяхме ние двамата, в другата имаше група от шест човека, а в третата – дискотека. Ние успяхме яко да нагреем настроението на германците и скандинавците и повечето от хората в другите зали дойдоха при нас. Саундът ни бе разбиващ, Жоро разполагаше с дванайсетканален мишпулт и усилвател 2 х 500 вата „Ямаха” с 2 х 600 вата колони, монитор и кийборди „Роланд” и „Ямаха”. Препълненият кораб се люшкаше от вълнението, ние се люшкахме и хората се кандилкаха. Те съвсем подивяха от щастие и кеф. Хитовете на вечерта бяха "Living Next Door To Alice" на "Smokie" (която пеех аз) и "Macho, macho" на Rainhad Fendrich (Жоро си слагаше шапка и черни очила и се правеше на гъзар). По едно време един пиян се доближи до него и го помоли да изсвирим нещо от Джими Хендрикс. Той знаеше много песни и изпълняваше всяко желание, но се чудеше как да му откаже, защото на такива места се свири танцувална музика. Веднага му дойде идея - отговори, че Джими Хендрикс е настинал и останал на брега да се лекува.
      През 1994-та година бях в България на море на Созопол, заедно с моите стари приятели Божо, Пламен и Светльо. Преди това празнувахме рождения ден на Божо. Беше жестоко парти. Там се запознах с една девойка на име Жени, която ми хареса. После бяхме заедно с цялата клика на море (Божо натовари три девойки в мръснозелената си жигула и запрашихме със 140 към морето под звъна на моята китара и лудите ни вокали) и почти се повтори шоуто от 1984-та. Невероятни купони, партита, пеене и свирене с китарата, нощни къпанета, посещения на дискотеки (в една от дискотеките срещнах мой бивш ученик – бодигард, който заповяда на дисководещия да пуска за нас само парчета на „Дийп Пърпъл”) и в барчето на станцията на МЕИ, "танцът на томахавките", нудистки плажове...
       През 1995-та година Жени дойде на гости в Хамбург за Нова година. На 3-ти януари, 1995-та аз се преместих в нова квартира, защото старата трябваше да я ремонтират и наемът щеше да се вдигне значително. Търсих дълго време жилище и не намерих, За късмет точно тогава се освободи едно, което принадлежеше на един приятел, музикант - Наско Кунев. Двамата с жена му (германка) държаха кръчма под наем и жилището над нея се оказа празно (предишният наемател напусна). Жени, един познат - Данчо (бивш спасител от Слънчев бряг, който работеше в Хамбург в Спортната плувна зала) и един германец, когото познавах от работата на корабите, ми помогнаха с пренасянето на багажа. Започваше нов период в моя живот.

                                Даниел Авдала

Следва VIII-ма глава: "Rockin" All Over The World"

                                 

Super !!! What a life, very interesting for me ! Bravo!

If you like, you can read the next parts, when they are ready. I think, they will be also interesting for you.

Еее, ама че приключения. Животът ти е като роман.

Абе, имахме фантастичен живот, дори Мик Джагьр трябва да ни завижда. А, Животът е пред нас и без това. ЧНГ! i, dobavi, kak e v Gernania v sravnenie s BG???, I dobavi, kakvo e sravnitelnoto nivo na Bismark, i dr. nemci v sravnenie s Botev i dr.

ЧНГ Владо! Жив и здрав! На такива приключения може да завиди и Швейк, а да не говорим за Остап Бендер. Кой може да се похвали, че е свирил на същата сцена, на която са свирили "Смоуки" и "Доктор Хук" и Чик Кърия ги е гледал и слушал наживо с внимание? По това си личи, кой наистина е голяма работа. Спомняш си, как "забихме яко" с теб в Норвегия, нали? А да не говорим за това, че успях да пипна крачола на Ричи и да изпея припева на "Смоук он дъ уотър" заедно с Джо Лин Търнър по време на концерт на "Пърпъл".

Cheta s interes tezi prikluchenia! Ne vseki e prejivjal podobni ne6ta! Stavat za scenarii za film!

Остават още доста преживявания за описване, ако имаш желание, прочети ги...:)