Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2012 03:48 - Спомените на "стария групар" VIII. Rockin' All Over the World.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 8161 Коментари: 8 Гласове:
4

Последна промяна: 13.02.2012 10:31


         Спомените на "стария групар".
                                 
VIII – ма глава: „Rockin’ All Over the World“ 

     В началото на 1995-та година се преместих в друга квартира, която се намираше над една кръчма. И двете бяха наети от Атанас Кунев и германската му жена, Зигрунд Кунев. Те живееха в друг апартамент и даваха жилището над кръчмата под наем. То бе старо, както и цялата сграда (бе построена през 1926-та година). Имаше две малки стаи, кухня (с вана) и тоалетна (без мивка). Отоплението се състоеше от стара газова печка, намираща се в хола (понякога при безветрие миришеше на газ). Понякога се налагаше да отварям всички прозорци, за да се измирише, а после – всички врати, за да може тоpлината отново „да се разнесе из стаите. Сградата се намираше на шумен булевард. В квартала, „Епендорф”, доста ексклузивен, се простират живописен парк, красиви водни канали и езера. В него има интересни архитектурни сгради и къщи и скъпи магазини. Това обаче не променяше моето „особено” положение. Най ме тормозеше, че се къпех да в кухнята, а в тоалетната не можех да се мия. След година „ми просветна” - направиха ремонт. Махнаха ваната от кухнята и монтираха кабина с душ и мивка в тоалетната. Наско Кунев (с ведро изразително лице, посивяла брада и благи очи) бе нещо като „Странджата” (обичаше да пуска леки, елегантни лафове и се усмихваше игриво) за част от българите в Хамбург. Те, подобно на „Вазовите хъшове”, често идваха в кръчмата му да си говорят, а той ги черпеше с чай и кафе, понякога ги нахранваше с боб чорба. По това време често оставах без работа и се чудех какво да правя сам от от скука. За да не изпадна в депресия, слизах при него (той идваше на работа в 16.00 ч всеки ден, но отваряше в 17.00) преди началото на работното време и си говорехме, понякога идвах по-късно за малко и срещах там други познати, потърсили разтуха от самотата на емигрантския живот. Наско беше музикант и в мозъка на костите си. Навремето, в края на 60-те, той участвал в София в различни състави, действащи към бюро „Естрада” в хотели и ресторанти и станал член на новообразуваната формация на Лили Иванова. (бе един от първите й саксофонисти). В началото на 70-те излязъл с колеги в ГДР да работи като музикант. В Берлин няколко пъти свирил с известната източногерманска група „Пудис”. След няколко години дошъл в Западна Гемания на турне и „забравил да се върне”. Така, още в средата на 70-те, той се оказал в Хамбург и оттогава до днес е постоянен жител на този град. Наско ръководеше една интернационална поп-денс група, която се „подвизаваше” в цяла Северна Германия. Казваше се „The Hit Paraders“. Бяха пет човека: китарарист и певец (шотландец) - пееше като Джо Кокър, кийбордист (поляк с отличен слух) - много добър пианист, барабанист и певица (германци) и Наско (българин) – саксофони, флейта, кларинет и вокал. Той свиреше и с други хора в малки формации – дуо или трио и в гаража си имаше планини от тонколони, усилватели и мишпулти. Не след дълго безработицата и скуката ме накараха да се замисля сериозно, как отново да се занимавам с музика. С малкото спестени пари си купих един по-евтин миксер „Behringer“. Наско имаше познати в музикалния магазин в Любек, който бе по-евтин от хамбургския и един ден отидохме до там с колата му. Бях решил окончателно да инвестирам последните си пари, за да купя по-свестни нови колони и кийборд, последна марка. За разлика от повечето музиканти, даващи приоритет на японските кийборди, аз реших да купя „Solton“, италианско производство, лиценз на оригинална американска марка, с немски части. Звукът му за онова време бе  доста добър и дълбок, тембърът – мек и благороден, за разлика от повечето японски марки, които звучат по-твърдо. Колоните бяха марка «Електровойс», две по 160 вата (купих и стативи). Така започнах да се оборудвам. Вече имах китара «Ямаха» с усилвател комби «Маршал» 60 вата, два педала: «Фейзър» и «Дисторжен» и микрофон «Шур» със стойка. Стаята ми се напълни с инструменти, уредби и кабели, изглеждаше точно както стаята ми в София, в апартамента при родителите ми, където живеех до 1988-ма година. Оставаше да разуча как функционира новият кийборд и да се науча да свиря на него (на това намерение и сам не си вярвах много, защото бях по принцип певец, китарист и бас китарист, а на пиано не бях свирил никога. По-рано ходих един месец на уроци по пиано и имах клавишен инструмент - синтезайзър «Ямаха ДХ 23», но с това се изчерпваха цялата ми подготовка и умения. След като разбрах как да боравя със „Solton“, реших да направя аранжименти на песни, като после отидох при Габриел, пианиста на Наско и заедно с него записахме на „Солтън-а” около седемдесет и пет песни, които аз преди пеех и свирех на китарата. Бях подготвил темпото, ритмиката, смяната на инструменти, ефектите. Оставаше само Габриел да ми ги изсвири на кийборда, според указанията ми. В момента на записите му помагах, като сменях различни регистри и функции, според саунда на различните инструменти, ефекти, ритъм и отсвирвания във всяка песен. Така, след около 10 дни усилена работа (по няколко часа на ден), имах вече седемдесет и пет готови, записани на кийборда  песни в репертоара си, които започнах да репетирам вкъщи. Някои сола с дясната ръка или щрайхове с лявата свирех сам наживо. Звукът бе доста добър и плътен, аранжиментите и изпълнението - отлични. Оставаше да потърся начин за изява. Но как да вляза в този бранш? Наско ми даде адресите на две музикални агенции, които подсигуряваха цяла Северна Германия с музиканти – групи и отделни изпълнители. Междувременно моят добър приятел Инго Гайтебрюге ме ангажира да свиря на рожден ден на жена му, Карин, в един ресторант. На тържеството присъстваха около 80 души германци и 50 души българи, дошли в Хамбург за случая чак от страната ни. Инго бе голям почитател на България, която посещаваше от около 35 години и имаше много приятели там. Аз бях „Човекът оркестър” и отговарях за музикалното оформление. Вечерта бе наситена със силни усещания, настроението бе  приятно, весело и задушевно. Свирих на китара и на кийборда си. Бях се включил в мишпулта и едно стъпало от 200 вата, което купих наскоро преди това. То от своя страна бе свързано с колоните „Електровойс”. Китарата ми бе включена през педали в „Маршала”. Звукът бе добър. Получи се компактен саунд и гостите останаха доволни от моето изпълнение (Инго често пееше с мен втори глас), при което всички ни аплодираха бурно, като танцуваха и викаха (чуваха се възгласи на немски и на български), даже някой засне партито на видео. Бях научил и около десет немски песни, които се харесваха на германците (даже и немски „чалги”). За това излизане получих по приятелски от Инго 300 марки. Така началото бе поставено. Скоро мой приятел, Данчо, бивш спасител от Слънчев бряг (познавах го още от там), успя да уреди друго излизане. Това бе в ресторанта на Централна спортна плувна палата в Хамбург. Тя бе огромна, а ресторантът малък и открит. Практически, все едно свирех до басейните, в които непрекъснато скачаха или плуваха хора по бански. Те си се забавляваха във водата и много не ми обръщаха внимание. Някои, по-любопитни, се спираха до мен и ме гледаха. В ресторанта имаше двайсетина души, които пляскаха. С една дума атмосферата не бе нагорещена, хората идваха на плуване, а не на парти. Обаче представянето не мина лошо, дори по едно време се посъбра публика (хора с хавлии и по бански) край мен. За това излизане получих от управата на плувния комплекс 600 марки. Започна да ми се услажда и да свиквам с този начин на живот. През лятото записах една демо касета в София при мой приятел-музикант, Кирил Пелтеков. Успях да запиша 12 песни, а следващото лято обогатих записите с още девет песни, направени в студиото на друг мой приятел, Бойко Петков. Касетата изпратих на двете музикални агенции. Тогава реших да си купя нов дванайсетканален мишпулт с усилвател, марка „Саундкрафт” – комби 2 х 300 вата. Цената не бе малка – 1900 марки (плюс кабели - 1990 марки). Обаче инвестицията си заслужаваше, защото звукът бе убийствен, вграденото ехо бе „Лексикон”, едно от най-добрите в света. Саундът бе сочен и мазен, гласът ми се чуваше прекрасно през него и през „електровойсите”. „Саундкрафт” е една от най-добрите английски марки на световно ниво. Така комплектът бе пълен. Тогава Наско ми предложи да направя една забава в неговата кръчма без пари, но за престиж и реклама, като пробвам новия звук. Бе препълнено и имаше луди аплодисменти, хората се веселяха цяла нощ. Инго организира събиране на пари от посетителите в една касичка и от тях успях да получа около 100 марки за вечерта. По-важно бе, че  добих сигурност, опит и самочувствие и разбрах как функционира новата уредба (преди това бях успял да продам стария миксер). Касета бях изпратил и на Централна държавна музикална агенция в Хамбург, откъдето за Новата 1995/1996 година ми намериха ангажимент за дуо в новооткрит луксозен петзвезден хотел на остров „Рюген” на „Балтийско море”. Запознах се с един германец, Йенс, чрез обява, свиреше на кийборд и можеше да прави придружаващи вокали. Направихме няколко репетиции вкъщи, нямаше опасност за съседите, под мен бе кръчмата (добре, че нямах отдолу съсед, като бай Величко в София). На Нова година валеше сняг, имаше огромни преспи. Колкото повече се движехме с колата на изток (бяхме наели кола за два дни и една нощ), толкова повече преспите ставаха все по-дълбоки. Едвам се добрахме до Рюген, който бе свързан със сушата чрез едно шосе. Представихме се доста добре, публиката остана доволна, тя бе предимно от Берлин, Хамбург и Рюген, но имаше хора и от други германски градове. Взехме 1800 марки двамата, но като приспаднахме разходите за транспорта и наема на колата ни останаха по 800 марки (нето) на човек. Междувеменно успях да си купя няколко готови направени миди- файлове (инструментални структури на песни, направени в студио от музиканти, записани на дискета и предназначени за свирене на кийборд) от музикалния магазин в Хамбург. Не всички пасваха идеално на моя кийборд, но нямах програма и не знаех как да ги преработя и подобря. Все пак някои звучаха добре. Първият по-сериозен ангажимент ми излезе през март, 1996-та. Получих договор за дуо за два месеца (през април и май за 6000 марки на месец за двамата) в хотел „Маритим-Белвю” в Кийл. Един мой приятел, Савино Батанов, певец и писанист, който свиреше в системата на хотелите „Маритим” в Германия (имаше редовно месечни ангажименти), получи за тези месеци двоен договор и ме изпрати да го замествам в Кийл, тъй като той бе извикан и в Щутгард, а живееше във Висбаден и местоработата бе близо до местоживеенрто му. С Йенс заминахме за Кийл на 31-ви март следобяд. Пристигнахме и монтирахме инструментите и уредбите си в бара. Запознах се с бармана, италианец (казваше се Алдо), който ми каза, че в хотела между 29-ти и 31-ви март отседнали „Deep Purple“, които са имали концерт в най-голямата зала в града на 30.03.1996 и са били две нощи в бара (даже забравили да си платят сметката предишната нощ и Ян Гилън я платил на другия ден). Заминали си два часа преди ние да пристигнем, като през цялата последна нощ седяли и пили в бара. Много съжалявах, че не можах да ги видя, но от друга страна малко ми олекна, защото не знам как щях да се чуствам, ако с Йенс свирим и слушатели и публика са ни  великите музиканти от „Пърпъл”. Мoже би пръстите и гласът ми щяха да треперят, а може би щях да поздравя групата с „Black Night“ и „Strange Kind of Woman“ и Гилън щеше се качи и пее с нас на сцената. Тези два месеца минаха много добре, барът бе пълен в събота и неделя. Свирехме всяка вечер, имахме един почивен ден. През седмицата нямаше много хора, но посетителите ни харесаха и публиката бе доволна, барманът и директорът на хотела – също. От него получихме отлична писмена характеристика. Интересен бе случаят, когато една вечер в бара влезе една от най-известните рок-групи в Германия по това време „Die Toten Hosen“. Те имаха концерт в Кийл на другия ден и бяха отседнали, както „Пърпъл”, в хотела за 3 дни. С тях в бара влязоха и английски музиканти от една пънк рок група, която на концертите бе  подгряваща на „Die Toten Hosen“. Всички (около 15 души с техническите лица) се разположиха на три маси пред сцената и започнаха да ни слушат и дa ни гледат с любопитство. Следяха всяка наша песен и тон, начина ни на свирене. Намигнах на Йенс и му казах да сменим програмата за вечерта, като вместо по-леки мелодични кънтри парчета и балади, продължим вечерта с няколко здрави рок парчета. Аз взех китарата и включих дисторжена, като усилих „Маршала”. Започнахме с китка рокендроли на Елвис Пресли, продължихме с „Proud Mary“ на „Creedence“ и други рок парчета и завършихме четиридесет и пет минутната серия с „Irgendwan, irgendwo, irgendwie“ на Jьrgen Drews, „Es geht mir gut“ на Marius Mьller Westernhagen, „Black Night“ и „Strange Kind of Woman“ на „Deep Purple“. Последните четири песни ми бяха специалитет. „Надъних” доста китарата през дисторжена и усилвателя и извадих як саунд, като удължавах солата два пъти повече. Германските и английските музиканти доста се облещиха, после започнаха да ръкопляскат и накрая в почивката ни поканиха на масата си. Почерпиха ни и ни похвалиха, а аз се направих, че не ги познавам и че не ми пука, с кого седя на една маса. В Кийл през време на тези два месеца ме посетиха приятелят ми Савино, приятелят ми Инго, заедно със семейството си и двете ми приятелки по това време (поотделно) от Хамбург - Янина и Мира.
      С Янина имах връзка от 3 години. Когато се запознах с Жени, тя се оттегли, но после пак се върна, като й стана ясно, че с Жени се разделихме. Янина правеше всичко за мен, тя бе скромна, вярна, работлива и консервативна домакиня от еснавско полско-германско семейство. Готвеше, чистеше, переше, пазаруваше, грижеше се за мен, като за Симеончо, но ми бе малко скучна, нямахме много общи, допирни духовни точки, а и сексуално не ме възпламеняваше. Случайно тогава се запознах с една българка-хубавелка, Мира, която живееше в Хамбург и работеше в една търговска фирма. „Раздаваше го” малко аристократка. Обичаше да посещава изложби, коктейли, срещи на „високо равнище”, музеи, театри, скъпи вечери в луксозни ресторанти и хотели и т.н. От една страна това не бе лошо, защото някои от местата имаха културна стойност, но си бе „върти опашка”, самата тя обичаше да го казва. Правеше ми скъпи подаръци – парфюми за над 100 евро, костюм за 1000 евро и всякакви други не евтини неща. Бе много мила с мен и умееше да се държи както подобава във „висшето обество”, бе възпитана в стар аристократически, но снобски дух, държеше се блестящо, особено сред висшестоящите среди. Мира бе пълен антипод на скромната, работлива домушарка и религиозна католичка Янина, която от ревност наричаше „твоята слугиня” (след като й казах, че имам връзка и с нея). И въпреки, че знаеше, че съм с приятелка, натискаше ми се още повече и ми правеше по-големи и скъпи подаръци.
      След като се върнах от Кийл, в пощенската си кутия намерих двумесечен едноличен договор за работа на острова-курорт Боркум в Северно море (ангажиментът пак бе от Савино, който нямаше възможност да отиде там, поради друга заетост и ме препоръча на импресариото и собственика на заведението). След една седмица трябваше да замина за там да свиря през юни и юли в един пиано бар. Заплатата бе добра – 5000 марки на месец. До острова се отиваше с ферибот от брега, пътуваше се около час. До там ме закара един познат на Янина, поляк, на когото платих, после натоварих уредбите на ферибота и след час бях в Боркум. На острова имаше доста почивни станции и хотели, беше пълно с германски туристи, понякога се срещаха холандци и англичани. Свирех всяка вечер в бара и туристите танцуваха винаги. Заради местните (бяха особеняци) се наложи да науча една тяхна, популярна на острова песен. Свирех я на кийборда лайф, без никакво предварително програмиране (доста се изпотих, докато разуча този немски шлагер). Още не бях съвсем „на ти” със „Солтъна”. Всичко си вървеше много добре, бара се пълнеше всяка вечер, посетиха ме пак последователно за по 2 дни Янина и Мира. Но към края на месеца, собственикът ми каза, че на някои от местните не харевсало това, че не съм свирел абсолютно лайф на кийборда, а съм използвал готови самплери и миди-файлове. Всъщност имах доста парчета, които свирех на китара, докато пеех и пусках програмирания от мен клавишен инструмент да акомпанира. Точно това не се харесваше на някои от местните, които като че ли искаха да се заядат с мен, защото се държех много свободно и независимо. Стигна се до спор със собственика, който също беше местен чешит. Не се постигна споразумение. Аз не бях професионален пианист, а певец и китарист, който използваше кийборда за акомпанимент и той това го знаеше. Тръгнах си след края на месеца и прекратихме споразумението (според договора) за юли. Това бе единственият и последният проблем в музикалната ми кариера на Запад, а и въобще (след оная издънка на млади години с група „Паралакс” в Университета при първото ми по-сериозно излизане пред публика, завършило злополучно/вж. част трета „Рок група „Паралакс” на повестта).
       След като се върнах в Хамбург, заминах на море в България, като взех с мен моята бивша ученичка Румяна (бе ми станала гадже) от София. С нея бяхме на почивка в Созопол. Посетихме моите колеги Божо Дойчинов и Митко Комитов (бе асистент по философия в МЕИ). Те бяха в къмпинг „Градина” до нудисткия плаж, на палатка. Интересното бе, че плажът бе безкраен, пясъчната ивица се простираше и в двете посоки, но няколко метра вляво от палатките на нудистите в пясъка бе забита табела „Край на плажа”, който не само не свършваше, но се виеше километри зад нея до хоризонта. Снимахме се до тая табела, аз снимах моите колеги, както бяха голи, но те успяха да си сложат в последния момент по един вестник отпред, за да закрият някои секретни части. Като си взех извадените в едно фото, в София снимки, се видя, че на вестниците, които двамата държаха пред слабините си, можеше да се прочете заглавието на статия: „Бил Клинтън правил секс, но не проникнал”. До края на почивката ни се срещнахме още два пъти в Созопол в ресторанта на познат на Божо и направихме як купон с китарата – с Божо изсвирихме нашия стар репертоар от учителските ни години в „8—ма” гимназия. Получи се невероятен „бенефиц концерт”, в който се включиха не само собствениците на ресторанта но и всички посетители, както и случайно минаващи наблизо минувачи.
       Когато се върнах в Хамбург, нямах ангажимент и започнах да се оглеждам за работа. В една обява на мениджърска фирма видях, че търсят ентертейнъри, кабаретисти, хора, които могат да развличат публиката. Взех веднага моята демо-касета и няколко снимки и се явих на интервю. Мъжът, с които говорех ме огледа и каза, че съм симпатичен, южен тип и ще се харесам на публиката. Аз се зарадвах и си представих, че ще започна работа в някое кабаре или казино като „Оne man band“. Започнах да показвам снимките си, той остана доволен, казах,че имам и демо. Той се захили още повече и започна да ми обяснява, че ще пасна, само трябвало да съм можел поне два пъти на ден по няколко часа. Аз си помислих, че става дума за свирене и му казах, че издържам до 7 часа на един път, мога и по двапъти (две големи серии без почивка). Той окончателно ме одобри и ме изпрати в една стая, където попаднах на една млада, леко облечена жена. Тя започна да ми разказва, че съм трябвало да внеса еднократна сума от 1000 марки, но после, след снимането на филма, те щели да разпространят касетите на 26 продуцентски фирми, които от своя страна ще предложат филма на няколко телевизионни канала. Аз се учудих, че ще се снима и филм и вече съвсем се въодушевих. Мислех си, че ще стана известен и на телевизионния екран. Но когато жената с големи устни, гърди и цепка на полата ми каза, че студиото им е оборудвано с най-модерни съоръжения за един порно филм, аз занемях. Мислех, че търсят музиканти и певци, а се оказа че обявата бе за кандидати, които искаха да се снимат в порно филми. Усмивката ми замръзна и спонтанно заявих, че не съм правил дотогава такова нещо пред режисьор, оператор, камера и на силни светлини. Тя ми отговори, че няма проблем и че ще свикна. Възразих, че не мога да правя секс с жена, която не познавам. Мадамата отговори, че жената щели да усигорят те и след като се запознаем и пием заедно кафе, няма да има проблем за секса. За това си имали и средства за предразполагане и отпускане. Аз продължих да се оправдавам, че не знам дали размерите ми отговарят на стандартите, тя каза, че няма проблем, това щяло да е софт-порно и операторите нямало да снимат детайли отблизо. Тогава вече изплюх камъчето, че аз въобще не искам да се снимам в подобен филм, а мислех, че става дума за музикални участия и концерти и че аз съм музикант, а не някой, който иска да стане известна порно звезда и да се снима в секс филми. Подарих на мацката с голямото диколте едно копие от демо-касетата си с музика и се изнизах бързо навън, почервенял и изпотен поради конфузната ситуация.
      След известно време получих предложения за свирене на юбилейни празненства на един „Gartenverein“ в Хамбург, организация на хора, които държат под наем малки къщички и градинки в определен район (такива има много в Германия). Намерих си и шофьор (Иван), който да ме кара, с него се сприятелихме. Давах му част от хонорара си. Чрез агенциите, на които бях изпратил касети се уреди свирене на празненството на един „Sparverein“ (спестовно обединение, в което участват хора) в Люнебург (градче, близо до Хамбург). Там ме харесаха и ме извикаха отново другата година (втория път шофьор ми бе Инго). Все повече свирех на кийборда и намалявах участието си с китарата (само ня някои парчета свирех соло за шоу). Вече имах обица на ухото след случая в Боркум, а и си спомнях думите на бармана Алдо в Кийл, който казваше, че изглежда по-автентично да свиря само с кийборда, та дори и да не мога, да се правя че свиря, защото публиката предпочитала това. Получих договор за Нова година за хотел „Holiday in“ в Любек. Там ме закара един съсед с колата си. Мира дойде с мен, тя обичаше да си „връцка опашката” по луксозни хотели, барове и сауни. Гостите бяха във възторг от музиката ми, мениджърът и шефът с жена си – също ни харесаха и ни поканиха на вечеря и на другия ден на закуска с тях. Успях да привлеча публиката от другите две зали – в едната имаше дискотека, а в другата група от пет души. Стана така, че почти всички нахлуха в моята зала, която след 00.00 часа се препълни. Обикновено взимах по 600 – 800 марки на вечер, но на Нова година в Любек хонорарът бе 1600 марки бруто (около 1300 нето). На следващата Нова година пак ме поканиха. Започнах да добивам самочувствие.
      Купих си още миди-файлове, които пасваха добре на кийборда и звучаха. Репертоарът ми се увеличи на 150 песни. Наско ми предложи участие с него като дуо в град Волфсбург, в Младежкия дом, Имаше голям музикален фестивал, в който участваха няколко групи. Най-известната изпълнителка бе Вики Леандрос с групата си. Тя бе истинска звезда по това време и се чудех как можем да я конкурираме. С Наско не бяхме свирили до тогава заедно, но той имаше представа от моя репертоар (веднъж бях свирил в кръчмата му). Той ми каза, че ще вземе неговите уредби (имаше миксер с ехо, крайно стъпало 2 х 350 вата и маркови колони. До там пътувахме около три часа с колата му. Трябваше да започнем в 20.00 часа. Разположихме си уредбите на сцената в залата, която бе предназначена за нас (имаше още пет зали, в които свиреха различни групи, а Вики Леандрос бе в големия киносалон). Бяхме в отлично настроение, въпреки огромната конкуренция, но точно преди началото на бала,след построяването на сцената, при саунд чек-а изгоря усилвателя на Наско. А не бяхме взели резервен, въпреки, че аз настоявах. Побиха ме студени тръпки. Трябваше за половин час да се справим с положението – да намерим подходящ усилвател с добър звук и ехо (аз като певец много държах на него). Управата на Младежкия дом нямаше подходящ. Наложи се накрая да помолим Вики Леандрос, която бе услужлива и ни даде техен резервен усилвател. Той обаче нямаше нито ехо, нито хал. Без реверберация и дилей ми бе трудно да си дера гърлото, как щях да изкарам тези седем часа свирене и пеене? Обаче, волю, неволю, започнах да се напъвам двойно повече и успяхме да се справим блестящо, публиката не усети липсата на ехо и ни аплодираше, но само аз си знаех за мъките си. В началото мърморих много, но после се успокоих. Оказа се, че имахме голям успех, харесаха ни повече от други групи. Вики Леандрос след това не ни поиска пари за усилвателя, който ни бе заела. Свършихме в 3.30 да свирим, бях окапал и прегракнал. В Хамбург се върнахме сутринта в 8.00. Получихме хонорар по 1100 марки на човек. Като приспаднахме транспорта, останаха ни по около 1030 марки, което не бе лошо.  Наско ме взимаше отвреме навреме и за други участия. Така, заедно с него и пианиста му Габриел (с него свирихме за пръв път заедно), гостувахме като трио на юбилей на един „Schutzverein“ (организация по Гражданска отбрана). Друг път, пак като трио, но този път с един друг пианист и певец - Адриан, румънец по произход (обичаше да се прави на италианец), който имаше горещ темперамент и пееше добре, свирихме на един рожден ден на един милионер в Травемюнде в бара на хотел «Маритим», на последния етаж. Звучахме като добре сработена и обиграна шоу-група, въпреки че в тази формация никога не бяхме свирили заедно. Най-отговорното и интересно участие с Наско бе с неговата голяма група „The Hit Paraders“. Певецът Скоти (не само, че пееше като Джо Кокър, но и беше участвал с него в няколко турнета като придружаващ вокал, даже имаше снимка с Кокър, прегърнати през рамо, на която се виждаше автограф, даден му от великия певец) замина внезапно за Шотландия, бе починала майка му. Групата остана без певец, точно при едно участие на бал на един Тенис клуб. Наско повика мен да го заместя. Аз никога не бях свирил с членовете на тази група, нито я познавах (с изключение на Габриел). Как щях да заместя Скоти, който имаше жесток, дрезгав и оригинален глас? Наско смяташе, че ще се справя. Закара ме с колата в уречения час преди започване на бала. Запознах се с членовете на групата в съблекалнята, половин час преди да се качим на сцената. Аз даже не знаех, какво свирят те. А и те не познаваха моя репертоар, с изключение на Наско и Габриел. Появих се на сцената най-отпред като певец с кийборда и китарата си. Певицата бе вляво, на две крачки от мен, останалите – отзад. Другите ме гледаха със скрито недоверие, знаеха, че е невъзможно да се сравнявам с класата на Скоти, известен в цяла Северна Германия като Джо Кокър от Любек (той живееше там). Аз затворих очи, казах тоналност и започнах с песен на Елвис (това ми бе специалитет). В залата имаше около 500 души публика. Като чуха парче на Елвис, всички станаха да танцуват и след края на изпълнението бурно ни аплодираха. Аз набрах смелост и след още една песен на великия крал на рокендрола се „отвинтих” и продължих с най-популярните песни в репертоара си. Певицата ми правеше вокали, групата се водеше по мене и акомпанираше перфектно. На техните песни аз свирех китара и правех вокали на певицата. Получи се еднородна сплав от поп-денс хитове, рокове и евъргрийни, коиито публиката (отбрани аристократи) възприе с голям възтог и удоволствие, тя танцуваше и се веселеше. Съмнението и недоверието в очите на новите ми колеги бе изчезнало. Цялата вечер завърши с огромен успех.
      Започнах да получавам от агенциите нови ангажименти –свирене на рождени дни и по-малки частни юбилеи (понякога това ставаше и чрез предаване от уста на уста). Инго също ми уреди две излизания - в гръцки ресторант и в дома на един богаташ. Бях си направил визитни картички и проспекти за реклама. Един познат на Наско, Стиви (беше сърбин), дойде и ми предложи участие на бал на един Голф клуб на Тимендорфер Щранд. С него не бях свирил, но без репетиции се получи добро сработване и вечерта мина превъзходно. Само дето Стив се напи и след концерта не можеше да кара, та се наложи аз да се мъча през тъмни зори и доби в дъжда да карам през някакви пущинаци и ливади, докато стигнем до един по-централен път. Това си беше истинско „силно усещане”, бях изтръпнал от страх да не джасна някъде колата, а Стив се беше „натаралянкал” здраво и само издаваше някакви нечленоразделни звучи. Спахме в хотел в Тимендорфер Щранд и на другия ден се върнахме с колата в Хамбург, само дадохме пари за нощувка за сметка на получения хонорар.
      Освен Централна държавна музикална агенция в Хамбург и музикална агенция „Уве Оте” в Северна Германия, започнах да работя и за агенция „Гюнтер”, която осигуряваше „Маритим” – хотелите с музиканти, певци и артисти. Савино, който свиреше в тази верига хотели чрез същата агенция (имаше месечни ангажименти), ми се обади да свирим заедно в градския хотел „Маритим” в Хановер – имаше двумесечен договор за дуо. Така започнах да се отдавам отново почти изцяло на музиката. Как щеше да продължи всичко това?

Следва: IX-та глава: Фиаското продължава.





Гласувай:
4



1. danielavdala - Уважаема редакция, досега бе въ...
21.01.2012 04:08
Уважаема редакция, досега бе възможно да помествам произведенията си с по-голям шрифт, сега сте намалили формата и шрифтът е значително по-малък. Не е логично едни произведения да са с по-голям, други с по- малхк шрифт. Моля Ви, дайде ми възможност да използвам предишния си по-голям шрифт, този е прекалено малък.
цитирай
2. анонимен - Много интересна съдба! Какви пе...
27.01.2012 02:40
Много интересна съдба! Какви перипетии и какво развитие на жизнената линия. Напиши роман - "Човешка комедия" в няколко тома, в стил Балзак или по-добре Шекспирова трагикомедия ... :)
цитирай
3. danielavdala - Зигзагът на съдбата е непредвидим и ...
28.01.2012 23:17
Зигзагът на съдбата е непредвидим и не всичко е възможно да се опише, но поне 60 % от преживяванията си успявам засега да отразя (остават още 2 части). Не зная дали ще бъде "Човешка комедия", но поне книга или 2 книги, в които да влязат и другите ми произведения, мисля да издам.
цитирай
4. анонимен - Беше ми много интересно да прочета ...
30.01.2012 14:37
Беше ми много интересно да прочета за живота ти. На всяка цена трябва да издадеш книга!!!
цитирай
5. danielavdala - Благодаря ти! Радвам се. Ами може и ...
06.02.2012 06:05
Благодаря ти! Радвам се. Ами може и това да стане, натам отиват нещата.
цитирай
6. анонимен - Вики Леандрос беше много известна ...
09.02.2012 00:23
Вики Леандрос беше много известна певица, имаше велики песни навремето.
цитирай
7. анонимен - Савино Батанов
11.02.2012 18:51
Да, става дума за измамника Савино Батанов
http://www.blitz.bg/news/article/120137
цитирай
8. danielavdala - Нямам нищо общо с политически ма...
12.02.2012 03:07
Нямам нищо общо с политически машинации или игри, никога не съм се забърквал в политиката. В тази глава става дума за музикалните ми контакти със Савино през края на 90-те години. Тогава той живеше в Германия. При съвместната ни работа не съм имал никога проблеми с него като човек и музикант. Савино беше за мен много добър музикант - превъзходен певец и пианист. Ако не вярвате, мога да Ви пусна за доказателство негов двоен диск от
онова време. Откакто той се прибра в България (мисля, че от 2006-та) , съм го виждал два пъти по 3-4 часа като приятел. Спрямо мен Савино се е държал коректно. Не ме засягат никакви вътрешни политически интриги и партийни борби. Не желая под моите произведения да се говори за това по адрес на колеги и муызиканти, с които съм работил. Ако видя отново подобен коментар тук, предупреждавам, че ще го изтрия !!!!!!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 1129843
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031