Спомените на "стария групар".
                              
IX-та глава: Фиаското продължава.

    Савино дойде с волвото си от Франкфурт (там свиреше последния месец), натоварихме моите уредби и инструменти и заминахме за „Маритим” хотел в Хановер. Настаниха ни в отделни луксозни хотелски стаи. Работното време бе всяка вечер (с изключение на понеделниците) в бара от 21.00 до 3.00 часа. Хранехме се в ресторанта, през деня спяхме и се разхождахме из града. Савино свиреше на кийборд и пиано едновременно и пееше (имаше богат репертоар от соул, фънк  и джаз парчета, както и балади. Аз го допълвах с моите рокове, евъргрийни и кънтри песни. Свирех на кийборд и китара. Всеки пееше соло и правеше вокали на другия. Репертоарът ни беше много разнообразен. На втория ден се сработихме и никой не забеляза, че преди това никога не бяхме свирили заедно. Савино имаше доста познати обожателки, защото вече няколко години свиреше по хотелите в големите градове. При него често идваше и постоянната му приятелка, французойката Изабел. А при мен два пъти за по два дни дойде Мира от Хамбург. Тя умираше да се плицика в басейна, да се запарва в сауната и да върти опашка в ресторанта и в бара. Луксозните хотели бяха нейното амплоа и хоби. Обичаше да ме нарича „бебчо”. Имахме голям успех в този хотел и не само директорът и посетителите, но и музикалната агенция остана много доволна от нас. Веднъж в бара седеше мъж с приятелката си. След една серия той ни покани на масата си и ни почерпи. Оказа се че е главният продуцент и директор на „Полидор”, голяма издателска и грамофонна фирма. Даде ни визитни картички, да му се обадим, но така и не сторихме това, поради различни причини. След два месеца се върнах в Хамбург.
      Бях припечелил добре, но останах пак без работа. Запознах се с един италианец, Франческо, който имаше малко магазинче с пекарна за италиански хляб (рецептата бе негова и го бе кръстил „Грано дуро”), намиращо се непосредствено до входа, в който живеех. Започнах да работя при него първоначално по два часа, после на половин работен ден. Ставах сутрин рано и месех хляба с една машина и с ръце, правех по около 180 хляба на ден (за около два часа) и после ги печехме в една голяма електическа печка. Понякога правехме пица и малки хлебчета. От пет до осем и половина хлябовете бяха готови, изпечени и ги карахме по хлебарници и магазини с колата му. Бяха още пресни и топли. С Франческо се сприятелихме и често слушахме в пекарната „Пинк Флойд” или „Дийп Пърпъл”. Освен хляб, той продаваше и антипасти, правеше еспресо и капучино. Веднъж с него и с Мира ходихме на операта „Тоска” (Франческо бе почитател на италианската опера, имаше приятел италианец, който пееше в Хамбургската опера.) По това време посетих в Спортната зала концертите на „Doobie Brothers“ (осем души, свиреха здрав фънк-рок, на песента им „Long Train Running“ всички в залата „откачиха”), „Foreigner“ (бяха отново с Лу Грам и звучаха убийствено, предпоследното парче бе „I Want to Know What Love Is“, на което хората запалиха запалки и кибритени клечки, а на последното, „Urgent“, при солото на саксофон, екзалтираната  публика масово се юрна към сцената) и „Genesis“ (бяха с новия си по това време певец Ray Wilson, kойто много ми хареса – свириха, освен големите си хитове, песни от последния си тогава нов албум „Calling All Stations“). Отново си купих фанелки на групите от самите концерти, вече имах около десетина събрани, както и множество плакати.
      Междувременно ми излезе свирене във френския  хотел „Елизее”. Случайно се запознах с един българин от Варна (женен за германка, сервитьор в хотела), като ходих с Мира в ресторанта да чуя един мой приятел Жоро (с негоо бях свирил заедно на един кораб, преди това) и един сърбин, Крес, който бе и импресарио. Този българин ми уреди чрез шефа на ресторанта три излизания за по 600 марки. Обстановката бе луксозна и хората се хранеха, та не се получи голямо шоу, но публиката пляскаше и шефът, Улрих, много хареса някои мои песни, които сам се опитваше да акомпанира на китара. Впоследствие той ме помоли за текстовете и акордите им. Свирих и на един рожден ден в „Интерконти” хотел на последния етаж, в бара. Дойде ми и месечен договор отново за Хановер, където свирих всяка вечер сам в бара (един човек от публиката ме хареса и ме нае за рождания си ден за 1000 марки) и после договор за дуо със Савино за един месец, пак там. Вече се бях утвърдил окончателно в сисиоемата на „Маритим” хотелите чрез агенция „Гюнтер”. Мира, естествено, пак ме посещаваше в хотела и отиваше грейнала в бара, хранеше се в ресторанта и слизаше в сауната на хотела – обичаше аристократично-снобския живот.    
      Тя вече бе много влюбена в мен и настояваше да зарежа музикантския живот и да почна работа в тъговската фирма в Хамбург, в която работеше. Това не бе невъзможно, защото имах диплома за външна търговия и защото тя се наемаше да „каже две приказки” на шефа за мен, като по този начин ходатайства, за да ме приемат на работа във фирмата. Искаше ме да съм до нея и да работя високопоставена работа в офис, да ходя с шлифер, костюм, вратовръзка и куфарче в ръка. „Музикант” не бе достатъчно престижна професия за нея. За мен търговската дейност не бе чужда, вече я бях вършил в „Мега Хем”, преди няколко години. Но работата в бюро не ми бе особено по вкуса. Предпочитах свободната професия, импровизацията и изкуството, офисът не ме привличаше кой знае колко, беше ми малко скучно в подобна атмосфера. Имах четиримесечен договор за свирене в хотела в „Куксхафен” на Северно море от една агенция. Точно тогава Мира успя да издейства назначаването ми във фирмата, „Метелман”, която търгуваше със захар и млечни продукти. Под неин натиск бях принуден да анулирам музикалния си договор и започнах работа в „Метелман”, в отдела за износ на холандско и германско сирене, което се продаваше предимно в Русия. Руснаците го купуваха като топъл хляб и фирмата печелеше добре. Аз нямах представа много от новия тип компютри по това време (имах вкъщи стар модел „Атари”), но ме държаха заради възможността да превеждам немски документи на руски и обратно и да държа връзка с тези фирми, както и с хърватски партньори. Използвах случая да си говоря по телефона с рускините от фирмите и да флиртувам понякога с тях (другите германци в офиса не разбираха за какво става дума).
      През това време поддържах дългогодишната си възка и с приятелката ми Янина. Започна да ми става напрегнато. Три дни в седмицата ходех при нея, три дни – при Мира и един ден почивах. Работех по 8 часа във фирмата всеки ден. Работата в офиса ме отегчаваше и уморяваше. Трябваше в компютъра да нанасям таблици за продадена стока, да отразявам продажбата на дадена партида от закупуването до продаването й на потребителя (крайната точка на закарването), фактури, застраховки, опаковане, складове, място на разтоварване и натоварване... всичко, което бе свързано с покупко-продажбата на една стока в областта на външната търговия. Това нещо не ми беше изцяло „по сърце” и само леките флиртове по телефона със секретарките на руските закупвателни фирми ме разнообразяваха донякъде. Накрая Мира така се наложи, че реших да кажа на Янина за новата й „конкурентка” (не можах да издържа това напрежение да нощувам и при двете, да се разхождам с тях и да работя всеки ден – не ми останаха свободен ден и нощ в седмицата). Янина се разочарова, разсърди и се оттегли. Дали не направих грешка? Това щеше скоро да стане ясно.
      Мира предложи да отидем с нея до Холандия. Пътувахме с автобус до Амстердам. Разгледахме го за три дни, колкото ни позволи времето. По настояване на Мира вечеряхме в индийски ресторант, а като разглеждахме квартала на проститутките, аз снимах една, стояща зад витрина, при което тя изскочи от стаята си навън и ме подгони да ме бие, едвам успях да избягам. Летяхме до Париж за 5 дни, разхождахме се там и разгледахме забележителностите му, колкото можахме. Бяхме и в "Булонския Лес", където минахме покрай едно езеро. В средата имаше островче с един луксозен, стъклен ресторант и кафене до него. До там се стигаше с малко корабче. Естесвено Мира пожела да отидем и да обядваме в ресторанта, който бе много ексклузивен, до масата ни стояха четирима келнери и очакваха търпеливо поръчката ни. Първо ни поднесоха тавичка с различни видове сирене, типичен френски куртуазен обичай, след което избрахме по едно ужасно скъпо ястие, на което не запомних името (аз си поръчах супа и хляб, по нашенски, защото бях гладен), само помня, че второто бе малко по количество (мъдреше се в средата на не голяма чиния) и адски скъпо, поръчахме половин литър бутика „Божоле” от 19-ти век (след като Мира го дегустира внимателно на малки глътки), крем карамел и най-накрая пак ни поднесоха различни видове сирене. Келнерите тичаха около нас, предлагаха ни услугите си, сипваха ни вино в чашите, стояха изпънати като струни в готовност. Беше ми доста неудобно при тази ситуация, но Мира умираше от удоволствие. Помня, че накрая сметката бе над 400 марки (превърната от франкове). Искахме да видим „Мулен Руж”, но имаше жестока опашка пред касата и вратата и билетите се бяха свършили (слава Богу, защото не бяха евтини). Вместо да търсим поредния луксозен ресторант (всяка вечер се хранехме в такива), този път аз успях да се наложа и се натикахме в някакъв арабски павилион, като хапнахме обикновени пържени картовки и дьонер, след което влязохме в един доста занемарен локал, от който се чуваше рок музика. Оказа се, че в тази невзрачна кръчма четирима музиканти свирят рок. Трима - млади момчета и един по-възрастен (колкото мен), бе баща на единя младеж. Свиреха стари хард рок композиции на „Кридънс”. „Крийм”, „Дъ Ху” и др. Попитах ги в паузата, може ли да направя заедно с тях няколко песни. След края на паузата ме поканиха на сцената, китаристът ми даде китарата си. Започнах с китка рокедндроли (както винаги) и успях да възпламеня публиката, която стана на крака (преди всяка песен съобщавах името на парчето и групата на барабаниста и тоналността на басиста). Продължих с „All Right Now“ на  „Free“, „Take Мe Home“ на  John Denver, „Bad Moon Rising“ на „Creedence” , “Paranoid” на “Black Sabbath” и „Black Night“ на „Deep Purple“. Народът крещеше, кръчмата се препълни. Мира успя да снима цялата група, по-късно изпратих снимки от Хамбург на французите. Докато тя разглеждаше паметници и музеи в Париж, аз снимах различни улични музиканти и се кефех на изпълненията им.
      Всичко си „течеше по мед и масло”, когато един ден руснаците (търговските партньори на „Метелман”) изпаднаха в ужасна криза, рублата девалвира и настъпи рязка инфлация. Пет наши камиона, пълни със сирене стояха на границата, фирмата купувач нямаше пари да плати. Шефовете ни излетяха скорострелно за Русия, след три дни се върнаха и съкатиха почти целия отдел (десет души), който фалира, поради фалита и на руските изкупвателни фирми. Останах без работа, Мира не можа да се примири с това, тя страдаше повече от мен. Приятелят й, т.е. аз, вече нямаше такава позиция на външнотърговец и не се движеше в кръговете на висшето общество. Нямаше как да се хвали с мен на аристократското съсловие, което срещахме дотогава по коктейли, балове и празненства. Тя се мъчеше отново да ходатайства за мен, като говореше с високопоставени лица и собственици на фирми (включително и с хонорувания български консул в Хамбург, който бе германец и собственик на една от най-крупните застрахователни фирми в Германия) и се чудеше как да ми помогне да намеря пак такава работа в офис на известна външнотърговска фирма. Заради нея започнах обща работа в една дрогерия, но се „изкривих”, заболяха ме гърбът и кръстът и след няколко дни напуснах. Накрая всички тези нейни напъни „ми писнаха”, снобският й характер ми дотегна и започнахме да се виждаме по-рядко. В този момент един неин бивш познат от България, двайсет и две години по-голям, който заемаше видна позиция (адвокат) в Централните профсъюзи, в Мюнхен, започна да й се обажда често и да я кани да се премести да живее при него. Тя ми заяви, че й е „писнало да я водя на разходка непрекъснато по гдадините” и че иска да посещава по-изискани места с хора от висшето общество, скоро замина за Мюнхен и не след дълго се пресели там (след време срещнах случайно една нейна приятелка, която ми каза, че се оженила за този адвокат, но след година се били развели).
      Точно по това време и Наско се раздели с жена си и се премести да живее отделно от нея в друга квартира. Аз успях да си намеря ново жилище под наем, въпреки че бе трудно като безработен (показах на наемотодателя, че съм работил, че имам малко спестени пари в книжка и две положителни писмени характеристики от предишните ми наемотодатели). В жилището бе живяло не повече от година младо семейство, което го бе обзавело. Младите се били разделили и напуснали. Оставили почти всичко, което бяха купили. От старите си мебели пренесох само един шкаф, леглото си, дивана, кухненската маса, един фотьойл и една масичка за хола. Платих на младите за готовите неща, които останаха в жилището 1000 марки. Апартаментът бе на партера, с голям балкон, две стаи, кухня и баня. Всичко изглеждаше почти ново, като след ремонт. За първи път живеех в доста прилично и свестно жилище. До тук ми вървеше в любовта и музиката (относително казано), но с квартирите нямах особен късмет, сега пък стана обратното – седях сам в уютното, симпатично жилище, но бях без приятелка и без работа. В музикално отношение имаше един проблясък – свирих през октомври и ноември в „Маритим Райсхоф” хотел на гарата. Беше луксозен, петзвезден хотел, барът бе дълъг и се пълнеше в съботите и неделите предимно с хора на изкуството – до хотела се намираше сградата на един от хамбургските театри, а и кварталът бе пълен с почитатели на актьорското майсторство и на музиката. Свирех всяка вечер, с изключение на понеделниците, тогава си отивах до вкъщи да изпера някои неща и се връщах (хранех се и спях в хотела, както и в други хотели дотогава). Но през декември, януари и февруари нямах работа. Точно през зимните месеци се чувствах самотен и ми бе много скучно. Почти изпаднах в депресия, не познавах хората от квартала и понякога ходех в гостилничката на един украински евреин, Виталий, който ме черпеше с чай и си приказваше с мен, почти се сприятелихме. Започнах да мисля за връщане в България, теглеше ме носталгията и любовта към родителите ми и страната, в която се бях родил. Сивотата и еднообразието, отчуждението, хладният климат в Германия ми тежаха. Направих едноседмичен курс (всеки ден) за водач на електрокари и мотокари, явих се на изпит и взех книжка, но подобна работа бе много рискована и не лека. По едно време успях да "се цаня" за два часа на ден при един руски евреин, на другия край на града, но пътуването ми траеше повече от работното време. Там нанасях в компютъра му оферти и фактури (той бе млад и интелигентен търговец, държеше се добре с мен), но след три седмици се отказах, защото губех много време за път. През февруари вече бях се отчаял от безработицата и самотата и реших да потърся каквото и да е, но да почна да някъде, за да не седя вкъщи като затворник. Намерих работа като санитар в един старчески дом (година преди това бях изкарал шестмесечен курс за заместници на медицинска сестра с изпит, имах и такава диплома). Работното време започваше сутрин в шест часа. Ставах в 4.30, в 5.00 тръгвах от къщи с първия рейс, после взимах метрото и след това друг автобус или ходех пеша. Старческият дом бе в един по-краен, но хубав район на Хамбург. Работех до 14.30 с половин час почивка. Трябваше сутрин да будим възрастните хора, да ги вдигаме от леглата, да ги къпем, да ги облечем, да им сервираме закуската, да оправим леглата им и да ги заведем на изследване или преглед. Сградата имаше три етажа (три отделения с около 10 – 15 души в отделение). Трябваше да бъдем по трима санитари, но често оставахме по двама на етаж. Средно ни се падаха да обслужим по седем човека. Трудното бе за час и половина да ги събудим, да ги вдигнем от леглата, да ги заведем до тоалетната,  да ги изкъпем и да ги облечем (понякога някои възрастни хора бяха агресивни, викаха, съпротивляваха се след като ги будехме насила, под час, те се вдетиняваха и не искаха да стават и да се къпят, да не говорим за трудностите при обличането). На повечето носехме закуската в стаите. След 8.30 часа ставаше малко по-спокойно, тогава прибирахме съдовете от закуската, оправяхме леглата, водехме хората на прегледи, ветрехме, раздавахме чай или кафе в 10.00. Една от колежките бе малко „чалната” и леко откачаше понякога, явно работата съвсем я бе изродила. Аз обаче деянех и се отнасях много внимателно със старите хора, поради това те ме обичаха. С колегите си се разбирах.
      След два месеца работа по време на работния ден се запознах с една симпатична млада жена, която чистеше стаите на възрастните. Заприказвахме се, тя доста ми хареса и се сприятелихме. Каза ми, че имала двама сина и била десет години в отпуска по майчинство, развела се и започнала каквато и да е работа (подобно на мен), за да не стои така, без нищо, сама вкъщи. Поканих я да се видим няколко пъти, возихме се на лодка по един от каналите и в едно езеро. По това време ми излезе и един музикален ангажимент. Трябваше да свиря във формация с дуо на първи май (празникът се казва „танц в май” и се празнува винаги на първи май). Тогава всичко живо танцува цяла нощ в Германия. Балът се състоя в огромен хотел – ваканционна къща („Цоленшпикерфернхаус”) по поречието на река Елба. Сградата бе огромна с грамаден салон и сцена, имаше бар, зимна и лятна градини и стаи за нощувка. Там обикновено големи фирми или сдружения празнуваха юбилеи по различен повод. Взех Стив със себе си, реших, че той може да ми свърши добра работа. Бях решил вече аз да си избирам с кого да свиря, станах независим и имах връзки с импресарии и музикални агенции. Поканих моите приятели Инго и жена му Карин, както и новата ми приятелка от местоработата, която също се казваше Карин. Получи се невероятна вечер. Имахме нечуван успех, публиката наброяваше повече от 1000 души, салонът бе празнично украсен и всички се веселяха и танцуваха. В 00.00 часа се получи една полукомична парадоксална ситуация. При мен дойдоха на няколко пъти различни германци, поглеждайки многозначително часовника си и ми казваха: „май дойде вече”. Аз им се усмихвах любезно и отговарях: „Вярно, май наистина дойде”. Оказа се, че в дванайсет часа в полунощ било прието от музикантите да се свири такава песен, с такова заглавие. Така се посрещал май. Ама кой да знае. Добре, че се представихме отлично и свирихме на публиката песни, които си пожелаваше, та никой не се разсърди за песента, която не знаехме (взехме по 2000 марки на човек за вечерта). После разказвах случая за „май дойде” на други приятели, германци и те се смееха. С Карин се сприятелихме тясно. Ходехме на срещи и на кафене, веднъж я заведох на концерт на „Дийп Пърпъл” на открито. Това бе третото ми посещение на концерт на тази група. Този път китарист бе вече Стив Морз, дошъл на мястото на Ричи Блекмоор. Напуснах старческия дом, защото ме извикаха в една огромна фирма „СГС” на работа, да замествам за година една жена, излязла в отпуск по майчинство. Това е най-голямата фирма в света, която цертифицира и оценява използваните стоки за внос и износ в отделните страни. Пак започнах да работя в офис, да ходя с костюм, шлифер и вратовръзка. По цял ден седях пред компютъра да правя цертификати и нанасям данни и цени на стоки в списъци. Пак станах „изискан” търговец. Помислих си, че сега Мира, ако ме види, ще се изяде, че се е разделила с мен. Карин бе хубава и скромна жена с тъмни коси, красиво лице и сексапилно тяло, приличаше по-скоро на италианка, отколкото на германка. Лятото я заведох в България, ходихме и на море на Слънчев бряг. Аз отидох на екскурзия в Израел при роднини на баща ми за 14 дни и като се върнах, реших да се преместя да живея при нея в нейното жилище, което бе тристайно и й бе трудно сама да плаща наема. Тъкмо си бях уредил моя нов апартамент, който бях наел и сега пак щях да напускам.  Отново генерални промени, заради жена... Щеше ли да е разумно?      
      Бавно и търпеливо се преместих за един месец. Пренесох си багажа на три пъти с кола на познати и много пъти превозвах по-дребните неща с една по-малка количка на колела, която бутах. Така заживях с Карин и малкия й син, който бе на девет години. Големият идваше понякога, той живееше при баща си. Още от самото начало момчетата започнаха да ревнуват и да ме провокират. Правеха напук, подиграваха се, състезаваха се с мен за какви ли не ежедневни неща, които вършехме (пубертетът също играеше роля в случая). Въпросът бе не само да запазя реномето си на мъж, глава на семейството, но и на чужденец (в случая българин), т.е. не само полов, семеен, но и национален. Наложи се да показвам кой е босът вкъщи. Получи се някакво негласно съревнование и неизказана надпревара между момчетата и мен. Едн ден малкият не искаше да дойде с нас на разходка и трясна вратата под носа на майка си, като я нарече „зау”, което на немски е непристойна дума. Дотогава аз винаги запазвах благоприличие и благ тон, но при тая негова постъпка, скочих, отворих вратата с крак (като в уестърните) и му казах, че ако продължава така, ще откача цялата врата на стаята му, за да не я блъска с трясък. Карин беше добра, нежна и внимателна жена, интернационално настроена, не беше надменна, рационална и доминантна като повечето германки. Правеше йогийски упражнения. Беше малко наивна, вярваше в разни гадания, лечения, в зодиите, интересуваше се от астрология и чисти био продукти, редеше, седейки на пода големи карти в някакъв особен спиритуален пасианс, палеше димни, миризливи свещички, държеше конска подкова зад вратата на стаята. Поръча (срещу не малка сума) на известен астролог от телевизията, по мои и нейни данни да напише за нас книга за развитието на бъдещето в отношенията и любовта ни според пасването на нашите зодии (тя е „овен”, а аз съм „лъв”). С нея посещавахме понякога плажове, заведох я в Българияпо – по Чрноморието (Слънчев бряг) и в София. Втори път посети нашите плажове със синовете си. Мен не ме пуснаха в отпуск, защото замествах, но подарих моята почивка на големия й син. Тя обичаше слънцето (издържаше с мен дълго време, лежейки на слънце) и не й бе много топло при моите високи температури в стаята, в която спях (28 градуса). Понякога, като и станеше топло, спеше в хола, отделно от мен. Като че ли връзката и съжителството с нея подействаха положително върху творческата ми дейност. Купих си програма „Кю бейс”, с която се научих да обработвам миди-файловете (тях също купувах от музкалния магазин или от една фирма в интернет) и фото програми, с които си правех визитни картички, рекламни проспекти за свирене, и обложките и лейбълите (кръглите етикети) на дискове. Демо-касетата, която бях направил през 1996-та година прехвърлих на демо-диск (това направи моят приятел Бойко Петков от София, в студиото си). За удоволствие (като хоби) копирах избрани от мен известни песни на популярни изпълнители на дискове, направих поредици от рок музика, балади, поп хитове от онова време на много дискове, като им „произведох” сам обложките и етикетите, които приличаха на оригинални.     
     За Нова година ми излезе за втори път свирене в „Цоленшпикерфернхаус”. Стив бе зает и Савино ми препоръча един руски евреин, Вадим, добър пианист и вокал. Празненството мина много добре, но точно на връх Нова година, когато всички са чукаха за здраве и гледха фойерверките, Вадим се разсвири сам на сцената. Той свиреше и пееше балади, неподходящи за този момент. Поради това, повече не ме повикаха там, въпреки, че като цяло се представихме добре. Савино уреди отново едномесечен ангажимент за дуо в „Маритим” хотел, в Улм. Това е южно германско градче (там е роден Айнщайн), разположено по крайбрежието на река Дунав, много е уютно. Самият хотел бе построен на реката, Тогава той бе нов и много модерен. Барът се пълнеше редовно (барманът, грък, Яни, бе много доволен от нас), нямаше свободни места вечер. Директорът бе във възторг от представянето ни, посетителите – също. Използвахме, както винаги, уредби и на двамата – миксер с усилвател и четири колони. След завръщането ми от Улм, аз реших да потърся певица, с която да свиря в дуо - така шансовете за нови ангажименти се увеличаваха. Запознах се с Дорийн, румънка от германски произход, превъзходна професионална певица с интересен, глас, с богат репертоар и опит, Лошото бе, че тя имаше и други ангажименти, а аз можех да й предложа рядко ангажимент за дуо или трио. С нея и Стив (като трио) свирихме в хотел „Атлантик” в Хамбург на бал на„Луфтханза” на Нова година – бяха го кръстили „ бал над облаците”.  В другите зали имаше и други групи, но нашата звучеше жестоко. Дорийн пееше превъзходно, правех й вокали, а на моите песни тя припяваше. Но понякога, точно когато имах ангажимент с певица, Дорийн нямаше възможност да участва с мен, защото имаше друго излизане, с други музиканти. Аз реших да потърся още една певица и дадох обява. Обади ми се Беате, която имаше добър глас, бе музикална и пееше хубаво (бе пяла няколко години с една германска рок група). С нея се упражнявахме вкъщи, в моята стаичка, обикновено вечер.  Карин малко ревнуваше, но нямаше повод, принципът ми бе, там където човек „си вади хляба”, други работи да не върши, така че с Беате нямахме интимни отношения, а и държах на Карин. Една друга агенция, с която не бях работил ми уреди едно излизане като дуо с певица. С Беате свирихме на рождения ден на един милионер в огромен старинен замък, построен през 18-ти век. Той го бе наел. Обстановката беше приказна, никога не бях свирил в подобен замък със зали в бароков стил, украсени със старинни орнаменти и с невероятна акустика. Този човек имаше гости, повече от хиляда души, които ни аплодираха до забрава, свирихме един час повече, за което ни доплатиха (по желание на публиката и управата аз често свирех по-дълго – в договорите имаше такава клауза, според която допълнителната работа се заплащаше на час почти двойно). Със Стив свирихме на една Нова година в „Еърпорт хотел”, близо до летището в Хамбург. Имахме голям успех, работихме допълнително, вместо до 3.00 - до 4.00 часа, след което Стив по цигански тръгна да свири с кухата китара „на уше” на вече полупияните немски гости. Мен ме беше срам от него, но видях, че това се котира добре, защото в нетрезво състояние, немците не се различаваха много от нашенските привърженици на чалгата. Свързах се с един импресарио, който имаше музикална агенция, той осигуряваше цяла Северозападна Германия с музиканти и артисти. Казва се Джек Бохенек, германец от полско-английско потекло. Той уреди участие за дуо в „Ландгут Хорн” хотел, в Бремен. Поканих Савино, който бе останал без работа. Включихме се в неговия нов „Динакорд”, 2 х 400 вата и четири колони. Стана страхотно шоу, побъркахме народа, аз свирих сола с китарата на някои негови песни, иначе ние взаимно се допълвахме, той акомпанираше и припяваше на моите парчета, аз – на неговите. След бала ни искаха визитни картички и проспекти, продадох няколко копия от диска си.
        В живота ми пак настъпиха тежки моменти. За кой ли път останах без постоянна работа. Понякога нямах ангажименти за свирене с месеци и тогава се чувствах зле. Карин започна тежка работа в друг старчески дом, в кухнята. Ставаше сутрин рано и излизаше, връщаше се следобяд капнала от умора, „лягаше си с кокошките” и почти не успявахме да се видим и да си поговорим. Аз по цял ден нямах какво да правя, добре, че в такива моменти ми помагаше музиката (винаги, когато ме налягаше депресията,  прибягвах до нея). Вече бях купил около 200 мидифайла и ги обработвах, подобрявах звука им. Купих си още един кийборд „Ямаха” и нов педал за китарата (мултиефект „Бос”), продадох си „Маршала” и на концерт включвах китарата директно в централното озвучение през този нов ефект. Аз пазарувах вкъщи, перях с пералната. Скоро „ми писна” да се въртя като „муха без глава” и си намерих работа отново в старчески дом. Трябваше да ставам рано, в 5.00 часа. Тогава пък Карин напусна нейната работа и се получи точно обратната консцилация. Аз се скапвах от работа и умора, привечер спях, а тя се чудеше какво да прави от скука. Засичахме се и можехме да се видим само вечер, преди да си легна. Проблясъците в тази мъгла от монотоние бяха малко. Посетих концерт на групата „Тото”, който много ми хареса. По принцип обичах музиката на тази група. Незабравим бе рожденият ден на Карин, празнувахме го в един български ресторант, дойдоха нейни роднини и няколко мои приятели. Донесох си уредбите и свирихме с един мой познат китарист – Коко. Карин бе научила няколко песни с мен (дълго ги репетирахме преди това) и ги изпя не лошо. Баща й бе тъмнокос берлинчанин – архитект и музикант. Свиреше кийборд и пиано в един състав. На рождения й ден той също взе участие. Майка й бе хамбургчанка, руса, маладолика красива жена. Карин бе наследила от нея красотата, а от баща си темперамента и цвета на кожата и косата. Между нас имаше истински чувства и привличане, но децата й много изостряха атмосферата вкъщи и ревността им разваляше още повече отношенията им. Карин не успяваше да излезе на глава с тази ситуация и да уравновеси положението, Аз също бях още млад, избухлив, импулсивен, с гореща кръв и не падах по гръб, държах да бъда уважаван като глава на семейството (въпреки, че не бяхме женени, но живеехме заедно). Това бе въпрос не само на чест, мъжко достойнство, но и национален проблем – като чужденец, не исках да бъда втора класа. Малко по малко отношенията ни се изостряха. Карин започна да се затваря в себе си, да не ми говори, да не иска да излиза с мен събота и неделя, все се оправдаваше с ангажименти към децата. Напуснах старческия дом с болки в гърба и кръста. Ходих на нагревки и терапия. Там се запознах с една терапевтка, която направо ми се натискаше, даде ми телефонния си номер. Когато Карин се цупеше, аз отивах при терапевтката на гости и се разтушавах там. Не че ми харесваше (Карин бе много по-хубава), но просто отивах при нея за разнообразие и задоволяване на мъжкото си его и самолюбие. През есента на 2000-та година отидох в отпуск в България. Пак ме бе налегнала носталгията и желанието да се върна. Отчуждението, настъпило между мен и Карин ме тласкаха обратно към страната, от която бях дошъл, към близките и прителите. Животът в Германия не бе лек за чужденци. Иимаше два варианта: или човек да работи като машина и да живее като скот, или да е безработен, да изпадне в депресия и да страда от дълбока самота. Когато бях в София, установих, че майка ми не бе добре (тя не казваше нищо, но изглеждаше зле). Поисках да си купя малко жилище в квартал „Гео Милев” (ходих на огледи и посещения на много апартаменти), близо до нашите (на десет минути пеша), в което да живея и евентуално да ги наглеждам и да се грижа за тях един ден (вече остаряваха видимо и започваха да изнемощяват). Не ми достигнаха осем хиляди долара, бях спестил около осем хиляди евро, а жилището струваше тогава само 12.000 евро. Баща ми имаше парите, можеше да ми ги даде, но се разколеба в последния момент и ми отказа. Майка ми бе много отчаяна, че не останах да живея в България близо до родителите си. Разочарован, аз се върнах в Германия. В този момент моят приятел Владо ме покани на гости в Южна Африка. Той живееше там от няколко години. След като се разведе с норвежката, той се пресели в Щатите, опита там да издаде плоча, но загуби много пари на борсата. Ожени се за американка и се разведе, после се пресели в Намибия, заедно с няшия общ приятел Мишо Михайлов и оттам - в Южна Африка, където се ожени за трети път и си купи къща на изплащане. Канеше ме отдавна на гости и аз реших да го посетя. Предложих на Карин да отидем заедно, тя не поиска да дойде с мен и аз реших сам да предприема това пътуване. Какво ли ме очакваше на другия континент? Как ли щеше да продължи животът ми в Европа след моето завръщане от Африка?

Следва X-та глава: Приключения на „черния континент”. Педагогът се завръща.

Bez poeticheska fantazia, si opisal kakvo naistina se sluchi, az moga da sam svidetel... Naistina, jivotut ti, Dani, e bogat. I, sam siguren, shte produlji oshte 20-30 god. da bude bogat! Vladimir Karamanski

Владо, благодаря ти ! Чул те Господ, на теб желая здраве и все така да обичаш рока!

Браво! Достойно за роман ! Ама, ти какво ли не си правил. Няма дейност, с която да не си се занимавал. Сигурно притежаваш поне пет дипломи и удостоверения за различни завършени професии. Май имаш и доста житейски опит.

Много благодаря ! Е, чак пет дипломи нямам. Притежавам една за учител, друга за външнотърговец, трета за сданитар-фелшер, четвърта за водач на мотокар и електрокар и категория за правоспособност за работа като музикант и артист по заведенията в България. А за опита... не оспорвам - голям е.

Ако мидифайлите се обработят добре, могат да извадят страшен звук с добър синтезатор. Има подходящи компютърни програми за тая цел.