Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.02.2012 19:35 - Спомените на "стария групар" X. Приключения на "черния континент". Педагогът се завръща.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 4464 Коментари: 7 Гласове:
3

Последна промяна: 13.02.2012 10:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

          Спомените на "стария групар".
                         

X-та глава: Приключения на „черния континент”. Педагогът се завръща.

      На 4-ти ноември, 2000-та година, заминах за шест седмици за Южна Африка по покана моя добър приятел Владимир Карамански (по професия – строителен инженер и музикант), по прякор „Диката” (така го наричаха още в пети клас). При тръгване от Хамбург температурата бе 5 градуса. След приземяването в Лондон разбрах, че там бе 6 градуса. Полетът за Кейптаун (където живееше Владо) бе късно вечерта. Летяхме с огромен джъмбо цяла нощ. Пристигнахме сутринта, около 9 ч. Аз бях навлечен с поло, кожено яке и шал. Като слязохме от самолета, видях че посрещачите бяха облечени с фанелки и къси панталонки. На летището ме чакаха Владо и жена му с детето им. Като ме видяха така навлечен, се захилиха и ме снимаха с видеокамерата. На мен ми стана неудобно и в суматохата успях да сваля якето и шала. Те живееха в къща на един етаж с няколко стаи и трапезария. Настаниха ме в малка пристройка със стаичка и баня до къщата. Имаха и градинка с малък басейн. Намерих условията за идеални, само нощем, като спях в къщичката, ми ставаше студено и се навличах с пуловери и вълнена жилетка, но през деня започнах да се аклиматизирам и да се обличам само с фанелка и риза отгоре. По това време на годината температурата в Кейптаун бе около 25 градуса. Владо се занимаваше с продажба и поправка на мобилни телефони, по онова време това бе добър бизнес за Южна Африка (големите фирми още не бяха нахлули в този бранш). Имаше магазин с трима работници в центъра на града. Той правеше същия бизнес и в Уиндхуук, където бе наел под наем стара къща, която използваше и за склад. В столицата на Намибия той държеше още два магазина, а бе отворил и малко павилионче в селище край океана. Бизнесът в Уиндхуук се ръководеше от него, а докато беше в Кейптаун, от негов партньор, Макс (от холандско-италиански произход), който живееше в Уиндхуук. Поради тази му заетост там, на Владо се налагаше да пътува по един път в месеца до Намибия и да отсяда за около седмица в наетата от него къща. През първата седмица, прекарана в Кейптаун се запознах със съседите му – Лесли, капитан в полицията (много обичаше чашката) и Чарлз (работеше като директор на централната отводнителна фекалийна инсталация в града), наричаха го на майтап „босът на изпражненията”. Лесли имаше огромен плосък телевизор (по това време в Европа тези телевизори не бяха много разпространени и струваха доста пари), мощен усилвател с големи тонколони и ДВД-плеър. Той се гордееше с тях и често ни канеше да гледаме различни рок концерти на известни групи. По онова време, за нас – европейците, това си беше нещо изключително (аз имах подобно хоби, но телевизорът ми не бе толко грамаден и плосък, притежавах усилвател, колони и ДВД, както и доста филмирани концерти на рок групи). Лесли (бе от холандско-английски произход) ни покани няколко пъти да гледаме концерта на „Ийгълс” от 1994-та и концерта на „Би Джийс” от 1998-ма, които аз харесах и впоследствие купих в Хамбург. Чарлз (от холандско-италиански произход) също ни покани няколко пъти на кафе или на барбекю, при което се изпиваше голямо количество алкохол, ние с Владо свирехме на китари и пеехме, както в ученическите години, а всички останали (съседи, близки и роднини – около 15 души общо) пееха в хор на припевите. Владо пиеше, още сутрин при започване на работа (беше му напрегнато, особено когато имаше да поправя някакви телефони в гаранция или да получава доставки на нови телефони, които поръчваше и изписваше от Дубай и други подобни места), той си сипваше уиски и кола отделно (гаражът му бе пълен с кашони уиски и каси кола). До вечерта изпиваше три такива двойки стограмови чаши, а вечерта при Лесли или Чарлз, където обикновено се минаваше на бира, се отрязваше окончателно и заспиваше. От града не бях разгледал много, с изключение на центъра, където бе магазинът му и пристанището, на което отидохме заедно с Чарлз и семейството му. Снимахме доста кадри на видео филм. Аз естествено предпочитах да снимам екзотични пейзажи (обичах залези и природни картини) и улични музиканти, а когато ние свирехме, обикновено друг ни снимаше.
     След седмица Владо трябваше да замине за Намибия, да контролира бизнеса си. Взе ме с него и излетяхме за Уиндхуук (преди време бе живял там, като в началото притежаваше сервиз за поправка на телевизори и свиреше в кръчмата на израелеца Зви Горелик, в която се събираха рок музиканти). Като слязохме от самолета ни удари гореща въздушна вълна. Небето бе ясно синьо, грееше силно африканско слънце и напичаше. Асфалтът и бетонът излъчваха топлина. Бе 36 градуса на сянка. Аз се зарадвах, защото обичах жегата и си представих как ще отида на плаж, всъщност това ми бе интимната мисъл почти непрекъснато – как повече да лежа на слънце, да се пека и да плувам. В Кейптаун бе краят на пролетта и още не ставаше за печене, а духаше и силен вятър, при това и двата океана (Индийският и Атлантическият) бяха ледени. Но в Уиндхуук бе идеално за тази цел, само дето нямаше море или океан, но имаше открити басейни и плажове. Пристигнахме в наетата от Владо стара къща (бе запланувал да останем около една седмица) и след два часа се запознахме с приятеля му Дани Бота (холандец, доцент в Университета по икономика и бизнес, имаше си апартамент и в Кейптаун), който му бе и наемодател, както и с партньора му Макс. Владо ми каза, че тази седмица ще бъде доста наситена с партита, барбекюта и приключения и няма да имам много време за почивка и печене. Отговорих му, че ако трябва, ще отида пеша до плажовете в най-голямата жега, но ще ги посетя и ще лежа дълго на слънце. Същото бях правил в Италия, навремето, през 1983-та, когато ходих при вуйчо ми, Костадин Русев (брат на майка), който свиреше на цигулка в оркестъра на  Сан Ремо, или по късно, през 1998-ма, в Израел, когато бях на гости в Тел Авив на първия братовчед на баща ми, Даниел Машиях. И на двете места, вместо да разглеждам забележителностите, красотите на природата и архитектурата на старинни сгради, църкви, паметници и музеи, аз се излежавах всеки ден на плажа с часове, като отивах до там пеша, точно по обяд през време на най-жестоката жега. Голям неин любител, винаги обичах да ми е топло - не само нощем (никога не отварям прозореца, докато спя, а парното през зимата е пуснато до последна степен) и да се пека лятото на слънце, както и да плувам на плажа във водата, ако тя е топла. И наистина, още на другия ден запраших пеша към плажа, вървях около час в най-голямия пек (даже и черните намибийци се покриваха на сянка по това време на деня). Лежах на плажа около шест часа, но накрая усетих, че съм изгорял. Аз, който имах пет слънчеви бани по рождение (не съм мургав и окосмен като моя колега Божо) и издържах с часове на слънце, този път не очаквах такова развитие на нещата. Никога не ме бе страх от изгаряне (само веднъж бях изгорял на слънцето в Созопол през 1984-та, когато ходехме всеки ден на скалите при 43 градуса с Божо, Светльо, Пламен, Жени, Ваня, Ники и много други от лудата ни компания по онова време). Да, но Уиндхуук се намираше на високо плато и въпреки, че бе само 36 градуса, слънцето жулеше яко. Станах червен като рак, без да усетя. Прибрах се с такси.  Привечер слънцето бе силно и кожата ми щеше да се обели, ако не се пазех на сянка. Но и това не помогна, вече бе късно - на другия ден се обелих и цели три дни не можех да се покажа на слънце, а седях под дърветата на двора, вместо да се разхождам из града и да разглеждам. Нощем ме тресеше и се обличах с пуловери. Владо умря от смях и ме снима, както спях с пуловерите и две одеала при 26 градусова нощна температура.
     На третия ден вечерта той организира огромно парти в градината. Дойдоха приятелят му Дейв (англичанин, имаше си частен сервиз за поправка на телевизори, сега живее в Манчестър) с черната си приятелка, двама българи (Любо - организираше производство на газирани напитки и партньорът му - също българин), Дани Бота, който бе съсед на Владо, както и партньорът му в телефонния бизнес, Макс. Естествено се стигна до музикални изпълнения на китарата и до изпиване на голямо количество бира. Когато общото настроение се покачи и надмина 90 градуса, приятелката на Дейв предложи да извика приятелката си, която била много секси и красива и поиска да я запознае с мен. Стана ми неудобно, не бях дошъл в Намибия на „лов за жени”, а да се пека, да си почина  и да придружа Владо (той също си имаше черна приятелка там). Любо качи  в колата мен и приятелката на Дейв и ни закара до въпросната девойка, като взе от къщи. Тя се качи в колата и се запознахме. Беше много хубава мулатка на 23 години, нещо като тип „Уитни Хюстън”. Когато пристигнахме, започнах да опитвам да завържа разговор
на различни културни теми с нея . Другият нашенец, който работеше временно с Любо, каза: „Абе какво й говориш за политика и култура, я премини към същинската част на въпроса, тя затова е дошла”. Отговорих, че аз не мога така. Постепенно, като се стъмни, започнах да пускам ръка през рамото й, но повече не си позволявах, а нашенецът ме гледаше неодобрително и се чудеше защо не я водя в стаята, а се мотая с излишни обяснения и флиртове. Към полунощ си помислих, че партито свършва и всички ще се разотидат по домовете си, но точно тогава Дейв и приятелката му решиха да посетят, заедно с мен и новата ми красива мургава позната, бар в центъра на града. Още не ми бе минал изгорелият гръб и не се чувствах съвсем добре, но се съгласих. Любо ни закара до там. В бара седнахме в едно отдалечено кътче, към края на откритата градина, където почти нямаше хора. В заведението имаше лайф музика и изпях една песен с музиканта, който свиреше там. Двете негърки пиеха чаша след чаша (по 50 грама) текила. Аз изпих само три чаши, но те - по седем. Дейв говореше за политика, че е комунист по убеждения и как се бил във войната в Босна на страната на Албания като доброволец. Усетих, че по едно време моята партньорка взе ръката ми и я постави под масата на едно топло място между краката си. След това тя започна да разкопчава тайно ципа на дънките ми и да ме опипва под масата, докато Дейв продължаваше да философства (вече беше изпил вече осем текили). Това ме влуди, повече не можех да се въздържам, но нямаше и как да се прави нещо по-интимно, не бяхме сами на масата. Неочаквано партньорката ми стана и отиде някъде, върна се след 3 минути (явно бе посетила тоалетната) и пак постави ръката ми под късата си пола. Бе си събула бикините. Атмосферата се „нажежи”, но в този момент Дейв и приятелката му решиха да отидем на друго място – наблизо, в бара на едно казино. Там изпихме по още няколко текили и се върнахме в 5 часа с такси. Явно новата ми позната искаше да спи при мен (двамата ни „придружители” слязоха от колата и си си отидоха вкъщи). Като пристигнахме, влязохме веднага в стаята ми. Тя се съблече мигновенно и легна на матрака, който свали от леглото на пода. Беше ясно какво искаше. Аз обаче бях каталясал, цялата вечер пих, бях изморен, а и не се чувствах добре – не се бях излекувал напълно от слънчевото изгаряне. Поради това „парашутът ми не се отвори” с голям успех. Тя заспа, а аз не можах, бе ми топло, неудобно, притесних се. След три часа, сутринта, в полусънно състояние чух шум. Бяха Владо и неговата приятелка, които спяха в другата стая. Те станаха и се готвеха да излязат и отидат до единя му магазин. Ние се събудихме окончателно от шума. Отидох до тоалетната, върнах се, тя поиска нещо за пиене, взех кола от кухнята и влязох в стаята. Като я видях гола на матрака на пода, ми се „подпалиха чивиите” и вместо да й подам чашата с кола, я награбих. Този път „парашутът ми се отвори” повече от успешно. Точно по това време Владо надникна в стаята и като ни видя в интимна поза се стъписа и зарвори. Оттук нататък, той започна да ме хвали наляво и надясно като голям любовник, нещо което въобще не целях. Смуглата красавица си отиде после с такси, правеше си устата да я взема със себе си в Европа, аз естествено отказах (имах си постоянна приятелка – Карин, и бе абсурдно да се мисли за подобно нещо). На другия ден я търсих по телефона, но не я намерих, бе отишла да посреща майка си, която се връщала от Щатите. Така и не я видях повече, защото ние си заминахме след 3 дни.  
    Вечерта мислех да си поспя, тъй като през деня не можах, пак се събраха приятели на Владо на следобедно парти. Тъкмо мислех да си лягам и групата реши да посети бар в града. Взеха с тях и мен (за мой ужас). Бях се „издигнал в очите на нашенците” от компанията като „сваляч”. За беда в бара ми се лепна една черна разголена мадама, седна на коленете ми и започна да ме прегръща. Точно, когато тръгнахме за дискотека, с нас дойде и друга черна девойка. В дискотеката танцувах и с двете, но нищо повече. След дискотеката, навън, двете се сбиха. Задърпаха косите си. Не знаех защо. От групата ми казаха, че се биели, коя да дойде с мен до квартирата ни. Помислих си, че ще ми стане много, но реших да прекратя спора им, като избрах по-кротката и по-малко нахалната. Тази африканка бе по-нежна и внимателна от „двойницата” на Уитни Хюстън, която преспа предишната вечер при мен и която бе буйна, страстна, расова и разгонена. След този втори случай в Уиндхуук ми излезе име на Казанова. Владо едва ли не се гордееше с мен. А всъщност тук черните жени бяха много навити на бели мъже и не бе толко трудно за един мъж да „покори” сърцето на местна намибийка.

        На другия ден пак не можах да се наспя, защото привечер бизнеспартньорът на Владо ни заведе на лов на около 2 часа път с кола, в подножието на планината. Един негов черен приятел караше колата – беше един стабилен джип, подходящ за планински пътища и платото, където живееха различни диви животни. Отначало с Владо си правехме шеги, дори се снимахме с пушките в ръце (ужким се целехме и стреляхме). След време усетих, че положението става сериозно. Убиха една птица и започнаха да стрелет по животните, прибягващи отвреме навреме наблизо. Аз много се ядосах (не можех да понеса как животните биват избивани) и слязох от джипа в едно ранчо на едни немци. Казах, че ще чакам другите там, защото не издържах да гледам как се стреля по животни. После, вечерта въобще не вкусих от печеното месо на убитите животни по време на барбекюто.
        В Намибия се запознах с част от „българската колония”, живееща в Уиндхуук - тогава тя наброяваше около двайсет души българи. Един от тях, Пламен (бе юрист по образование), работеше като дърводелец и си имаше частна работилница с трима черни работници. Живееше с жена си, завършила ВИВ в София (работеше в едно намибийско училище като учителка по физкултура). Другият, Любо (сега е в Канада), правеше фабрика за газирани напитки. Последната вечер от София се завърна нашият общ приятел Михаил Михайлов, който живееше в Уиндхуук (още живее там). Преди това бе дипломат в Етиопия, после свиреше с Владо и други рок музиканти в кръчмата на Зви. Архитект и музикант по професия, той си построи частен хотел, който дава и сега под наем и стана преподавател по китара в Намибийския Университет. С Мишо се срещнахме последната вечер в един бар (не бяхме се виждали много време), подари ми един екземпляр от новата си книга, която току-що бе написал. Седмицата изтече неусетно. Аз и Владо се върнахме със самолет в Кейптаун.
        Дотогава още не бях разглеждал забележителностите на града. С колата минахме през Тейбълмаунтийн, ниска планина с прелестна природа, екзотична разтителност и разкошни вили. Отидохме до еврейския квартал, който бе екслузивен и интересен. Плажът на Атлантическия океан беше огромен, пясъкът бе златист, но водата – студена. Друг път посетихме още един забележителен квартал в града – холандския (там Дани Бота имаше апартамент), намираше се точно в противоположната посока, на Индийския океан, който бе малко по-топъл. Решихме да отидем за седмица в Найсна, невероятно красива лагуна, известна в цял свят. Намираше се близо до град Джордж (на около 400 км на север от Кейптаун). Владо бе взел и жена си, бяха решили да си починат и да отидат в отпуска за разнообразие. Отседнахме в мотел, извън Джордж. Бе станало скучно в малкия мотел, когато неочаквано на рецепцията чух българска реч – бе млада интелигентна двойка - момиче и момче от София, противници на чалгата и привърженици на рока. Веднага с Владо взехме китарата и направихме малък концерт на рецепцията по нашенски, като изсвирихме известни стари рок парчета, които и останалите клиенти на хотелчето запяха. На другата сутрин посетихме Найсна. Цял ден се мотахме по брега и изпуснахме кораба за разходка по вода. Късно следобяд реших да вляза в океана да се изкъпя, времето бе приятно. Навлязох малко по-навътре във водата и тъкмо се отпуснах на гръб, когато започна отлива. Течението ме задърпа силно навътре, правех опити да плувам към брега, гребях като луд, но не само че стоях на едно място, а и се отдалечавах от крайбрежието. Дъно нямаше, беше си дълбоко почти до самия бряг. „Умрях от страх”, мислех, че настъпва краят, аз бях единственият „бабаит”, който се къпеше по това време и не знаеше, че започва отлив. Оставаше само да се появи акула и щях да преживея за втори път филма „Челюсти”, но този път наживо като главен герой. С нечовешко плуване и гребане се добрах до едни скали, ожулих се и с неистови мъки стигнах някак до брега. Бях каталясал и се проснах на пясъка. Едва не се удавих. На другия ден вдигнах температура, бях настинал, защото водата в Индийския океан не бе особено топла – около 19 градуса. Хвана ме бронхит и ме държа цяла седмица, но въпреки това, след няколко дни, макар и неоздравял, се прехвърлих тайно в двора на съседа Лесли (прескочих оградата) и се изкъпах в басейна му, който бе дълъг 15 метра (в него можеше да се плува, докато Владовият бе много малък за тази цел).
        Владо караше кола гол до кръста, по шорти, бос и без колан. С дясната ръка държеше кормилото, с лявата пиеше бира от консерва. Веднъж двама полицаи (черен и бял) ни спряха и ни помолиха учтиво да си сложим коланите. Те седяха на един повален дънер край шосето и ги мързеше да станат, за да го глобят. Видяха, че той е бос, а отгоре на всичкото караше с превишена скорост и си бе забравил книжката вкъщи (колата му, при това, бе с намибийски номер). Но се отървахме само с предупреждение, явно в тая жега не им се разправяше с такива като нас. Пак направихме няколко общи партита със съседите Лесли и Чарлз. Свирихме на рождения ден на съпругата на Чарлз. В един салон на ресторант се бяха събрали около сто души роднини и прители. Успях да вдигна всички на крак с китарата, но повечето знаеха песните и текстовете наизуст, което ми направи много добро впечатление. Всички пееха с мен на припевите. Стана голямо и дълго парти. Владо ми правеше непрекъснато вторите гласове и бекингвокалите. Веднъж, като бяхме на гости на кафе на Чарлз, моят приятел му се похвали, че съм успял за два дни да „сваля” две мадами в Уиндхуук. Чарлз посочи кафето и попита дали дамите имат подобен цвят на кожата (той си падаше малко расист, но не смееше да го изрази гласно). После, като разбра, че при едната не бях използвал презерватив, отсече категорично, че имам ейдс (спин). Така се уплаших, че после дни и нощи наред не можех да спя (четири месеца по- късно се изследвах в Германия и като се установи, че ми няма нищо, се успокоих). В Кейптаун по цял ден слушах смут-джаз по една радиостанция, която излъчваше непрекъснато 24 часа на денонощието парчета в стил фънк, фюжън, джаз-рок и смут-джаз. Записах си няколко касети. Купих си и два диска със смут-джаз - музика, която в Европа току-що бе навлязла и още не бе много разпространена на дискове по музикалните магазини.
        В Хамбург се върнах точно преди Коледа (беше минус два градуса, докато в Африка бе станало 30 градуса плюс и дядо мразовците се разхождаха по плажа с елхи и подаръци). Поради рязката разлика в температурите пак настинах и не можах да отида с Карин и сина й на гости при майка й. За Нова година оздравях и свирих със Стив в „Еърпорт” хотел. За един месец ме посети дъщеря ми, Ели от Барселона (живееше от 1998-ма там), настанихме я в стаята на малкия син на Карин, а той спеше при майка си в хола. През януари, 2001-ва, чрез една обява се свързах с известна немска рок група със собствени композиции, която бе останала без певец. След прослушването членовете й ме харесаха и започнахме да репетираме в един бункер с няолко репетиционни зали. Звукът бе жесток, уредбите професионални, китаристът бе с „Джибсън” и три педала, барабанистът с „Людвиг” и два бас барабана, басистът с „Фендер”. Усилвателите и колоните бяха „Маршал”. Очертаваха се излизания на концерти в различни градове на страната и свирене в специализирани рок клубове.
       Точно тогава разбрах от баща ми по телефона, че майка ми е болна и е приета в болница. Въпреки, че той ми казваше да не си идвам в София, когато разбрах, че ще я оперират, аз успях да намеря билет за самолет. Преди излитането валя много сняг и затвориха летището. Излетях чак на другия ден и пристигнах в деня на операцията. Не можах да я видя преди това... От година тя имала кръв в изпражненията, но лекарят й казвал, че има хемороиди и й давал нещо за мазане. След Нова година дебелото й черво се запушило окончателно от миома и вместо веднага да я изпратят на операция, лекарите в Исул я държали 20 дни, за да я подготвят за операцията. Тя не могла да се храни въобще, организмът й се натровил от запушването. Операцията траеше 6 часа, беше много тежка. Два дни след операцията я преместиха сама в стая, до реанимационната. Редувахме се с баща ми да дежуриме край леглото й ден и нощ. Бяха й направили „анус претер” (отводно маркуче с торбичка). Тя дойде в съзнание точно на рождения си ден, девети февруари, бе мек, слънчев ден, бях отворил прозореца и се наслаждаваше на песента на птичките навън. Виждах, обаче, че не бе добре, непрекъснато храчеше зелена течност, безпокоях се, че има възпаление на белите дробове, но лекарите ми казаха, че това е нормално след такава операция. На 12.02. получи припадък, при рехабилитационния масаж докторите й счупиха две ребра, но тя не дойде в съзнание. Вкараха я в интензивното. Лекарите казаха, че имала запушване на кръвоносен съд – тромба, и ни накараха да търсим по аптеките хепарин. Те нямаха в болницата това лекарство. Обикаляхме с баща ми като луди в студа и накрая намерихме. Занесох го в интензивното. Аз, обаче, продължавах да мисля, че тя има нещо на белите дробове. На 13.02., вечерта, успях през прозореца на стълбите да проникна в сградата на Исул и да се вмъкна тайно в интензивното. Майка ми дойде в съзнание и ми написа две изречения на една хартийка, която още пазя. Беше опасана цялата с кабели, жици, маркучи и системи, бе много зле. Опитах се да я успокоя, колкото можах. Цяла нощ не можах да мигна. На другата сутрин, 14.02.2001-ва година, бях в много възбудено състояние, не успях да закуся, излязохме от къщи с баща ми на бегом. Сърцето ми се бе свило. Имах лошо предчувствие. Когато се качихме на етажа, още от фоайето, от 30 метра разстояние (коридорът бе дълъг), видях, че в другия му край, от интензивното изкарват легло, покрито с бял чаршаф. Затичах се нататък като бесен. Когато стигнах, отвърнах чаршафа, без да искам разрешение от санитарите. Беше майка ми, току-що издъхнала, още с отворени очи. Не ги затворих (това не можах да си го простя и до днес), стоях като вкаменен и нямах никаква представа за нищо. Не можех да реагирам, да издам звук. Баща ми се тръшна на пода в коридора и почна да стене. Аз нямах нито глас, нито ориентация, нито сила. Погребахме я след няколко дни. При аутопсията се установи, че при операцията бе простинала и хванала тежка, гнойна бронхопневмония. А лекарите я лекуваха с хепарин за тромбоза. Спомням си, че тя искаше да бъде погребана в гроба на баща си, Моско Русев (дядо ми). Баща ми настоя да я погребем в еврейските гробища. Припомних му, че желанието й приживе бе друго, тя си бе християнка и искаше да намери покой при дядо ми и баба ми. Но баща ми се наложи (противно на волята ми) и успя бързо да уреди погребението в еврейските гробища (каза ми, че в централни гробища било много по-трудно и разправиите били големи), аз не успях да му се противопоставя (въпреки, че не бях съгласен с него), защото не знаех как да уредя всичко това (от дванайсет години не живеех в България).
       Като си заминах обратно за Хамбург, се размислих. След смъртта на майка ми, направих равносметка, видях, че животът е кратък и реших да запиша част от репертоара си с песни на дискове, да увековеча творчеството си (нямах свои композиции, но аранжирах и интерпретирах чужди). През май се върнах в София и за 20 дни успях да запиша два диска в студиото (студио „Сити”) на приятеля ми, Бойко Петков. Бях подготвил инструменталите вкъщи, като ги обработих (всеки инструмент и ефект поотделно) с помощта на компютъра си и с програмата „Кю Бейс”. Звукът бе много добър. В студиото в София записахме инструментала (Бойко отвори част от мидифайловете и малко коригира параметрите на отделни канали). На някои парчета записах отгоре соло и ритъм китара, партии на кийборд или синтезайзър и изпях всички вокали наживо. На песента „Друга тухла в стената” допълнителните гласове ми направиха децата от вокално-танцовия ансамбъл „Врабчета”, които също записвха песните си в студиото на Бойко (той им бе тон режисьор). Синтезайзерът в песента "Всеки е победител" на "Хот Чокълит" (с мой аранжимент) бе записан от Ицо Намлиев. Втрорият ми диск (вече имах един демо-диск, прехвърлен от демо-касета) се оказа много сполучлив, взех го със себе си. Третият бе записан, но още не бе миксиран и мастериран (него направихме много бързо, без отваряне на мидифайловете от Бойко). Той ми го изпрати по човек по-късно, лятото на морето на Златни пясъци, където бяхме на почивка с Карин и малкия й син. В края на май, преди да се върна в Хамбург, се събрахме със съучениците от стария ми клас в 39-та гиманзия „Александър Димитров”, заедно с класната (другарката Скрипкина, по баща Вълева), която пък ми стана колежка в 8-ма гимназия „Васил Левски”, по случай годишнина в един ресторант и после в бар до хотел „Плиска”. В него свиреше рок група с певица, която имаше силен и ефектен глас. Пееше популярни рок парчета. Бе мургава, с очила. По едно време взех микрофона и изпях  заедно с нея две песни (мисля, че бяха "Прауд Мери" на Кридънс и "Сетисфекшън" на "Стоунс"). Съучениците ми ни снимаха. Даде ми визитна картичка, на която пишеше Мария Илиева. По това време тя още не бе станала известна. Следващата година й се обадих да й предложа работа в чужбина като дуо с мен, но тя се бе обвързала с издателска продуцентска фирма, имаше петгодишен договор и ми отказа. След няколко години, при едно мое идване в лятна отпуска в София, разбрах, че е станала известна поп певица в България. 
       Лятото аз, Карин и детето й бяхме на почивка на Златни пясъци. Беше хубаво, но ни се случи едно „силно” преживяване. На четвъртия ден падна таванът (цялата гипсова замаска), както спяхме. Имахме невероятен късмет, че не ни уби на място. Когато нещо запука и запращя, малкият извика, скочи и побягна навън, Карин успя да мръдне на една страна, а аз също преместих крака си в последния момент. Тежката замаска (дебела няколко сантиметра) се откърти и се стовари с трясък, но за късмет не ни засегна, само леко одраска бедрото на Карин. Умряхме от страх. Оцеляхме като по чудо. По онова време така се строеше в България - за малко пари и бързо, но некачествено. Изникваха хотели като гъби. После се пренапълни и след години се наложи някои хотели да се събарят, поради липса на туристи. Златни пясъци и Слънчев бряг заприличаха на мравуняци и гъмжило от пияни курортисти, отседнали в бетонните сгради на хотелите. Дърветата бяха изсечени, парковете – унищожени (на мястото им имаше панаири, павильони, казина, ресторанти, магазини), само дето цените разтяха и българите побягнаха на море към Гърция и Турция.
        След като се върнахме в Хамбург от лятната отпуска в България, реших да подам документи за работа като учител в Министерството на просветата (съвет ми даде жената на Коко, мой познат китарист, която бе учителка). Не мислех, че ще стане нещо (имах диплома за висше образование – специалност българска филология, с изучаване на английски език и диплома за външна търговия, също с изучаване на английски), но неочаквано ми се обадиха и ме повикаха да замествам в едно реално училище („Брамфелдер Дорфплатц”) за четири седмици. Започнах да преподавам по английски на осми клас. В началото се притеснявах, но свикнах бързо, припомних си учителските години в България и влязох във форма. Успях да предам няколко урока и да изпитам по веднъж всички ученици. След изтичане на срока по договор, получих положителна писмена характеристика от директора на училището. После от Министерството ме пратиха за четири месеца да замествам в друго основно училище, бях класен и преподавах по немски, английски, математика и музика на втори клас. Никога дотогава не бях си имал работа с малките (по принцип съм учител в горния гимназиален курс). Тези дребосъци ме побъркаха, бяха такива палавници, шумяха и вършеха лудории. В класа имаше няколко разглезени момчета, правеха се на мачо (бяха гледали много уестърни и филми с карате) и вилнееха в класната стая, като се биеха, хвърляха предмети и закачаха момичетата. Веднъж ми „прикипя” и спънах един, който тичаше, риташе един стол и се биеше по време на час с другаря си. Той се просна на пода, аз го вдигнах и го изхвърлих навън през вратата навън като мръсно коте. Учениците се „шашардисаха” и занемяха. Те не знаеха, че си имат работа с бивш „виден” столичен софийски педагог от 8-ма гимназия. После аз от своя страна „си имах работа” (проблеми) с родителите на гаменчето, които се оплакали на директорката. Тя пък от нейна страна дойде в клас на проверка в час по музика, искаше да провери начина ми на преподаване и да контролира дисциплината. Точно тогава, обаче, аз и учениците ми я побъркахме с невероятни изпълнения. Тя не очакваше подобно музикално-танцувално шоу. Бях разучил с класа си известната стара английска поп композиция „Саймън казва”, която бе написана още през 1910-та година от Елиът Чипрът, записана в студио от „Фрутгъм Къмпани” през 1967-ма. По-късно, под акомпанимента на музиката се създава детска танцувална игра, станала известна не само в цяла Западна Европа, но и на другите континенти. Свирих забавната песен с китарата, учениците пееха с мен и танцуваха, правейки еднакви стъпки и движения. Получи се невиждана атракция, директорката се „шашна”. Повторихме песента, сугурно и в другите стаи на училището са чули хита (стана хит на училището), който забихме яко и не са могли да си проведат нормално часа. След това подехме моите специалитети „Тейк ми хоум, кънтри роудс” на Джон Денвър и „Лейди ин блек” на „Юрая Хийп”. Децата пееха в хор, правеха ми бекинг вокали. Те искаха на всяка цена да се представят добре пред директорката и да й докажат, че часовете с мен протичат много занимателно и приятно, че учебният процес в моя час преминава при пълна дисциплина, ред и диалог с обратна връзка между учител и ученици. Аз често раздавах дъвки на малките, за да ги стимулирам да учат и да ги поощря. Като изтекоха четирите месеца, децата плакаха, че се разделят с мен. Организирахме си прощално парти. Пред раздяла те ме наобиколиха и всяко ми даде подаръче, поздравителна картичка или писъмце с рисунки на плачещи деца и сърцераздирателни прощални думи. Тези картички, бележцици и послания пазя и до днес. Не след дълго бях изпратен в едно училище, „Ной Ралщедт”, в което предавах на два класа по английски и водех групи десети клас по свободноизбираема подготовка за работа с компютър. Опитвах се да им помогна, за да си разширят практическите знания по боравене със софтуеър и компютър. Аз въобще не бях компютърен специалист, някои деца разбираха много повече от мен, но добре, че учениците се оказаха разбрани и директорката - много любезна. В това училище замествах три месеца, след което работих известно време с трети и четвърти клас в общо училище  на „Шимелманщтрасе”. Водех групи за допълнителна подготовка по немски език и математика.
       В личния ми живот отношенията ми с Карин се бяха закрепили, но напрежението между мен и синовете й ги изостряше непрекъснато, тя се затваряше в себе си, не ми говореше. Веднъж, като се разхождахме в парка с нея и големия й син, той искаше "напук" да се прибере вкъщи сам, помолихме го да поостане и заедно да си отидем след половин час. След като се възпротиви и се държа неприлично, не се въздържах и му «чукнах една главичка» в челото, малко нашенски метод за разправа. Той се развика, наруга ме и избяга. Като се върнахме вкъщи, не след дълго дойде баща му и още от външната врата на стълбите налетя да ме бие. (Карин ми разправяше, че бил холерик и неубоздан). Не бях се бил от казармените години. По принцип не бях побойник и привърженик на първичните страсти и простотията. Спомних си и за детските (в Коньовица често се биехме срещу циганите от Татарли) и ученическите си години, когато в отделенията нашият «а» клас (в него бе и един от добрите ми приятели Ангел Шишков) на другарката Каменова, се биеше срещу «в» клас, в който бе приятеля ми по онова време Пешо (Петър Пенев). Аз (въпреки, че бях отличник и председател на класа) и Ники Кондарев бяхме организаторите на масовите сблъсъци между двата класа. Удряхме се с чанти по главата, причаквахме се, спъвахме се, биехме се със снежни топки. В прогимназията се биех, защото класът ни с класна ръководителка -  другарката Митрева, бе много луд и често се налагаше да се разправям по каубойски начин с някои от съучениците си (два пъти ми бе чупен носа). Последните уестърнски сцени бяха в казармата, където често единствено грубата сила помагаше за оправяне на отношенията между наборите. Този път, след много години, се наложи отново да реагирам по каубойски. Да не се дам на бившия мъж на Карин, бе въпрос на национална чест и мъжко достойнство. Тук бяха намесени и лични чувства към Карин. Бившият й съпруг ми налетя още от стълбите, без да говори с мен и да поиска обяснение. Наложи се да го подпра с лявата ръка, след което му нанесох десно кроше. Той падна и ме повлече със себе си на пода. След като паднах върху него, го цапардосах с дясната ръка два пъти в гърдите, при което той започна да вика за помощ. Съседите наизлязоха на стълбите, аз веднага се изправих на крака и се отдръпнах, но някой бе извикал вече полиция, която след като дойде и ни разпита, реши че няма никакви белези на криминално престъпление или сериозно нарушение на реда и си отиде, без да предприеме по-сериозни наказателни мерки.
        Скоро, след като Карин все отказваше да дойде с мен на разходка при хубаво време в неделя, аз се срещнах с едната ми певица, Дорийн, и се разходих с нея. Казах на Карин, че съм бил в кафенето на един познат, Венци. Тя обаче дойде там и не ме завари, добре че успях да се появя след половин час, макар и със закъснение. Вечерта, аз отказах на Карин да отида с нея на дискотека (тя обичаше да танцува и да ходи на дискотека, а аз не си падах по диско музика и по кълченето, като музикант бях свикнал да стоя на сцената и оттам да гледам и забавлявам публиката, която танцува, но за да не ми се сърди, я придружавах понякога). Карин започна да се цупи по детски и без да говори с мен, реши да си търси друго жилище, за да се премести (т.е. да се раздели с мен). Тогава, вместо да се опитам да смекча положението и успокоя страстите, да поговоря с нея, аз също започнах да си търся жилище. По това време работех в училище, имах два договора за свирене и не бе трудно да се намери свободна квартира под наем. Намерих бързо едностайно жилище в голям блок на третия етаж, в един по-краен, но хубав квартал на града, пълен с паркове и градинки. На 15-ти май, 2002-ра година, се преместих там. Може би това беше грешка и не трябваше да реагирам така емоционално, импулсивно и спонтанно, а да обмисля тази решителна стъпка, която промени коренно моята съдба. Как щяха да се развият събитията по нататък?

Следваща, XI-та глава: Училище за рок.  




Гласувай:
3
0



1. анонимен - Бурен живот!
05.02.2012 21:22
Имал си бурен,вълнуващ и изпълнен с приключения живот.За хора като теб се казва,че не са живели напразно. Чета всяка история с интерес и очаквам с нетърпение следващата.
Стай
цитирай
2. анонимен - Адски интересно! Някои черни ма...
06.02.2012 00:08
Адски интересно! Някои черни мадами са много секси, особено мулатките!
цитирай
3. анонимен - Всичко е толкова емоционално и у...
06.02.2012 00:34
Всичко е толкова емоционално и увлекателно написано, че не ти се иска да свършва разказа.
Колко неща са ти минали през главата!
Както кават хората имаш живот изпълнен със съдържание!

цитирай
4. анонимен - Vlladimir Karamanski
06.02.2012 00:50
X Glava. Ne e za viarvene. No e istina! Taka beshe! Samo rok! Daje moga da kaja che si po-dobur pisatel ot Aleko! Vladimir Karamanski
цитирай
5. danielavdala - Много благодаря на всички за хуб...
06.02.2012 05:59
Много благодаря на всички за хубавите коментари! Радвам се, че ви е интересно. Владо, не ме сравнявай, моля те с Алеко Константинов, защото той е велик писател. Все пак съм ти признателен за топлите думи. С теб ни свързват силни преживявание от всички периоди и епохи в България, Норвегия, Германия, Южна Африка и Намибия !!! Живи и здрави !!!
цитирай
6. анонимен - Има нещо трагикомично в живота, ...
07.02.2012 00:36
Има нещо трагикомично в живота, който си водил, някаква симбиоза между съдбата на мистър Питкин и на Хамлет...
цитирай
7. danielavdala - "Животът е сцена и всички ние ...
07.02.2012 03:23
"Животът е сцена и всички ние сме актьори!" Бих казал... животът е трагикомедия...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 980687
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031