Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2012 22:51 - Спомените на "стария групар" XI. Училище за рок.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 3721 Коментари: 6 Гласове:
1

Последна промяна: 18.03.2012 01:20


             Спомените на "стария групар".

XI
-та глава: Училище за рок.  

       В новото жилище (бе едностайно със спална ниша, кухня и баня – за мен бе достатъчно) се прехвърлих за два дни с помощта на един източногерманец, на когото платих. Наведнъж купих мебели, които ми докараха от магазина и монтирахме за един ден. По това време бях започнал работа с временен договор за една година в реалното училище „Берне – Линаущрасе”. Намираше се недалеч от мен – на около 15 минути с автобус. Тук атмосферата бе най-добрата, от тази във всички други училища, в които замествах дотогава. Директорът бе възрастен, от по-старата генерация, но интелигентен, справедлив, човечен и демократичен. Назначи ме да преподавам на един девети и на два осми класа. Вече бях обогатил и затвърдил опита си на учител по английски. Имах самочувствие на преподавател в немските училища и подходих отговорно към учебния процес и учителската си дейност в училището. Работата ми с девети клас потръгна много добре, осмите класове бяха по-палави, инертни и мързеливи. Деветокласниците взимаха участие активно и с интерес участваха в съвместния ни диалог. Обратната връзка в него е много важна дидактическа единица в подхода и стила на един учител, който не може никога да има успех, ако не слезе на нивото на учениците, не се „слее” с тях, не се доближи до техния светоглед и манталитет, както и до начинa им на възприятие. Високата квалификация и знанията на специалист са само 50 % от необходимата подготовка и работата на преподавателя. Останалото е великодушие, добронамереност, благост, горещ темперамет, правилен подход, способност за бързо и умело структуриране и преподаване на материала, ефективен метод на упражнение и проверяване на знанията. Особено важни за един истински педагог са качествата човечност, добро сърце, гъвкава фантазия, усет за импровизация, разбиране и вникване в ученическата душа. Учителят трябва да е добър психолог и социолог, да умее да стимулира и мотивира младите, винаги да подходи първо с „добро”, а не със злоба. На шега пред познати понякога казвах, че съм виден столичен педагог, психолог, социолог и... сексолог (особено последното). Уроците ми в този девети клас преминаваха интересно и емоционално. Даже и учениците, които бяха загубили интерес към английския като предмет при предишните преподаватели, проявиха интерес и желание за работа, взимаха редовно участие. Последния учебен ден, преди края на учебната година, донесох китара и изсвирих пред класа „Друга тухла в стената”. Учениците ми пригласяха на припева. След учителската конференция, за моя изненада, целият клас ме чакаше на стълбите в шпалир. Чак ми стана неудобно. Вкараха ме в една класна стая и ми поднесоха огромен букет цветя и поздравителни картички. За този букет се наложи да търся подходяща ваза, моята бе малка. Няколко дни след завършване на учебната година, около 15 ученици ми дойдоха нагости. Още не бях напълно обзавел жилището си с мебели, но ги настаних на канапето, на стола и на пода. Организирахме си терен (купон). Бяха донесли алкохолни и газирани напитки. Купихме пици и спагети и си направихме парти, при което се свиреше на китара и се пускаха парчета на касетофона. Естествено - само рок музика. Другата (рап, техно, хип-хоп, хаус...) бе и без това винаги „забранена” в мое присъствие. След като договорът ми в това училище изтече, останах пак без работа. Колегата по физика, който ми бе казал, че аз не съм обикновен учител, а съм се различавал от другите по методи и подход, бил съм нестандартен, ме свърза с директора на една гимназия, който му бе приятел и ходатайства за мен пред него. Той ме изиска там на постоянно място като преподавател по английски и ръководител на училищния музикален състав, но от мистерството не ме пуснаха на постоянна работа там, поради това, че нямах немска редовна диплома с рефрендариат (педагогически, учителски цертификат, който в България по принцип не е нужен, защото всички предмети се учат смесено и оценките са вписани в студентската книжка). Две седмици след края на учебната година директорът на училището, в което замествах до скоро ме извика и ме помоли да проведа с мой колега по английски, господин Янсен, устните изпити по абитурата на десетите класове. Бе пренебрегнал други, работещи на постоянно място колежки, като ми гласува доверие, което много ме трогна и поласка.
        Стоях два месеца без работа, през това време си разработих основни учебни теми по английски вкъщи и ги запаметих в компютъра. Започнах да търся работа в частни институти и училища. След неуспешни опити в няколко учебни заведения, намерих работа като учител в един частен институт, наречен „Абакус”. Това е едно от най-реномираните частни учебни заведения в страната (имащо в само в Хамбург около десет филиала). Отидох при шефа на североизточния район на града, в който живеех. Подадох документи и трите писмени характеристики, които имах от училищата. Той ме одобри и ми каза, че ще ми търси ученици. Тук процесът бе следния: институтът ми намираше ученици, които посещавах вкъщи и на които преподавах на място. Един час струваше 45 евро. Родителите ги плащаха на института (бяха предимно богати хора, живеещи в големи къщи с градини, гаражи и басейни), а той ми привеждаше 22 евро в банковата сметка. Но не бях застрахован пенсионно и здравно. Тук бе проблемът. Първата ми ученичка бе в единадесети клас на гимназията. Това бе най-трудният клас, а в гимназията нивото бе най-високо. Бе винаги сама при всеки урок, родителите й все ги нямаше. По едно врерме, както седяхме пред камината в широкия хол на двуетажната къща, се опита да се примъкне доста плътно до мен, та чак допря гърдите си в рамото ми. Добре, че се овладях и се отдръпнах навреме (успях да спазя принципа: „там където си вади човек хляба, не си вади други неща”).
        Когато нямах договор за работа с някое училище, не бях и застрахован. Тогава се налагаше да се обръщам към бюрото по труда и там да ме застраховаха, но се водех като частично работещ или по-точно като „частично безработен”. Но когато имах договор, изпратен ми от министерството се налагаше да се отпиша от бюрото по труда („Арбайтсамт”), защото получавах по-голям доход и бях застрахован от работодателя. Започна една „играчка-залъгалка” на записване и отписване (която ми излезе солено), при което бюрокрацията в дъжавните социални институции си проличаваше ясно. След всяко записване се чакаше около шест седмици, за да се уредят документите на един безработен. Но докато стане това, аз често вече имах нов договор с някое училища и се отписвах. Получи се парадокс – още преди да ме запишат по документи, се отписвах. Държавните чиновници се побъркаха. Те работеха като костенурки. Докато изготвят един тон документи и хартия, за да ме запишат като безработен, аз вече пращах писмено съобщение, че работя отново. После пак се регистрирах за безработен, а те току-що ме бяха отписали от редовете на безработните. Отделно, като работех само в института, всеки месец трябваше да представям размера на дохода си, за да определят в „Арбайтсамт” каква допълнителна месечна помощ да ми дадат. „Играехме си на шикалки” всеки месец - отписване, записване, представяне на дохода на формуляр, попълнен и подписан от шефа ми, тичане до бюрото, чакане, подаване на документи. Отделно подавах документи до една инстанция, където като безработен (частично безработен) ме освобождаваха от плащане на данък „телевизия и радио”, който се увеличи и стана по над 30 евро за тримесечие (имаш, нямаш телевизор или радио, трябва да плащаш). Поради това и до ден днешен още нямам радио. Аудио – дисковете, видео-записите (около 500 диска и 100 концерта на ДВД) и телевизорът, ми стигаха. И там (институцията се казваше „ГЕЦ”) действаха бавно, докато ме запишат и вкарат в компютъра, за да ме освободят от плащане на данъка, минаваше повече от месец, тогава получавах съобщение. Обаче често почвах работа и се отписвах и от там с писмо (докато те ме отпишат и ме вкарат в регистрите, аз пак се записвах, защото договорът ми бе изтекъл). Губех повече време и сили за това разиграване, отколкото за учителстване.
        Започнах да преподавам на хонорар на две групи ученици три пъти седмично по два часа в едно частно училище „Барбароса”. Лошото бе, че в група имаше по 5-6 ученика, но на различна възраст и на различно ниво на подготовка. Трябваше по едно и също време, в един и същи час, да давам на всеки от групата различни задачи и упражнения с различна трудност. Работата доста се спъваше от този проблем. По това време бях изпратен от „Министерството” в реалното училище „Хекхолд” за втория срок от учебната година. Преподавах на един седми и на два девети класа по английски. В това училище също се работеше леко. Колегите и децата бяха разбрани. Седмият клас бе в по – проблематична възраст, но класната им ръководителка излезе много стабилна, строга и справедлива. Тя всяваше респект без много крясъци и те я уважаваха. С мен се държеше като с равен, помагаше ми и ценеше работата ми (въпреки, че бях чужденец и заместник). Разбирах се добре с нея. Деветите класове бяха по-улегнали, но пък учениците хитруваха повече. Въпреки това, с тях се работеше по-леко. Дадох две класни и три контролни работи за срока и изпитах всеки ученик по три пъти усно. Оценката за активно участие през часа играеше роля при мен. Накрая на учебната година оформих успеха и го нанесох. Дойде последният учебен ден. Първо имах занятие със седми клас. Преди часа класната им ръководителка ги призова да ме уважават, да се държат прилично, да не шумят и да не развалят дисциплината, но да се грижат за веселото настроение, да не го развалят, а да го поддържат. Когато влязох в клас, след биене на звънеца, учениците стояха тихо и не смееха да шукнат. Явно класната им доста ги бе сплашила. Някои си хапваха сандвичи, бях им разрешил да закусват последния час от учебната година, за което ми бяха благодарни. Един ученик, обаче, се престраши и взе китара от съседния клас. Както бях седнал пред катедрата, той ми я връчи с думите „О соле мио”. Веднага подех „Its now or never” на Елвис (вариант на „О соле мио”), после продължих с „ Poppa Joe” на „Суийт” и ги съживих напълно от летаргията и от страха, всят в душите им от класната. На припева някои започнаха да пеят, преглътнаха си сандвичите, други изплюха кренвиршите и подеха мелодията на рефрена. Когато започнах да чукам по китарата в ритъм, имитирайки барабаните на песента, всички окончателно се събудиха от утринната сънливост. Последваха „Bad moon rising” на „Кридънс”, „Take me home” на Денвър, „Мary Lou”, „Cotton feeld”, „Blue suede shoes”, „Rock around o’cлock”. Децата се размърдаха и запяха. След половинчасов концерт спрях и пуснахме втория ми диск на CD-плеъра, който започваше с „Друга тухла в стената”. Бях си купил видеокамера и я дадох на един ученик да снима. Имах идеята да направя видео-клипове, които да монтирам, заедно със звука от песните на дисковете ми в „Utube”. На фона на тази песен правех свирепи физиономии на консервативен, жесток учител-мъчител, при една от които един учерник ми показа среден пръст. Получи се подходящ кадър за клип на песента на „Флойд”, която изпълнявах заедно с „Врабчетата” от София (така бе записана в студиото). Следващия час влязох при девети клас. Там целия час се слушаше немска и английска рок музика. Взимах интервюта от учениците на шега, снимах всички ученици поотделно, после едно момиче ме снима как говоря с тях. По едно време един ученик ме прегърна и каза: „Авдала  ист дер бесте лерер, ден их кене”. Бе комплимет, който ме засрами, но после се гордеех с него (това също бе увековечено завинаги на видео). Накрая на часа накарах един ученик да предава урок вместо мен, а аз седнах на ученическия чин. Стана голям майтап, Той се отпусна, започна да рисува по дъската неща, имащи алегорично-сатирично значение (не съвсем цензурнии), които разсмяха всички. Получи се забавен час.
        В този период бях много натоварен. Ходех на училище сутрин, следобяд посещавах частно по домовете учениците на „Абакус” и им преподавах, понякога учителствах и в „Барбароса”. Отгоре на всичко се запознах с Моника, словачка, която бе приятелка на Карин и пееше добре. Започнахме репетиции вкъщи. Първата ми изява с нея бе на една сватба на словачка с германец. Бяха се събрали 160 души в голяма зала на един ресторант. Сестрата на Моника, Андрея, снима няколко кадри с видеокамерата. Получи се добра спойка между мен и Моника и реших окончателно и друг път да я взимам с мен при участия с дуо. Беате се ожени и се премести извън Хамбург, а Дорийн имаше много ангажименти с групи. Втори ангажимент, който уредих с Моника, бе в централния хотел във Вилемсхафен на бал на един шпарферайн (банково спестовно обединение на група от хора). Свирихме квартет в състав: Савино (клавишни и вокал), Павката (саксофон, флейта и кларинет), Моника (вокал) и аз (клавишни, китара и вокал). Вечерта мина при много голям успех. Савино и аз пуснахме нашите неща (вече бяхме свирили заедно). Знаехме си добре репертоара и се допълвахме. Павката свиреше сола на саксофон, а Моника изпя няколко солови песни. Специалитетът й бе песента на Бони Тейлър „Its a heartache”. Андрея пак успя да снима с видеокамерата, но бе пийнала и филмът не бе особено качествен. С Павката свирихме дуо на холандската граница в един хотел. Извикаха ме сам, но аз го взех с мен (дадох му част от хонорара си), за да ми помага при пренасянето на инструментите и уредбите и да приглася със саксофона (колата също бе негова). Напоследък свирех по-рядко, но за повече пари, имах връзка с две музикални агенции, които ми намираха ангажименти и ако преценех, че си заслужава, свирех сам или, взимах с мен и други музиканти за формации в дуо, трио или квартет. Групата ми се казваше „Поп експрес”, направих на компютъра си с помощта на фото програми нови качествени проспекти и визитни картички, които раздавах при участия, както и обложки и етикети за дисковете си. По това време записах и четвъртия си албум в „Сити студио” - София, при Бойко. Този албум бе по-лек, с популярни по-стари, танцувални композиции, които "вървяха" сред по възрастната публика в Германия. Тя бе и платежоспособна, младите нямаха пари за лайф-музика, а и обичаха рап, хип-хоп,  техно, хаус, блек музика и други подобни стилове. За това си имаше дискотеки, където за 10-20 евро можеше да се кълчат и друсат цала нощ. Билетът на човек за бал, на който аз бях музикалният изпълнител, струваше не по малко от 150 евро (инклузивно храната). За Нова година картата за един човек не бе под 300 евро (но имаше седем вида ястия в менюто, а не само три). Четвъртия си албум подготвих сам. Повечето инструментали бяха изсвирени от Габриел (пианистът на група „Hit Paradersс ръководител Наско Кунев) на моя кийборд и бяха записани на него. Отделни солови или щрайхови партии свирех наживо. Песните ми бяха лесни за пеене и не се напъвах. Записахме албума за шест часа (два пъти по три часа), нещо което ми бе рекорд дотогава). Нямаше много сола и ефекти, но звучеше приятно, вокалът бе добър, бях го записал без напрежение. Този албум имаше най-голям успех в Германия, харесваше се на публиката, защото бе по-танцувален и лек. В него имаше кънтри, евъргрийни, рокендроли и популярни стари композиции. Понякога, при свирене, продавах и по някой диск за 10 евро, но на него пишеше „демо”, за да си нямам разправии с лицензната музикална държавна фирма в Германия, „ГЕМА”. През лятото на следващата година реализирах петия си албум. В него имаше 25 песни (в предишния бяха 21, в третия 16, във втория 15, а в първия 21). С Бойко бяхме решили да не отваря мидифайловете, за да ги коригира, както при втория албум, където за това отиде доста време. Албумът записах бързо, общо за около 15 часа (на три пъти по пет). Някои песни малко ги претупхме от бързане, бях леко неудовлетворен от записа на силата на вокала в съотношение с инструментала. В някои композиции той бе по-силен, а в други малко по-слаб (според моите представи), но в общи линии песните звучаха добре.
        С Карин се виждахме рядко, тя ме посещаваше някой път вечер, предимно за правене на любов. По едно време ме покани на гости у тях, а след това още веднъж. Помислих си, че може пак да се съберем, даже започнах да се надявам, че след 2 години, като поотраснат децата й, пак ще бъдем заедно. Точно тогава, обаче, след една Нова година (аз както винаги свирех и този път в „Еърпорт котел” със Стив), тя не се обади две седмици, изчезна изведнъж. След още една седмица й звъннах по телефона и тя ми каза, че си е намерила приятел в една дискотека – албанец от Македония, с който често ходи да танцува и с който връзката й е сериозна. Помислих си. „олеле – сериозна връзка с шиптар, създадена преди две седмици”. Обаче акцептирах желанието й да не се обаждам повече. След още три месеца, чух, че Карин се оженила за албанеца. На певицата ми Моника (беше й приятелка) само споменах, че не давам повече от три години на такова семейство, дори мисля, че още преди това ще се стигне до развод. С Моника нямахме някакви сериозни интимни отношения (с малко изключение, когато веднъж ми се натисна при една репетиция у нас, която завърши в леглото). Много скоро се овладях и възстанових принципа си „там където човек си вади хляба, да не си вади други неща”. Не исках да си „омешваме капите”, като се задълбочаваме с нея и в интимни отношения, което можеше да попречи на работата ни. По-младата й сестра, Андерея, често флиртуваше с мен, дори ходихме на кино и на ресторант (на първи май), където свиреше една българска рок група, с която спонтанно изпях заедно четири песни и ресторантът гръмна от аплодисментите на и българската и германската публика. С Андрея преустанових флирта, след като тя, в разстояние на една седмица пусна в леглото си двама мои познати – Савино, с когото свирехме понякога заедно, и Валери – мениджър на футболисти (уреждаше трансферите им в различни футболни тимове на Запад). Не след дълго се запознах с една моя съседка (живееше над мен). Една друга моя съседка от блока (с която бях преустановил започнат флирт, защото ми "натресе" някаква венерическа зараза) дойде с нея на гости у нас. Тя остана до късно при мен, като подчертано показа какво иска. Казах й, че не желая сериозно отношение и не съм настроен за дълбока духовна връзка, но не й отказах интимно сближаване. Вечерта завърши "по-иначе". След това съседката ми, Ангелика, слизаше почти всяка вечер при мен на гости и се качваше обратно вкъщи късно през нощта. В момента имах нужда от отдушник и партньорка за физическо удовлетворение, но не влагах повече от това в контакта си с нея. Тя събираше пощата ми, докато бях в лятна отпуска в България (давах й ключовете от жилището си). Тогава, по своя инициатива го чистеше и подреждаше, без аз да поискам това. Работеше в един магазин за предмети, които се продаваха по едно евро и ми носеше оттам бръмбъзлъци и дреболии, които се чудех какво да правя. От своя страна, обаче, ме караше често да й купувам цигари и няои хранителни продукти и напитки с мои пари, без да ми ги връща.
        През май посетих дъщеря си в Барселона за 10 дни. Намерих си един малък хотел до квартирата й. Тя живееше с още една студентка (дъщеря ми, Ели, учеше туризъм в Университета) в малко старо жилище. Всяка от тях държеше малка стая, използваха кухнята и банята съвместно. Барселона не е евтин град и наемите са високи. С щерка ми се виждахме почти всеки ден и се разхождахме заедно. Искаше ми понякога съвети относно евентуални връзки с мъже (по това време имаше трима кандидати и не знаеше кого да избере). На шега й казвах да вземе за мен някоя приятелка, а тя ми отговаряше, че съм чичко с коремче и съм вече „дърт”. Аз й казах, че имам 15 годишни кандидатки, ученички, а тя ме гледаше в недоумение, мислеше, че се шегувам. Барселона бе красив и приветлив, но скъп град (подобно на Хамбург). Климатът там е мек, през май в Хамбург бе около 14 градуса, а в Барселона стигаше денем до 24.  Всеки ден се разхождах из града и снимах с видеокамерата си забележителностите и красотите му. Особено се забавлявахме с дъщеря ми на улицата, спускаща се от центъра към морето, на която на всеки десет метра стояха хора, облечени в екзотични дрехи. Те се превъплащаваха и имитираха позите на известни исторически фигури или герои от приказките, като правеха смешни движения и физиономии. Всеки от тях си имаше свой номер. Атракцията бе голяма, много туристи се забавляваха, фотографираха се с уличните актьори и им пускаха монети в шапките, оставени на земята пред тях. Успях да снимам почти всички с камерата. От Барселона ми остана цял видеофилм. Навръщане минах през Будапеща и заснех по-интересните части от центъра и брега на Дунав.
        През лятото на 2004-та отидох за пореден път в България. Баща ми беше получил инсулт и не бе добре. Някак си се бе закрепил, но имаше нужда от помощ. Започнах да се притеснявам и да се тревожа, че няма кой да му помага. Все още можеше да се обслужва и да излиза, но не знаех, какво ще стане завбъдеще. Записах в студиото на Бойко шестия си пореден албум с двайсет и пет песни. Първата песен от диска бе „Hit the road Jack” на Рей Чарлз, но в мой аранжимент. Бекингвокалите ми правеха „Врабчетата”. Стана страхотна. Записах и соло на китара. С децата направихме и видеофилм, имах идея да вкарам няколко видеоклипа в "Ютюб". Лошото е, че по време на записа на някои плейбеци с камерата в градината и в студиото, имаше майстори, които поправяха покрива на „Младежкия дом с деца” (там е студиото на Бойко) и се чуваше чукане, имаше смущения от бормашините на работниците. Плейбеците направихме само с една част от децата.
    После отидох на море в Несебър. Но квартирата бе влажна и тъмна, стаята лоша, а цената висока. Несебър бе пртъпкан от народ. Доста се изтормозих. Добре, че след седмица на Слънчев Бряг дойде Инго (най-добрият ми приятел от Германия) с жена си, Карин. Инго имаше много познати на Слънчев Бряг (посещаваше го около от 35 години). Той обичаше България, говореше български и пускаше даже вицове на нашенски жаргон. Разказваше невероятни истории, които му се бяха случили в България през различни периоди. Инго ми намери хотел във Влас и се преместих там за през останалите две седмици. При мен дойде гаджето ми, Румяна, бивша моя ученичка и стоя докрая на почивката. На плажа бяхме винаги с Инго и приятелите му (с Румяна пътувахме с автобуса две спирки всеки ден от Влас до Слънчев Бряг). Често седяхме в едно кафене на открито до плажа, там съдържателят пускаше моя току-що записан шести диск, който носех от София. Почти всички по-възрастни чужденци знаеха тези песни и доста от тях припяваха, като Инго беше в центъра на шоуто и привличаше вниманието на всички с певческите си възможности, лафовете на български и майтапите, които си правеше със сервитьорките. Той разказваше на околните, че в момента слушат диска на най-новата световна звезда (имаше предвид мен и ме сочеше непрекъснато) и им предлагаше да си купят билети за концертите на стадионите в София, Бургас, Пловдив, Варна, Русе и др. български градове. Казваше, че той ми е мениджър (а на мен искаше десет процента от приходите). Хората не можеха да разберат, дали си прави шега, или говори сериозно. Някои даже бяха склонни да дадат пари за билети. Такъв беше Инго. На рождения ми ден дойде в хотела във Влас с жена си и ресторанта скоро се напълни, след като той започна да разказва историите си на български и да пее с заедно мен (аз акомпанирах на китарата песни, които знаехме двамата и бяхме пяли дълги години).

        Когато се върнах в Хамбург, след месец, отидох на рождения ден на жена му, който бе на 23-ти септември. Подарих им ДВД-плеър и видеозаписи, които бях снимал с тях през последните години и бях прехвърлил на видео-диск. През цялото време свирихме на китара и пяхме, имаше и други гости. На тръгване, вечерта, Инго ме изпрати до входната врата навън, прегърна ме и ми каза: „Ти си истински приятел”. На другия ден той влезе в болница за операция на тазобедрената става. Болки в нея го тормозеха от години, но той реши чак сега да се оперира. А имаше високо кръвно и съдържание на захар в кръвта. На третия ден след операцията поисках да го видя в болницата и чаках жена му да ми се обади, за да отидем заедно с нея. Когато телефона иззвъня, научих за смъртта му, бе починал вследствие на сърдечна недостатъчност. Точно как - не стана ясно, но имах чувството, че лекарите са го „изпуснали”, поради небрежност и не са си изпълнили дълга, нещо, което често се случва и у нас (така стана и със смъртта на майка ми). Погребаха го в България. Кремираха го в Хамбург и изсипаха праха му от урната в Черно море (такова бе предсмъртното му желание).
        След смъртта на най-добрия ми приятел в Хамбург реших да се махна за малко от града, за да не мисля за това. Посетих моя братовчед Даниел Дончев в Израел. Неговата майка, Бина и моят баща, Самуил, бяха първи братовчеди. Той живееше там от 1990-та година, беше признат от властите за израелски поданик и гражданин. Ако аз решех да се преселя в Израел (такова нещо не бях правил, защото съдбата ме запокити през 1988-ма в съвсем друга точка на Земята), израелските власти нямаше да ме признаят за израелец, защото според техните традиции и закони, важен бе произходът на майката, а не на бащата, както например е в Германия и в много други страни. Моята майка е българка, а неговата – българска еврейка (баща му е българин), поради това той е израелец (въпреки, че моят баща е български евреин от испански произход, малкото ми име - Даниел, е древнобиблейско, а фамилното – Авдала - свято, означава молитва към Господ и ритуал, с които се ознаменува излизането от Шабат всяка събота вечер). Но така или иначе аз не бях правил никакви опити да се преселвам или да си променям гражданството. Не направих такива опити и в Германия, въпреки, двадесет и петгодишното ми пребиваване там. Даниел се бе заселил в Бат-Ям (и сега живее в същия район), квартал извън Тел Авив, в който имаше доста българи. Често чувах българска реч. До влизането на България в Европейската общност, за да стане човек немски гражданин, трябваше да се откаже от българското гражданство, не бе разрешено двойното гражданство. Това за мен бе недопустимо (въпреки привилегиите, които щях да имам като немски поданик). Сега пък, след като България се озова в Европейския съюз, не виждах смисъл да ставам германец по паспорт. Чуствах се българин (там бях роден, бях живял трийсет години, там са ми корените, приятелите, домът) и син на „Майката Земя”. Братовчед ми живееше на десет минути пеша от морето (сега се е преместил още по-близо) в апартамент под наем. Аз му гостувах през месец октомври. Времето беше прекрасно - около 29 градуса, водата бе 27 градуса. Всеки ден грееше приятно слънце. На плажа почти нямаше хора. Плажовете на Израел са огромни, пясъкът е златист и фин, времето и водата са приятни. Ходех всеки ден на плажа (често наблюдавах захласнат залеза), където случайно се запознах със сестрата и племенницата на нашия виден естраден изпълнител Етиен Леви (живееха в Бат-Ям), с които се видях няколко пъти и ги снимах с видеокамерата си. Първият братовчед на баща ми, Даниел Машиях, искаше да ме заведе на екскурзия в Хайфа, но аз отказах, теглеше ме все към морето, исках да използвам слънцето, че в Хамбург го нямаше. Веднъж всички се събрахме у Даниел Дончев, който сготви вкусни пълнени чушки (грижеше се за мен като за по-малък брат - само с една година е по-голям от мен). Друг път отидохме у Даниел Машиях на гости, чиято съпруга бе сготвила нещо пикантно, като за нас. В Бат-Ям се видях и с жената на друг братовчед на баща ми, Мони Авдала, който бе починал (името й е Мадлен), както и с дъщеря им, Ница, моя втора братовчедка. Тя бе интелигентна, симпатична и мила, покани ме два пъти на вечеря, а аз разсмивах всички гости с шеги.
        Като се върнах в Хамбург продължих да преподавам към „Абакус”, да ходя на посещение на учениците всеки ден. Имах средно по около четири урока на следобяд. За пътуване, обаче отиваше доста време. Тръгвах на обяд и се връщах вечер в 20.00 часа вкъщи. Един от учениците ми, Тобиас, бе много запален по рок музиката. С него ходихме два пъти на рок концерти на „Дъ Ху” и на Джон Фогърти. Тобиас ми подари за рождения ден една фанелка с надпис „Daniels Rockexpress“ и рисунки на слънце и лъв. Беше си играл дълго, да я измайстори саморхчно с желание и любов. Останах му извънредно благодарен за този скъп за мен подарък. В мазето си той си направи студио с инструменти и барабани и понякога свирехме с него и брат му.
        От "Министерството" ме пратиха в едно училище («Ам Бенценбергвег») за три месеца, в края на първия срок. Предавах на два пети класа по английски. Единят клас бе по-тих и дисциплиниран, но не всички учениците бяха искрени, сърдечни и открити. Може би това се дължеше на класната им, застаряваща мома, която бе с манталитет на еманципирана монахиня. Беше злобничка, завистлива и дребнава, типична даскалица със светоглед на «кон с капаци». Обичаше децата, които клюкареха, подмазваха се и й клеветеха за всичко, което ставаше в класа. От самото начало, като се «помирисахме» с нея, не се харесахме, бяхме пълна противоположност като педагози и хора. Другият клас бе палав, луд, недисциплиниран, но децата бяха добри, честни, сърдечни (веднъж ме ядосаха, защото много шумяха в час и както държах учебника по английски и им обяснявах нещо, се ядосах и му теглих един як шут, той се удари в тавана и се разпадна на хиляди страници, които заваляха по главите на децата, чиновете и пода – това ги умири и те започнаха да пазят тишина). Класната им, млада симпатична учителка, бе много свежа, жизнерадостна, вечно усмихната и с модерни, демократични разбирания. Накрая на първия срок се наложи да нанасям всички оценки в три различни книги, да участвам в учителски конференции на петите класове и на цялото училище. Формалностите тук бяха много големи, бюрокрацията – също. Последните часове, точно преди Коледа, преминаха в мой стил. «Дъртата даскалица» не искаше да свиря и да пея пред класа й с китарата, смяташе, че това ще изиграе негативно влияние върху възпитанието на учениците и ще ги развали като бъдещи сериозни граждани. Тя не знаеше, какво й е дошло до главата. Показах й в истинския смисъл същността на това, което означава «Училище за рок». Прощалният музикалнен поп концерт, който изнесох през този последен двоен час (90 минути) пред класа й, изигра голяма роля за промяната на закостенелия мироглед на някои ученици и сложи край на тесногръдието и овчедушието им, насърчавано от телохранителката им - тяхната класна. Следващите два часа бях при другия клас. Разликата бе огромна. Още от началото те ме посрещнаха въодушевено и бурно. Почерпиха ме от закуските си, които носеха със себе си. Концертът започна с пълна сила. Класната им влезе в часа ми, беше дошла по-рано на училище (имаше четвърти час), за да присъства на партито. След завършека на всяка песен тя ръкопляскаше бурно и викаше «супер», а учениците крещяха и скачаха. Накрая на концерта те бяха неудържими, някои скочиха на чиновете и затанцуваха. След часа учителката ме помоли да свиря на сватбата й, която щяла да бъде два месеца по-късно.
        Договорът ми изтече и аз пак останах без работа в училище. Предавах само следобяд по домовете на учениците на «Абакус». Наложи се отново да се регистрирам за «частично безработен» в «Арбайтсамт». Бюрото за безработни се бе преместило на друг адрес, персоналът бе нов. Когато се записах за безработен, чиновниците, които работеха като лалугери със скоростта на охлюви, не знаеха, че съм работил, не бяха получили моето известие, за отписване и започване на работа преди три месеца (бяха нови). Казха ми, че са ми привели пари за безработен. Аз отговорих, че не зная за това, защото не бях поглеждал в банковата си сметка. Обясних им, че съм се отписал и съм съобщил писмено за новата ми тримесечна заетост по договор. Една чиновничка, шефка на отдела за разпределение на парите, с манталитет на фелдфебел от «Гестапо», ме «строи в три редици» и ме обвини в лъжа и измама. Аз й казах, че ще върна парите. Тя обаче, за да ми отмъсти, ме прати да работя за «едно евро на час». Това бе една нова система, наречена «Харц 4», измислена и внедрена от един бездарен политик. Според тая система безработните трябваше да бъдат пратени за десет месеца да работят за едно евро на час по шест часа на ден, като парите, които изкарваха се отдържат и се приспаднат от безработната помощ, която получаваха. Всъщност нямаше никаква полза за никого, защото безработните само «хамалуваха за тоя що духа» (бяха длъжни да приемат каквато и да е работа), те не бяха квалифицирани за дейността, която вършеха в дадена фирма и след десет месеца си отиваха, така че фимата нямаше полза от тях, държавата също не печелеше. Тази система й създаде повече разноски от направените икономии. Обикновено «Харц 4» ставаха дългогодишните безработни – тези които нямаха с години работа. Тази „есесовка, обаче, ме прати там, въпреки че работех непрекъснато – всеки ден следобяд и по няколко месеца в годината, предиобяд, в училище. В един център за работа ме разпределиха да се разхождам по улицата с една група работещи за едно евро и да се грижа за реда, да упътвам хората, които търсеха някакъв адрес, да помагам на възрастни при преминаване на улицата и да им нося багажа. В този момент аз подготвях вкъщи седмия си (двоен) албум, който исках да запиша в София след месец (бях си купил вече билет за самолет, за да отида в лятна отпуска). В групата, в която се паднах бе и една германка, облечена по бунтарски в обикновена басмена рокля и джапанки на босо и с прическа ала „Хари Кришна” – подстригана гола глава. Помислих я за хипи или за член на някаква лява секта. Запознахме се. Казваше се Марион. Бяхме три дни, заедно с другите от групата, на един курс по даване на първа помощ. Това щяло да ни трябва при шляенето по улицата и евентуално подпомагане на случайно припаднали или изпаднали в нужда граждани. След курса започнахме да се разхождаме из централните улици. Добре, че бе юни и времето бе хубаво. Докато се разхождахме, видяхме една група улични музиканти, които бяха поставили отпред китара за пускане на монети и свиреха песента „Тейк ми хоум, кънтри роуд”. Веднага взех китарата от единя (бяха трима китаристи и една певица) и започнах да пея. Поставих си моя шапка, в която още след 2 минути минувачи пуснаха няколко монети. Направихме парчето по-дълго, изпяме два куплета и няколко припева повторно. За десет минути спечелих седем евро в шапката си. А ние работехме за шест евро на ден ( за по евро на час). Голяма заплата. Бях много ядосан от това стечение на обстоятелствата, но нямаше как. Друг път се наложи да гоним един плъх, който изскочи отнякъде и побягна по улицата. Хората се изпоплашиха и се разпищяха. Разигра се комедия, накрая дойде един полицай и застреля плъха. Ние се мотаехме по тротоарите на булевардите, пиехме кафе или си купувахме по пица, за да не умрем от глад. Всъщност харчехме повече пари на ден, отколкото печелехме.
        Аз трябваше да отида в България. Успях да си уредя отпуската, макар и със закъснение, казах, че баща ми е болен и се налага да си отида по спешност (това всъщност донякъде бе истина, но той още се държеше). Пуснаха ме, презаверих си билета за по-нататъшна дата, като доплатих. С Марион се видяхме няколко пъти, излязохме да се разходим заедно. Тя ме харесваше, беше особена, но това ме привличаше - и аз я харесах. През лятото на 2005-та заминах за София, където в „Студио Сити” направих записите на седмия си двоен албум. Започваше нов, силно драматичен период в моя живот.

Следваща XII-та глава: "Mission possible".



Гласувай:
1
0



1. анонимен - Прави ти чест, че разказваш всичко ...
13.02.2012 08:58
Прави ти чест, че разказваш всичко открито и откровено.
цитирай
2. анонимен - Dosta pesni si zapisal na diskove, ...
14.02.2012 14:06
Dosta pesni si zapisal na diskove, bravo!
цитирай
3. анонимен - То и в Германия имало бюрокрация. И ...
16.02.2012 12:04
То и в Германия имало бюрокрация. И там имало смъртни случаи, поради небрежност на докторите. Ама, май в България тези синдроми са по-трагични.
цитирай
4. danielavdala - Благодаря за коментарите! Не ми е в ...
19.02.2012 10:28
Благодаря за коментарите! Не ми е в стила да не бъда откровен. Ами, имам на 11 диска (8 солови и 3 с групи) около 150 записани песни. Навсякъде, в различни страни лекарите допускат грешки. В България има добри лекари, но условията за лекуване на нормалния гражданин не са добри, качественото лечение в модерни клиники и болници струва много пари и не всеки може да си го позволи. Здравната система подлежи тепърва на промени, дано това стане по-скоро.
цитирай
5. анонимен - Атмосферата, която си създал в у...
19.02.2012 17:07
Атмосферата, която си създал в училищата ми припомня какво беше в нашата велика 8-ма гимназия - як рок и още по-сериозно учене:)
От мемоарите ти човек може да научи много интересни неща - благодаря, че ги споделяш по този увлекателен начин!
цитирай
6. анонимен - Мнозина си мислят, че в чужбина е ...
29.02.2012 01:44
Мнозина си мислят, че в чужбина е леко, но там никой не ги чака с отворени обятия. Вижда се, че много си преживял и какво ли не ти е минало през главата.
цитирай
7. danielavdala - Нашата 8-ма гимназия бе наистина ...
04.03.2012 07:01
Нашата 8-ма гимназия бе наистина незабравима. Да, много български емигранти си мислят, че в чужбина вали златен дъжд от небето, но се "опарват" и бързо се връщат.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 984686
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031