Спомените на „стария групар”

XII-та глава: Mission possible.

       През лятото на 2005-та година записах седмия си двоен албум в „Студио Сити” при тонрежисьора и продуцента Бойко Петков. Този албум бе с общо 22 чужди песни (по единадесет на диск), които бях аранжирал и на които бях обработил и миксирал инструменталите. Те всички бяха композиции на големи групи и изпълнители от миналите десетилетия в стил рок и хард рок. Аз не продавам моите дискове на магазини, те са предимно за реклама, подарък и слушане за удоволствие. Една част от композициите бяха записани от Бойко, а друга от Христо Намлиев, помощник на Бойко и кийбордист на рок група „Херманс Улф Бенд”. Той бе записал досега и три солови партии на пиано, синтезайзър и кийборд на някои от песните в албумите ми. Трета песен от първа страна на първия ми диск от „Back to the rock“ (така се казва този албум) е „Highway to hell“ на „AC/DC“. Записваше я Ицо. Той се чудеше как ще изпея този специфичен висок и дрезгав вокал. Аз самият не знаех със сигурност, дали съм във форма в момента, но опитах. Накрая на първото изпяване погледнах Ицо през стъклото на студиото. Той се усмихна (по принцип бе сериозен и не правеше гримаси). След завършване на записа го попитах «Как беше?» и трябва ли да направим повторен запис на изпяването. Той ми отговори кратко и искрено, че вокалът ми бил «жесток» и не е нужно, а Бон Скот ме бил гледал в момента отгоре и казвал «браво». Зарадвах се вътрешно на комплимента. Уважавах мнението му, защото беше много музикален. (Ицо беше «скъп» на комплименти, не говореше много). Повечето от песните в този двоен диск ги бях пял като млад с рок групите «Сън Сет», «Електроника»,  «Паралакс» и «Сигма». Но тогава гласът ми бе свеж и висок, а през последните години, с възрастта, бе почнал леко да надебелява и да става по-плътен и малко по-нисък. В Германия на баловете, на които свирех напоследък, вървеше повече софт рок и танцувален поп, рядко свирех хард рок парчета. Все пак реших да увековеча някои от песните, които пеех като млад и предвидих продукцията на диска не толкова за реклама, а предимно за подарък на приятели и за лично удоволствие при слушане. Снимах и още няколко филмови кадри с моята камера за клиповете, които исках да «кача» в «Ютюб». В хамбург, освен с учениците, както и по време на два концерта, подобни кадри бяха направени в една градинка и вкъщи (Ангелика ме бе снимала с видеокамерата ми), както и на балкона у Янина, която също ме засне на една видеокасетка.
        През цялото време, докато бях в България, получавах СМС-и от Марион. Още нямахме интимни отношения, но тя непрекъснато ми пращаше съобщения. Като се върнах в Хамбург, тя ме чакаше на летището, искаше да дойде вкъщи - беше влюбена. Аз обаче отбих това нейно желание, защото Ангелика, моята съседка, с която имах до скоро връзка, бе болна от сърце (тя още не знаеше за сприятеляването ми с Марион, което бе съвсем отскоро) и също ме чакаше. Исках да поканя Марион вкъщи, защото ми харесваше, но не желаех да тревожа Ангелика, за да не й стане нещо. Марион се обиди, че не й предложих да дойде с мен вкъщи, бе ме чакала през цялото време с нетърпение, докато бях в България. След няколко дни приеха Ангелика в болница за операция, сложиха й няколко байпаса. Въпреки, че се виждах по-често с Марион, ходех и до болницата при Ангелика, да й нося сокове и плодове. Тя си нямаше никого. Синът й живее в Испания с приятелката си, посещава я един път на три години. В това състояние не можех да я зарежа. Връзката ни с Марион започна да се задълбочава. Тя идваше по-често при мен. По същото време изписаха Ангелика от болницата. Когато влизах с Марион в сградата, в която живеех, минавахме през задния вход, за да не ме види с нея Ангелика. Страхувах се да не й стане нещо на сърцето от вълнение, като разбере, че имам друга приятелка. Всъщност аз никога не бях й обещавал нещо и от самото начало й бях заявил, че не искам да имам с нея сериозна ангажираща и обвързваща връзка. Просто мислех да й кажа за отношенията ми с Марион, след като минат два-три месеца от операцията й. Този период бе много неприятен. Марион ревнуваше, въпреки, че вече нямах интимни отношения с Ангелика, но ходех до тях понякога, за да я посетя, понеже бе болна. Ангелика започна да подозира, че имам друга жена. След три месеца, когато се бе вече стабилизирала, й казах, че си имам нова приятелка. С Марион отношенията ни започнаха да станават по-сериозни. Още не бях казал на певицата си, Моника и на сестра й, Андрея за нея. Рождения си ден празнувах с Марион, а на другия ден поканих Моника, Андрея и един познат, Валери, който от беден студент бе станал богат мениджър на футболисти, чиито трансфери организираше в западни футболни клубове. Точно, когато започнах да се сближавам с Марион, ми се обади по телефона Карин. Подразбрах, че нещо не върви с мъжа й. След време тя се обади втори път и ми предложи да се разходим, точно тогава Марион ми бе дошла на гости. Разбра, че говоря с друга жена (не можех да прикрия любезния си тон). Разсърди се и си тръгна. Трябваше да послушам вътрешния глас на сърцето си и да преценя, трябваше да реша: да се срещна ли с Карин, към която още имах чувства, които въпреки, че бяха «полети със студена вода», още «тлееха» или да продължа започнатото ново приятелство с Марион, която бе ревнива, чувствителна, мнителна и лабилна, но ме обичаше. Отказах на Карин. Това, че се събра с един друг мъж и потъпка съществуващите искри между нас, ме бе огорчило. Бях страдал и ми бе поминало след новото ми приятелство с Марион, на която след разговора с Карин се обадих по телефона (бе си отишла вкъщи) и я успокоих, след което излязохме заедно на разходка.
       След като се върнах от България трябваше да продължа да работя за едно евро на час още девет месеца там, където несправедливо ме бе «натикала» тази «психарка» от «Арбайтсамт», според извънредните мерки за намиране на заетост на безработните и новосъздадената по онова време «социална» програма «Харц 4». Слава Богу, ме преразпределиха от първата ми местоработата ми миналия месец (преди отпуската), където се мотаех по улиците с една група, с която следяхме за реда и помагахме при нужда на слуьайни минувачи и граждани, в едно реално училище, да работя като учител. Добре, но такава квалифицирана работа с парично възнафраждение за едно евро на час – това бе някаква гротеска, приличаща на парадокс в сравнение с «тлъстите» заплати на германските учители (една средна заплата на един преподавател в училище варираше между 2.500 и 4.500 евро, в зависимост от трудовия стаж), а аз трябваше да работя за около 200 – 300 евро на месец по 5-6 часа на ден (почти същите работно време и условия, както един назначен на щат учител). При това се водех официално безработен и получавах допълнително «безработна помощ». Цялата тази ситуация много ми попречи на досегашната дейност в училище. Досега аз замествах по договор за по-малко пари, но си бях пълноценен учител. А изведнъж трябваше да върша същата квалифицирана работа, но за «жълти стотинки». Когато, след няколко седмици ме извикаха, за да замествам по договор в едно училище, трябваше да откажа, поради обвързаността ми с този насилствено ми «натресен» договор от «фелдфебелката» в «Арбайтсамт», която по този начин си отмъсти, за това че й се противопоставих на небрежната работа и й намерих грешките, за това, че имах смелостта да се защитя срещу несправедливо отправените към мен обвинения (вж. XI-та част). Така, тази програма за подпомагане на безработните всъщност ме направи насила изкуствено безработен, а всъщност работех като луд по цял ден. Сутрин ходех на училище, следобяд предавах по домовете на учениците от „Абакус”. Близо до училището бе болницата, в която работеше Карин. Реших да я видя, нещо ми подсказваше, че трябваше да реша окончателчно, дали да се откажа от все още тлеещите към нея чувства и да предприема новата стъпка за влизане в дълбока връзка с чувствителната, неспокойна Марион. Едва успях да намеря отделението на болницата, в което работеше Карин, която се грижеше за доставяне храната на болните (включително и диетичната). Един лекар ми помогна да се ориентирам в голямата сграда на болницата и като ме видя така решителен и устремен, ми каза, че си личи, че сигурно много държа на тази жена, която търся. Намерих я (нещо се сви вгърлото ми, като я видях – до преди две години имах с нея петгодишна връзка (бяхме живяли заедно три в един апартамент), видяхме се и поговорихме за малко. Тя още не бе разведена, но явно имаше проблеми със съпруга си. Попитах я, иска ли да се срещнем, отговори ми, че ще ходи на почивка и евентуално след това ще ми се обади. Като си тръгнах, бях решил: продължавам започнатата връзка с Марион и се отказвам окончателно от тлеещите, но рухнали вече чувства към Карин.
    Марион бе много привързана към мен, чакаше ме всяка вечер след уроците на спирката на метрото, идваше след това вкъщи, пазарувахме заедно или тя сама, приготвяше нещо за храна, без да я карам. Излизахме заедно на разходка в събота и неделя. Все ме питаше за предишните ми приятелки, най-вече за Карин. Направих грешка, че й разказах. Успя да види нейна снимка. Започна да ме ревнува от нея, без да има защо. Веднъж се обади Беате, предишната ми певица и междудругото попита за Карин. Казах й, че вече не съм с нея, а имам връзка с друга жена. Беате попита, другата също ли е така хубава, както Карин. Отговорих, че новата ми приятелка си има нравствени и духовни качества, които са много ценни. Марион, която бе по това време вкъщи, разбра и се разсърди, защо не съм отговорил на Беате, че и тя е хубава. По-късно, след години ми натякваше непрекъснато това, като казваше: „Отивай си при хубавите жени, аз нали не съм хубава!” Ревнуваше ме от певицата ми Моника и сестра й, Андрея, с които (откакто се запознах с Марион) нямах никакво по- близко отношение (дори флирт). Тя бе преживяла трудни години. Детството й е било много тежко. Майка й е била строга и доминантна жена. Когато е станала на девет години, чичо й я е изнасилил и майка й е прикрила това му деяние, за да не го осъдят. На дванайсет години направила опит да се самоубие и  прекарала четири месеца в психиатрия. Живяла, заедно с родителите си,  в стара къща на полето в малко градче край Росток при сурови условия. Следвала  „Гражданска отбрана” и преподавала тази дисциплина по вузове и фирми. Развела се и, сама с едно дете, започнала да се блъска с живота. В това състояние е преживяла драматичните промени в бившото ГДР, останала без работа и завършила тригодишно полувисше образование за медицинска сестра. Работила няколко години в болница и старчески дом и напуснала, поради болки в гърба и кръста. Решила да се махне от Германия и заминала с детето си в Индия, където искала да стане член на една комуна, в която всички са равни, работят и получават блага по равно. Там, обаче, субтропичният климат не понесъл на дъщеря й, която се разболяла. След три месеца двете се върнали в Германия. Завършила едногодишно обучение за социален работник и психолог-съветник на болни алкохолици и зависими от вземане на наркотици. Но с тази специалност също не намерила работа. Заминала за Андалузия с един германец (като взела дъщеря си със себе си), с когото се запознала чрез обява. Oказало се, че е женен и живеел с жена си в къща, а нея настанил в каравана, в един двор. Разочарована, тя се върнала в Германия. Но в Росток, както и в цялото ГДР и в другите бивши социалистически страни, след промените нямаше работа, всичко бе надолу с главата, нямаше изградена политическа, социална, здравна и икономическа системи. Решила да замине с дъщеря си за югозападна Германия, в Льорах, недалеч от Базел – близо до така наречения триъгълник – там, където се срещат границите на трите държави: Германия, Франция и Швейцария. Климатът там е най-мек в сравнение с другите германски градове. Започнала тежка физическа работа на полето, обработвала земята и събирала реколтата в частни земеделски стопанства. Дъщеричката й поработвала в една гостилница, но след две години и омръзнало и се върнала в Росток. След още една година и Марион се върнала. Тогава решила да дойде в Хамбург с надеждата да си намери сносна работа, за да я запише да следва и да се грижи за нея.
       Когато се запознахме, токущо бе пристигнала и бе си намерила малко старо жилище под наем, нямаше „пукната” стотинка за да го обзаведе, ходеше с една стара басмена рокля и джапанки. Нямаше работа и пари, за да издържа дъщеря си. Беше се отчаяла и си бе подстригала ниско косата от мъка. Доброволно бе решила да се запише за „Харц 4” - тази капиталистическа скапана „социална” система за „подпомагане” на безработни. След като се запозна с мен, тя като че ли се поокопити, събираше празни бутилки и ги връщаше в магазина, работеше сутрин на пазара, за да припечели по нещо за храна, докато получи първата безработна помощ в Хамбург, след преселването си от Росток и парично възнаграждение от „работата за едно евро”. Марион бе интелигентна, интересуваше се от литература и живопис. Самата тя рисуваше хубаво и пишеше стихове, но не искаше да ги публикува. Бе много скромна, дори имаше комплекси и бе притеснителна, болезнено чувствителна  и несигурна в себе си – бе с ниско самочувствие. Аз, като че ли я върнах към нормалния живот, опираше се на мен, намираше някак закрила в мен (бях с доста силен характер, изпълнен с енергия и се борех упорито с живота). Ходеше като сянка след мен, лицето й грееше, като ме видеше, като я прегърнех - замираше. Чрез тази наша връзка тя се „възроди”,  някак си се разхубави, стана чаровна, излъчваше благост и нравствена красота. Очите й бяха изразителни и пълни с живителна светлина. Обичаше ме много. В мен към нея се породиха силни чувства. Зарязах всякакви контакти с други познати жени, тя зае изцяло вниманието ми. Не исках да я наранявам с други връзки, а и нямах нужда, защото тя ми бе достатъчна. И двамата бяхме в подобна социална житейска ситуация. Аз бях чужденец, тя донякъде – също. Казваше ми: „Ти поне имаш родина, а аз нямам, не знам към коя страна (държава) принадлежа!” Наистина, съдбата на много източногерманци беше тежка, страната им рухна изведнъж и една система се замени с друга за светкавично време. Получиха се някакви парадокси. Западногерманците роптаеха, че държавата им помпаше милиарди за построяване на новата Източна Германия (след „Освобождението” някои от тях замеряха презрително техните „побратими” от другара страна на стената с банани), а източногерманците искаха да се върне старата социалистическа система, при която всички имаха работа, еднакви човешки социални и здравни придобивки, когато нравствено-моралните устои се крепеха на относително равенство между хората. В крайна сметка гражданите и на двете Германии искаха берлинската стена да не се руши, а да се издигне двойно по-високо. Парадоксът е, че точно в източната, комунистическата част, новонацистките расистки течения и партии, настроени негативно против чужденците, намериха по-благоприятна почва за разпространение.
        Когато ме преместиха в училище да работя за едно евро, тя пък започна да работи като социален служител, отговарящ за социалнослаби - алкохолици и наркомани, също за едно евро. Цялата тая система не бе социална, тя бе подигравка и не помагаше безработните да излязат от безработицата, а ги натикваше още повече в нея, за да затънат окончателно. Какво ли би казал Маркс, ако знаеше? Да не говорим за Роза Люксембург, Карл Либкнехт и Ернст Телман. Училището, в което работех бе в „Епендорф”, изискан красив квартал, в който живеех по-рано над кръчмата на Наско. Казваше се „Волвганг Борхерт шуле”. Бе кръстено на името на прогресивен поет с леви разбирания, починал млад. Това някак ме въодушеви. Хареса ми и още нещо – директорът бе източногерманец. Скоро стана дума за музика. Подарих му два мои диска. Любимата му песен беше втората от петия ми диск – „Have you ever seen the rain“ на „Crеedence“. Пусна на три пъти по радиоредбата в паузите между часовете парчета от дисковете ми. Веднъж пусна и песни на „Deep Purple“. Aз предавах на един седми клас и понякога на един девети по английски, водех допълнително обучение на два осми класа по математика и предавах на две групи от четвърти клас по немски и математика.  Работех и следобяд към „Абакус” – ходех по домовете на учениците, като предавах по английски, математика и немски. Имах и двама частни ученици, които идваха вкъщи. Марион ми се чудеше, как издържах и откъде имах енергия, казваше че съм бил като парен влак и атомна централа. Веднъж, обаче, ми стана лошо по време на един урок, наложи ми се да легна за няколко часа, започнах да виждам двойно. На другия ден се оправих и продължих. 
        Понякога в съботите свирех на балове в хотели и концерти в зали пред няколкостотих души публика. Веднъж, на Нова година, свирехме с Моника в един много модерен петзвезден хотел в Ротенбургсорт (между Хамбург и Бремен). Там бяха отсядали футболни отбори и спортни функционери по време на световното първенство по футбол в Германия. Взех Марион със себе си. Моника имаше приятел, Александър, който дойде с нас и ни закара с колата си. Вечерта мина при голям успех, Моника пя песни от репертоара си, аз свирих моите хитове (по това време вече имах около 300 песни репертоар). Александър, обаче, бе пийнал (стана шумен и се скара с келнерите) и имахме проблеми със заплащането (забавиха го), но нямаше къде да ходят, директорът знаеше, че има достатхчно свидетели, които можеха да потвхрдят отличното ни представяне. Няколко дни след като с Марион се върнахме от концерта, установих, че ми липсват 2000 долара, които баща ми бе „спестил от залъка си” и ми бе дал лятото, за да си купя нов кийборд. Бях ги сложил в едно шкафче. Веднага се осъмних в Ангелика. Тя единствена имаше ключ от жилището ми (направих грешка, че не си го взех веднага). Нейното жилище бе над моето, от което тя познаваше всяко ъгълче, няколко пъти го бе почиствала по собствено желание, докато бях в България. Бях й споменал за тези пари. И изведнъж изчезнаха, нямаше ги в шкафчето. Бе само тя и никой друг. Марион не бе такъв човек, а и не познаваше добре всички кътчета на жилището ми. От ревност и злоба, Ангелика си ги бе присвоила, влязла на връх Нова година, докато ни няма, и ги откраднала (тя знаеше, че свиря и няма никой вкъщи). Тази ситуация ми създаде много неприятности и голям стрес, но не се обърнах към „Крипо” – немските специални служби за криминална престъпност, защото някак ми бе жал за Ангелика (бе болна и самотна), а и не исках излишни разправии с полиция, достатъчно ми бе натовареното ми ежедневие и стреса в училище. Там работата продължаваше с „пълна пара”. Директорът бе доволен от мен, колегите и учениците ми – също. Той ми даде съвет да отида в Министерството на просветата и да подам молба и документи, за да ми се признае дипломата, да ми дадат право да направя „рефрендариат” – година и половина учителски профил (предметите всички ги бях учил, но нямах „тапията”) и да ме назначи на постоянно място. Идеята ме зарадва и обнадежди. Отидох там, казаха ми че искат диплома за висше образование и удостоверение за изпит по английски. Помолих моя приятел Пламен Русев в София да отиде до университета, да вземе такова удостоверение, да го даде за превод на немски и да ми го изпрати. Оказа се, че взетите часове са недостатъчни и трябва да уча още два семестъра и да положа изпит. Общо щяха да бъдат две години и половина. А кой щеше да ме издържа през това време, да ме храни и да ми плаща наема? За стипендия бях стар. Нямаше как да стане. Не бе възможно да работя и да уча редовно. За задочно обучение нямах време (то щеше да продължи дълго) и сили. Точно по това време пак ми стана лошо една вечер на улицата, след урок при моя ученик Тобиас (цял ден преподавах, тичах след училище по домовете на учениците, не бях се нахранил и бях жаден). Бе сурова зима и вечерта, точно като пресичах улицата, ми се зави свят и ми прилоша, едвам се добрах до едно дърво и седнах на земята. Добре, че една жена ме видя и извика бърза помощ. В колата ми стана още по-лошо, защото шофьорът караше като „бесен”. В болницата ме разсъблякоха и ми накачиха разни системи. Марион дойде при мен и стоеше до леглото ми. По едно време ми дадоха банан за подсилване и тогава открих, че бях ужасно гладен (бях забравил от тичане целия ден). Марион поиска не що за хапване и ми дадоха една изкуствена крем-супа с хляб. Това обаче ми помогна и се посъвзех. Изследваха ми сърцето, нямах инфаркт, само високо кръвно. Искаха да ме оставят в болницата за някоко дни, но не пожелах, подписах че излизам на моя отговорност. Вкъщи ми бе по-добре и след няколко дни спокойствие се съвзех. След това ходих по лекари, но все ми изследваха сърцето и уж нямаше нещо опасно, освен повишено кръвно. Така приключих с идеята да уча отново на стари години (стигат ми дипломите за преподавател в горния курс, външнотърговец, фелшер, категорията за музикант и книжката за мотокарист), за да ме назначат на постоянна работа.
        В края на учебната година минах с китарата през всички класове, в които преподавах. Започвах обикнивено с „We will rock you“ и “This crazy little thing called love”  на „Queen“ и продължавах със „Stiling“ и “Lady in blаck” на „Uriah Heep“,  “When the blind man cries” и „Black night” на “Deep Purple”, “Proud Mary” и “Bad moon rising” на “Creedence”, „Paranoid“ на „Black Sabbath“,  “Living loving maid” на “Led Zeppelin“, ” Take me home country road”  на John Denver, “Blue suede shoes”и “Kiss me quick” на Elvis Presley и други. Най-атрактивен бе четвърти клас, който „взривих” изцяло. Децата не само пееха и пригласяха, но и танцуваха по чиновете с метли, които държаха в ръце като китари. В този клас „We will rock you“ бе изсвирена три пъти на бис. Музикалният вкус на учениците тук, както и на класовете от всички останали немски и български училища, в които бях преподавал досега, беше изграден (вследствие на мен) порядъчно и с гражданска отговорност. След моето преподаване в тези училища оставаха трайни културно-музикални следи - слушаше се и се пееше само рок и поп. За тези, които обичаха рап, хип-хоп, хаус, техно... имаше допълнително контролни и домашни работи. Бях си изпълнил изцяло дълга на съвестен учител, педагог, психолог, социолог и музиколог. Добре, че не ми се бе случвало, в някой клас да се слуша чалга. Навремето в България нямаше чалга в този и вид, а на Запад чалга не съществува. И това е добре, защото иначе сигурно на тези които я харесват, щях да давам извънредни по трудност и обем класни работи, докато я забравят напълно. След като завърших преподаването в това училище, директорът ми се обади и поиска да се върна и да продължа да преподавам. Четвъртият клас ми изпрати подарък по пощата: бяха оплели ръчно един дълъг шал от различни цветове прежда. В пакета имаше поздравителна картичка с подписи и пожелания на учениците и покана, за да ги посетя на едно събиране. Аз отказах, както на тях, така и на директора. Така бях решил. Имах си здравословни и социално-психологически причини.  Тук ставаше въпрос и за гордост и чест. Не бях завършил Университета, за да работя за едно евро.
        Междувременно посетих още концерти на известни рок групи, като във фоайето на залата след всеки концерт си купувах оригинални фанелки на съставите. Гледах и слушах наживо „Styx“, „Kansas“, „Queen“ с Paul Rodgers, „Eagles“, „The Who“, „John Fogerty със “Creеdence Clearwater Revival”. Малко от тези групи бяха идвали в България. И никога няма да дойдат, поради няколко причини. Първо: вкусът на масовата публика, която слуша предимно поп фолк или рап, по-малка част - хеви метъл. Второ: слабата мениджърска дейност на организаторите. Трето: липсата на големи стадиони и зали за концерти у нас. Големите рок групи от 60-те, 70-те, 80-те, 90-те, някои от които концертират още, като че ли нямат отглас в България, където са познати предимно хеви метъл групи и някои европейски рок групи. Наистина, прогрес е, че у нас след 1991-ва година бяха поканени на концерт „Deep Purple“, Ritchie Blackmore, Jon Lord, „Glen Hughes, John Lauton, „Black Sabbath“, „White Snake“, „Kansas“, „Foreigner“, „Toto“, „AC/DC“, „ZZ Top“ и други. Но защо не бяха поканени „Eagles“, „Queen“, „Pink Floyd“, „Rolling Stones“, „Police“, „Genesis“, „The Who“, „Creеdence“& John Fogerty, “Lynyrd Skynyrd”, „Doobie Brothers“, „Chikago“, Bruce Springsteen, Paul Mckartney и много други. Малко популярни сред населението ни си останаха фънк-рока, джаз-рока, блуса, рокендрола. Представители на тези стилове почти не бяха идвали. Навремето, преди 90-та година, у нас идваха малко групи. Те се брояха на пръсти. Но никой няма да забрави страхотните концерти на „Smokie“, „Super Max“, „Omega“, „Bjelo Dugme“, „Pooh“.
        Започнах да сътруднича «онлайн» на българското интернет-списание «Публик републик», издавано в Хамбург от колежката Наталия Николаева. Пишех статии на музикални, литературно-езикови и социални теми, както и коментари, но след две години преустанових писателската си журналистическа дейност, поради преумора.
        Лятото на 2006-та година отидохме с Марион на море в България. Бях помолил позната управителка на един бивш стар хотел в Черноморец, в който бях три пъти на почивка, да ми намери някъде квартира. Тя ме свърза с един тип, който по телефона твърдеше, че стаята, която даваше под наем е страхотна и луксозна. Казах му, че ме интересува да е слънчева, топла с югозападно изложение (аз обичах слънце, докато хората търсеха лятото сянка), да има удобно двойно легло и санитарен възел и да не е много далеч от плажа. Той ми заяви, че стаята е точно такава. Като пристигнахме, се оказа обаче, че този мошеник имаше за мен севрна стая, тъмна и студена (къщата бе на висок баир, на който се събираха всички ветрове) с изглед към задния двор, в който той поправяше коли, с легло персон и половина, допряно до стената (не можеше да се ляга в него от две страни, а трябваше да се прескачаме), а и не беше особено близо до плажа. Заявих му, че се отказвам и тръгнахме с куфарите напосоки да търсим друга квартира. Едва не се стигна до бой. Отидох при «Капитана», мой познат, който работеше в един ресторант като пиколо (канеше хората в заведението, правеше им реклами и шеги, свиреше с една китара и ги забавляваше). Беше облечен с атрактивна, капитанска униформа и привличаше клиенти в ресторанта, чийто собственик също познавах. С «Капитана» по-рано бяхме свирили три пъти заедно на китари до късно в ресторанта и привлякохме огромна публика посетители. Поради това, той ме обичаше и си говореше често с мен, а и собственикът, също - винаги ме канеше на ракия. Обясних на «Капитана» за глупавата ситуация и той ни заведе на квартира при един друг, истински бивш капитан. Бяхме вече доста изтормозени с Марион от мъкнене на багажи и обикаляне. Стаята, обаче се оказа тъмна, таванска, банята с тоалетна бе обща, намираше се непосредствено до стаята и се чуваше, като всички на нашия тавански етаж (имаше още 4 стаи) я ползваха. На Марион й бе денем топло, а на мен нощем – студено (така е с таванските помещения). Плажът там не бе особено чист, пренаселен и бе огласяван от всякакъв вид чалга, свирена в местните кръчми. Нощем минаваха с някакви машини и пръскаха с химикали за комари. Не можеше да се спи от бръмченето на машините и да се диша от този отровен препарат. Марион искаше да ходи да се оплаква на кметицата на града, че се замърсява околната среда, която на събрания на площада вечер вдигаше лозунги и организираше показни музикални програми. Въобще курортното дело и безогледното печалбарство и обиране на почиващите у нас се развиваше с пълна сила. Доста се поизмъчихме и след една седмица реших да търся трета квартира. Успях да намеря за същата цена стая с югозападно изложение към градина и басейн в частен хотел в горния край на града. Там бе и по-тихо. Леглото бе удобно, имаше тоалетна с баня, телевизор и остъклен балкон. Няй-после се куртулисахме и след последно мъкнене на куфарите се настанихме и прекарахме последните осем дни спокойно. Един ден, както си вървяхме с Марион по централната улица, дочух познат саунд от любимия ми концерт на «Ийгълс» от 2005-та (само преди два месеца ги бяхме гледали с нея наживо в най-голямата зала в Хамбург). Огледах се и видях едно рок кафе. Влязох, погледът ми бе привлечен от ДВД-монитора, на който «Ийгълс» «забиваха» с невероятен хъс и саунд. Звукът в кафенето бе добър. В този момент някой извика: «Авдала!»... Погледнах към близкостоящата маса до бара и видях един ученик от 8-мо училище, в което бях преподавал 5 години. Казваше се Светломир, но му викахме Светльо. Ето, че кълновете на разпространение на нашите трудни, осеяни с тръни учителска рок-мисия и преподавателска поп-дейност бяха поникнали чак в Черноморец. Прегърнахме се и оттогава всяка вечер ходехме след вечеря в рок кафенето на Светльо. Той пускаше «жестоки» парчета, снимахме се с видеокамерата, накрая ми подари три видео-диска с концерти, а аз на него – моя седми последен двоен албум с автограф, озаглавен „Back to the rock“. 
        През октомврийската ученическа ваканция отидох сам на почивка за 13 дни в Алания, Турция. Времето бе чудесно, водата топла, обслужването в хотела – добро. Занасях се с турския персонал, като изговарях няколко думи на турски, които знаех от България. Келнерите бяха дружелюбни (жени не работеха в хотела, почти навсякъде по заведенията бе така). Запознах се с едни български турци, собственици на ресторант. Бяха много любезни. Разбрах, че всички тези глупости, с които ни бяха напълнили главите в училище, бяха чист национализъм. Български турци бях виждал и в ресторанти и магазини в Хамбург. Работеха там по цвял ден за малко парично възнаграждение. Те бяха скромни, добри и приятелски настроени към мен. Цялата тази раздухвана вражда се правеше от медиите и някои политически кръгове в Турция и България по онова време. Негативното ми отношение към турците изчезна окончателно. В Алания се запознах с две холандки и две полякини, но се стигна само до флирт (флирт означава: очи в очи, уста в уста, това в ръка, ръка в онова, но никога това в онова). Не посмях да изневеря на Марион, бях се привързал към нея, а тя ме обичаше и не исках да я наранявам и да имам гузна съвест после.
        Като се върнах в Хамбург си купих нов кийборд. Той бе много модерен за тогава - марка „Yamaha Tyros 1“. Имаше невероятен саунд и технически възможности. Няколко месеца го разучавах вкъщи и за първи път го използвах наживо на Нова година. Импресариото ми, Джек Бохенек, ми се обади и ме попита м ога ли да го заместя в „Атлантик” хотел в Бремен на летището, защото той щял да свири на „Шалке 04” в Гелзенкирхен за 2000 евро. На мен предлагаше 1300 (чисти 1100). Съгласих се. Натоварих уредбите и заминах заедно с Марион за Бремен (Александър, приятел на Моника, ни закара). Свирих сам в бар-дискотеката на 15-тия етаж пред около 400 души. Коляното ме наболяваше, защото се бях подхлъзнал при носенето на уредбите навън (бе заледено). На другия ден обядвахме с Марион в остъкления ресторант на 15-тия етаж. Панорамата бе прекрасна, целия град се виждаше като на длан. Като се върнахме, се възпали минискуса на коляното ми, бе наранен и едвам ходех да преподавам по домовете на учениците. Слава Богу, болките позатихнаха след 5 месеца и се отказах от операцията, на която ме съветваха лекарите. Марион също закъса със здравето, получи цисти на гърдите от притеснение, много се разтревожих да не е рак, но се оказаха доброкачествени и изчезнаха след време. Така, засега, Господ ни запази и двамата. През юни, 2007-ма година, свирих, заедно с импресариото ми, Джек, певицата ми, Моника и неговата певица на един абитуриентски бал на три училища в Олденбург в грамадна зала (имаше над хиляда души). Използвахме оборудването на Бохенек – Усилвател с мишпулт „Динакорд 2 х 1000 вата” и четири огромни колони „Динакорд” по 500 вата, едната. Аз бях с двата си кийборда и китарата, той бе с два кийборда. Стана страшен бал – певиците ни направиха жестоко шоу, изглеждаха доста секси и пееха добре, а и ние – мъжете, „дадохме як газ”. Свирихме до 4 часа през нощта. Бях вир вода, целия бях плувнал в пот, но нямаше време да се преоблеча и да се подсуша. При товаренето на уредбите и инструментите настинах, защото нощта бе студена. Като се върнахме (Моника си бе купила кола и ни закара обратно в Хамбург), Марион ме чакаше вкъщи. Легнах болен десет дни от бронхопнеумония с температура. Имахме билети за влак, искахме да отидем до югозападната част на Германия, близо до Швейцарската и Френската граница, между Фрайбург и Базел, за да търсим жилище под наем, искахме да се преселим да живеем там, защото климатът бе по-мек. Да, но с това разболяване пропадна цялото пътуване. През юли заминахме за втори път в България. Баща ми се бе влошил и това ме тревожеше. Бях на границата да взема ново гнерално решение. Марион предчувстваше това и бе неспокойна. Аз – също. Настъпи най-драматичният период в моя живот!
                         Даниел Авдала

Следва XIII-та част: Зигзагът на съдбата.

"Съдбата и любовта са благосклонни към смелите"
Овидий
След толкова много перипетии в твоя живот получаваш моите адмирации, че си съумял да се запазиш като личност.
Ти си човек, който успява да зарази хората около теб с безкрайният си оптимизъм и позивитивизъм.
Ценност е човек да ти е приятел!

Повествованието е интересно, леко и приятно за четене. Няма да е лошо да го публикуваш в книга и да я издадеш.

Много благодаря за топлите думи ! По отношение за издаване на книга (или може би две)... вече писах, че имам такова намерение (в тях ще публикувам и други мои произведения), но трябва преди това да направя една последна редакция, по-точно корекция на евентуални малки допуснати грешки, допуснати поради бързане.