Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.03.2012 05:50 - Спомените на "стария групар" XIII. Зигзагът на съдбата.
Автор: danielavdala Категория: Изкуство   
Прочетен: 5084 Коментари: 5 Гласове:
5

Последна промяна: 17.03.2012 20:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

            Спомените на „стария групар”

XIII
-та глава: Зигзагът на съдбата.

       През лятото на 2007-ма година заминахме с приятелката ми Марион за България. Тя дойде малко по-късно, защото ходеше на курс по английски и трябваше да държи изпит. При презимяване на Софийското летище имаше силна буря и след опасни турболенции самолетът успя да кацне. Марион бе изплашена. Чаках я на аерогарата. Като че ли още с пристигането й започнаха да се случват неприятни сътресения. Бях купил билет за рейса, пътуващ за южното ни Черноморие и още на другата сутрин заминахме за Черноморец, където бях запазил същата стая с двойно легло в хотела, в който бяхме и миналата година. Бях организирал нещата перфектно, по германски, но не бях предвидил, че тя имаше изпит, след което се качи на самолета, преживя страхове и люшкане при бурята и без да си почине трябваше да се качи на автобуса,за да пътува 6 часа до морето. Марион бе крехка, чувствителна и напоследък лесно се уморяваше. По всяка вероятност започваше да я «тресе» критическата възраст. След пристигането ни се настанихме във вече познатата ни стая от миналата година. Тя ни бе харесала. За нея бе прекалено топла, защото бе южна, но тогава не бе направила проблем. Стоеше и по пет часа дневно с мен на плажа, издържаше на слънце и нищо не каза. Но тази година явно не ни бе съдено да прекараме така както миналата. В стаята й бе задушно и топло, отваряше вратата на балкона нощем, аз я затварях, защото ми ставаше хладно. Излезе да спи на балкона. През деня не издържаше повече от час на плажа. Не я свърташе, тръгваше си. Не можеше да издържа в помещението, излизаше навън, но и там по обяд бе жега. Чудеше се къде да се дене. Идваше следобяд пак на плажа и скоро отново си тръгваше. Започна да се цупи. Настроението й се развали. Забравих да й купя шапка за слънце, а и тя не се сещаше. Слънчаса и три дни не можа да дойде до плажа. А аз бях като препичаща се на слънцето котка. Отивах на плаж по обяд в най-голямата жега, стоех там по шест часа и си тръгвах привечер. Бях «зажаднял» за слънце в хладния и влажен Хамбург. Трябваше да се зареждам с така нужните ми лъчи и полезната за мен слънчева енергия, която ми липсваше почти целогодишно. Марион се измъчи, особено нощем, защото стаята бе напечена и топла. Точно това (топла квартира), обаче, исках аз. Не ми се мръзнеше. Така тя не успяваше да се наспи от жега. Когато се разхождахме, наблюдаваше българските семейни двойки, които се мотаеха по крайбрежната алея или в центъра. Чуждеше се как в едно семейство е възможно мъжът да върви наперено, с изпъчени гърди напред, а жената и детето да пристъпват на два метра зад него. В Германия голяма част от жените «страдаха» от прекалена еманципация и такова «нашенско» поведение бе абсурд за тях. По едно време деца, играещи на улицата, се «стреляха» с пластмасовите си пистолети и автомати и тя го намери за прекалено агресивно, особено когато едно от тях размаха пушката си под носа й. Не можеше да понася това, че по магазините се даваха найлонови пликчета, в които се опаковаха стоките и хората носеха по няколко в ръка, както и пластмасовите бутилки, хартиите и отпадъците, търкалящи се около кофите за боклук. Правеше й впечатление, че никой нехае за опазването на околната среда. След като се върнахме от море, постояхме в София.
       Баща ми, Самуил Якиров Авдала, не се чувстваше добре, но си мълчеше. Той бе скромен човек. Бе свикнал да работи съвестно от сутрин до вечер през целия си живот и да се грижи за семейството ни. Не можеше да стои със скръстени ръце. Все нещо трябваше да прави, когато не бе в предприятието на работа. Той работеше като главен юристконсулт на два огромни завода на Гара Искър: «Българска Кожухарска Индустрия» и обувния завод «Яко Доросиев». Вършеше си работата много съвестно, пазаруваше и готвеше вкъщи. Бе идеалист, с комунистически леви убеждения. Много хора го молеха за правни съвети и той им услужваше безплатно. Напоследък, след инсулта, който получи, не можеше вече да се движи пъргаво, виеше му се свят и нямаше сили. Поради това, като стана на  на 77 години прекрати работата си. До тогава работеше, въпреки отдавна навършената си пенсионна възраст. Той бе много музикален и свиреше често на окарина (имаше колекция от около 500 окарини, както и дудуци и тарамбуки). Майка ми, Маргарита Москова Авдала, по баща Русева (почина през 2001-ва), също работеше преди да се пенсионира (бе работила през целия си живот). След завършване на гимназията с отличен успех, бе следвала икономика, после работила дълго време като счетоводител, след което на 38 години завърши английска филология и продължи да работи като преводач на икономическа литература в института за пластмаси на «Насър» в «Младост 1», След пенсионирането си, рабореше като частен учител по англиски език до смъртта си. Също бе музикална - свирела като млада 10 години на пиано. И двамата бяха туристи, обичаха природата, ходеха по планините и се наслаждаваха на българските красоти. През свободното си време посещаваха театрални продукции, симфонични концерти, опери и четяха. Бяха ме възпитали строго. Внушиха ми да уважавам по-възрастните и да подхождам с добро към хората. Като дисциплиниран и съвестен ученик, сам се грижех за написване на домашните си работи и за успеха си в училище, бяха ме научили да бъда самостоятелен и отговорен.
       С Марион прекарахме една седмица у нас, в София, но там също й бе топло. Наистина жилището ни е с южно изложение, на последния етаж е и лятото се напича от слънцето. Привечер става като сауна. Но аз издържам, дори ми е приятно. Баща ми имаше проблеми с жегата, понягога му ставаше лошо и отваряше всички прозорци. Марион спеше при мен в стаята, а аз затварях нощем, тя се побърка от топлината. Навън също не бе хладно, както в Хамбург, където лятото обикновено е около 25 градуса. Температурата в София през юли и август е почти винаги малко над 30, което бе прекалено за нея, както и за доста други представители на северните нации. Баща ми подари на Марион дрехи и обувки на майка ми (съвсем нови), които й ставаха.
       След като се върнахме в Хамбург, животът ми започна да става все по-труден и напрегнат. От «Арбайтсамт» (бюрото по труда) ме «подгониха» или да си намеря някаква работа на пълен работен ден, или да работя окончателно като самостоятелен учител (за тази цел трябваше да си направя собствена фирма). Да, но при това положение данъците си трябваше да плащам изцяло сам. Само здравната усигоровка бе не по-малко от 300 евро на месец. Наемите в Хамбург се бяха вдигнали, за едностайното си жилище от 44 квадрата плащах вече 460 евро наем. Отделно плащах ток, телефон, интернет. Като се имат предвид паричните нужди за храна и дрехи, ми трябваха около 900 евро за да покрия всичките си насъщни разходи. Оказа се, че трябваше да печеля най-малко 1300 евро на месец, за да си плащам  застраховките и транспорта. Това, обаче, нямаше как да стане, защото преподавах само следобяд. В Германия няма две смени в училище. Всички ученици ходят на училище предиобяд (някои до 16 ч). Поради това времето за частните им уроци бе ограничено - само между 14 и 19 часа. През това време можех да имам около 4 – 5 урока. Трябваше ми време за пътуване до домовете на учениците, които посещавах. Излизах в 13.30 от къщи и се връщах в 20.30 часа. Обикалях всеки ден по домовете, независимо от това, какво бе времето (зимата не бе студена, но по принцип целогодишно бе хладно) и как се чувствах. Трябваше да съм винаги на ниво. Бях станал като машина. И въпреки всичко заработвах между 600 и 800 евро, колкото и да се напъвах. Напоследък свирех рядко, нямах време и сили, а и браншът започваше да запада. Навъдиха се много бездарни групи и групилчки, които свиреха за «жълти стотинки», ди джеите ни «изядоха хляба». Пристигаха с дека и плейъра си (сложени в малко куфарче) и за 300 евро «захранваха» с музика цяло парти. Аз не можех да си позволя да свиря за толкова пари. Музиката, която правех бе качествена, звучах като «човекът оркестър», вместо шест души. Оборудването ми се състоеше от два големи кийборда, китара, две грамадни колони (при участие с дуо или трио използвахме 4 колони), мишпулт с усилвател, стойки за колоните и микрофиона, осветителни тела за светлинни ефекти и множество кабели. Това всичко пренасях сам (когато свирех сам), мъкнех, построявах и демонтирах уредбите на сцената. Един нощен бал продължаваше нормално 6 часа. Аз свирех и пеех наживо почти без почивка и нагрявах атмосферата и настроението на хората, докато не могат повече да се държат на краката си от танци и веселие. Поради това най-ниската ми цена бе 600 евро на бал.
       Обадих се на шефа си от «Абакус», господин Лис, да ми даде още ученици. Той го направи. Обади се по телефона в бюрото по труда, каза да ме оставят на мира и съобщи, че гарантира за мен и ще ми даде още ученици, за да стана независим собственик на фирма за предаване на уроци. Това, обаче, не бе възможно поради ограниченото работно време (само следобяд), нямаше как за това време да поема повече ученици. Притесних се и се преуморих. Бюрото по труда ме бе притиснало, а нямаше как физически да реализирам намерението си.
       По това време с баща ми сe случи нещо много неприятно. Когато един път му се обадих по телефона, той ме попита, дали съм получил парите, които ми изпратил. Не разбрах за какви пари ми говори. Обясни ми, че изпратил пари по един мой познат, който му бил казал, че не съм добре със здравето, в болница съм и се нуждая от финансова подкрепа. Баща ми, който цял живот се беше блъскал, за да спести някой лев за мен, беше много скромен човек и живееше по спартански. Няколко пъти аз му натяквах, че когато преди майка ми да си отиде от този свят, той ми отказа парична помощ от 8000 долара (останалите ги бях спестил), за да си купя малко жилище близо до тяхното и да се върна, за да се грижа за тях. Изглежда, че съвестта го гризеше и когато някакви мошеници му се обадили по телефона и му казали, че аз съм зле и ми трябват 4000 евро, за да се лекувам, той отишъл до банката, изтеглил последните си спестени пари и им ги  дал, за да ми помогне, като се надявал, че ще ми бъдат в полза. Той вече не се чувстваше добре, виеше му се свят, беше почнал и да забравя, трудно се оправяше сам, без майка ми. Точно такива възрастни хора избираха ракетьорите и ги лъжеха, взимаха им последните пари и ги ограбваха. България се бе превърнала в криминален кошер на измамници и похитители. Полицията не бе в състояние да ги хване. Баща ми бе ходил в районното, бе подал молба, бяха завели следсвие, но с това си остана. Беше скътал тези пари за мен и така (след обира) не ги видях никога. «Успокоих се» поне с това, че не бях единственият. Имаше много други такива случаи, хората масово страдаха, полицията бе безпомощна, законите не важаха за безочливите престъпници. Аз много се притесних и в средата на октомври, през ученическата ваканция, заминах спешно за десет дни за България при баща ми, чието здраве се влошаваше. Обаждах се на следователя, но нямаше никаква промяна. И помен не съществуваше от крадците. Вкъщи баща ми трудно се справяше сам с живота. Вече му бе трудно да излиза и да си набавя храна, да пазарува, да поддържа чистота в дома, да гледа и се грижи за котката. Трябваше да организирам оправянето на някои належащи проблеми. Тоалетната бе запушена, бравата на външната врата се бе счупила, наложи се да се заема с поправката. Купих му електрическа самобръсначка (той се мъчеше с някакви остаряли остатъци). Беше омекнал, не бе този твърд човек с принципи и привички, когото помнех. Майка ми доста се измъчи през последните години с ината му. Бе упорит. Не говореше много, не се изхвърляше, не се хвалеше, но като обещаеше нещо, го правеше. Бе точен, акуратен, изпълнителен и работлив, но бе саможив и затворен. Помагаше на чуждите хора с правни съвети, но с нас бе по-строг. Грижеше се за семейството, пазаруваше, готвеше, подреждаше, но не споделяше много. Точно това измъчи майка ми, която бе човек на живота, контактна, общителна, дружелюбна, открита. Характерите им бяха почти противоположни и противоречията се задълбочиха с възрастта. Нервите на майка ми доста се опънаха, здравето й се влоши, поради тези разминавания. Преди да си тръгна, взех основно решение: а имено да се върна завинаги, за да се грижа за баща си, не можех да го оставя така сам. Казах му да потърпи още половин година. Нямаше как да напусна в средата на учебната година. Трябваше да изчакам да свърши и да организирам преместването си през юли, в началото на летната ваканция. Той само поклати глава и сподели, че няма да може да издържи толкова дълго. Казах му да се държи, защото става въпрос само за половин година. В самотата си бе почнал да ходи в религиозния еврейски център, не защото бе религиозен (никога преди не ходеше там), но защото се срещаше с хора. Имаше само един приятел – чичо Сашо (Сандо от Коньовица), с когото бяха израстнали заедно, но той почина през септември, 2007-ма. От колегите му никой вече не го спохождаше (предприятието западна и фалира и всички се разбягаха на различни страни). Бях го записал за влизане в еврейския старчески дом, но се чакаше дълго ред (чакахме вече 4 години). На друго място (в друг дом) не искаше да отиде. Цял живот не се интересуваше от традициите, религията и обичаите на евреите, не се срещаше със свои сънародници. Гледаше си работата (бе превъзходен юрист), семейството, колегите, ходеше на туризъм и свиреше на окарина, четеше Бърнс, Хайне, Ремарк, Валери Петров. Понякога цялата махала го чуваше как свири. Но в края на живота си, като остана сам, се сети за принадлежността си, изглежда реши, че мястото му е там, сред сънародниците му. А майка ми бе друг човек, тя обичаше да ходи на опера, да слуша симфонична музика, да чете английски книги, да излезе на разходка, да отиде на ресторант, да се среща с хора. Последните две неща му бяха почти чужди.
       Когато се върнах в Хамбург, казах на Марион за намерението си. Наблегнах на това, че искам да я взема с мен в България. Смятах, че ще се справя със ситуацията, ще си намеря работа в училище, ще предавам частни уроци, а тя ще се аклиматизира, ще свикне и евентуално, след време, ако успее, ще си търси някаква работа. Важно за мен бе да съм близо до баща ми, но и да не се разделям с Марион. Правех си сметка да живеем в едната стая (в другата спеше той), а като успея да го уредя да влезе в старческия дом, щяхме да разполагаме с цялото жилище. Аз бях търпелив, оптимист, но и реалист. Обикновено постигах заплануваното, когато ставаше дума за важни неща. Ако Марион беше ме подкрепила, щяхме да успеем с цената на лишения и промени. Но тя не само не ме подкрепи, а започна да мисли дълго, да се затваря в себе си, да става раздразнителна, да ме обвинява за стари неща и да мърмори. Имах чувството, че си търси предтекст, за да си внуши, че не трябва да дойде с мен. Припомняше си неща, които бях казал преди години, натякваше ми ги. Започна да ме обвинява, че я манипулирам, че я организирам, че й се налагам. Нещо, което бях казал, тя го обръщаше наопаки и го тълкуваше по своему. Мислеше по цели нощи, измъчваше се. Като я питах, ще дойде ли с мен в България, тя или нищо не отговаряше, или ми казваше, че има други теми. Понякога твърдеше, че тя щяла да дойде по-късно. Всъщност искаше да остане при дъщеря си, която бе вече на 24 години, но още живееше с нея, учеше за учителка в детска градина и ходеше на практика. Друго нещо, което я задържаше в Германия, бяха възрастните й родители, които живееха в Малтин, малко градче до Росток. Тя беше се изселила от къщи още като млада но не се бе връщала повече, не се разбираше с майка си, която бе доминантна и с твърд характер. Явно, обаче, имаше чувство за вина и неизпълнен дълг и си внушаваше, че един ден ще се върне да се грижи за остарелите си родители. Досега това не ставаше и надали щеше да стане на дело. Марион не искаше да бъде зависима от мен, при положение, че дойде в България. Първите години или месеци, докато си намери някаква работа, трябваше да живее на мои разноски. Аз й казах, че това няма да е проблем, защото ще и направя личен влог и ще й внасям там периодично пари, но тя не искаше да ми е в тежест. Постепено настроението й премина в минорно, ставаше все по-тъжна, раздразнителна, сърдеше се за дребни неща, тръгваше си, когато нещо не й изнасяше. Не можеше да понася топлината в стаята ми, особено през нощта и вечер непрекъснато си отиваше у дома, вместо да остане да спи при мен. Започна да се уморява, поради това че «прийждаше» и си отиваше всеки ден. Аз, от своя страна, бях много натоварен с работа, изнервен, че не успявам да започна да работя самостоятелно (а бюрото по труда ме «натискаше» непрекъснато), като си организирам фирма (причината бе в ограниченото време на преподаване – само следобяд). За няколко часа не можех да поема повече от 4-5 ученика. Всички бяха на училище сутрин, а аз работех само следобяд. Това, че в Германия не ми се удаде да се реализирам като пълноценен учител, назначен на постоянна работа, както и тежкото състояние на баща ми, ме накара окончателно да реша през лятото на 2008-ма година да се завърна завинаги в България. Всички ми се чудеха, хората бягаха масово от страната ни, а аз исках да се връщам. Тази идея я имах още от десет години, но непрекъснато, при всяко идване в отпуска, се разочаровах от ситуацията у нас. Западането на културата, театъра, музикалното изкуство, моралните ценности, нравствените стойности (за сметка на това чалгата цъфтеше), здравната, социалната и учебната системи, увеличаването на корупцията, криминалните прояви, престъпността и хаоса в страната ни ме отблъскваше и аз се връщах отново в Германия. Спомням си, че през 1992-ра година исках да си удължа задграничния паспорт. Отидох си в България за тази цел, но така и не успях. Казваха ми, че е невъзможно и ме караха да си извадя нов. Но това траеше дълго и струваше по-скъпо, а аз не разполагах с време да чакам и да остана толкова време в България (процедурата траеше повече от месец). Получи се един парадокс. Наложи се да се върна в Германия преди да ми изтече паспортът и от Хамбург го изпратих в Българското посолство в Берлин, където срещу заплащане ми го удължиха. 
       Започнах да се безпокоя сериозно, че Марион няма да дойде с мен, мислех и за това, как ще успея да се пренеса. Не исках да се разделям с нея. Тя също се притесняваше. Същевременно водех война с шефовете на старческия дом, където поради корупция и игра на връзки, отказваха вече четвърта година да приемат баща ми. Пишех писма до началника. Всичко това, заедно с преумората, започна да ми действа пагубно. Започнаха да правят ремонт на фасадата на блока, в който живеех, чукаха и бръмчаха с бормашините от сутрин до вечер. Не можех да се наспивам. Един ден не се чувствах добре, не бях се нахранил, а имах уроци цял следобяд до късна вечер (често напоследък нямах време да се храня спокойно, да пия достатъьчно течности, тичах по домовете от ученик на ученик, предавах без почивка). Прибрах се капнал. Марион дойде и приготви нещо за хапване. Бях каталясал. Полегнах малко, но тя искаше да си ходи вкъщи. Изпратих я до спирката на автобуса и се върнах, но вместо да си легна се заех да пиша писмо до председателя на еврейската община в София във връзка с приемането на баща ми в «Дома на родителя» (така се казваше старческия дом). Това също ме напрягаше и ми създаваше ядове. Бе около полунощ (малко преди 00.00 часа). Написах писмото и преди да го изпратя, отидох до банята. Исках да си измия зъбите, да се приготвя за лягане и преди да легна, да изпратя мейла и да загася компютъра. При навеждане напред и надолу към мивката да си изплакна устата от пяната, изведнъж ми се зави много рязко свят. Стана ми адски лошо. Всичко ми се завъртя пред очите като някаква въртележка в «луна парк». Имах чувството, че съм на някакъв кораб, подхвърлян от вълните на всички посоки. Оказах се за секунди в безтегловно пространство, завъртян около оста си от центрофуга с ужасна скорост. Паднах като подкосен на пода в банята и не можех да мръдна и да си вдигна главата. Толкова ми бе лошо, че започнах да повръщам. Щях да си изповръщам червата. Не загубих съзнание, но имах чувството, че умирам. Пред очите ми бе замъглено. Никога досега не ми бе ставало така зле. Не зная колко време съм лежал, но имах чувството, че това състояние не изчезваше и продължи цяла вечност. По едно време чух, че телефонът звънеше, добре че бях оставил вратите на банята и стаята отворени. Не успях въобще да се помръдна от пода, та камо ли да отида до стаята. Не зная колко време е звънял, но в един момент, събрах сетни сили и започнах да драпам по пода, да се влеча и тътря с кански мъки. Бях само на два метра от телефона, но сигурно съм се мъчил да стигна до него поне петнадесет минути. В легнало състояние се добрах до кабела и го дръпнах. Апаратът падна на земята и слушалката за щастие се озова до ръката ми. Успях да я напипам и казах «ало» с последно усилие. Беше Марион. Тя се прибрала. Решила да ми се обади, за да пита как съм. Друг път понякога се обаждаше да ми каже лека нощ, но ако не вдигнех (явно бях заспал), тя спираше да звъни след петото позвъняване, за да не ме събуди. А сега звънеше настоятелно поне двайсет минути. По-късно ми каза, че се безпокояла, нямала мира, някакъв неосъзнат страх й подсказвал, че с мен нещо не е наред. Казах в слушалката само «моля те, извикай линейка, умирам». Тя пак ме попита какво става, аз повторих: «умирам». Успях да затворя телефона и продължах да лежа неподвижно. Не зная колко време съм лежал така, но усетих някакъв шум и гласове отвън на вратата. Звънеше се непрекъснато. Не можех да стана, за да отворя. Чух трясък и хора нахълтаха в апартамента (разбили вратата), но не можех да ги видя. Бяха санитари от бърза помощ, полиция и хора от пожарната. По-късно Марион ми каза, че били дванадесет души. Усетих, че се опитаха да ме обърнат по гръб, но ми стана още по-зле. Почувствах ръката й на челото си. После не зная какво е станало. Събудих се в стаята за приемане по спешност на една болница. Бяха ме разсъблякли и ми бяха накачили жици и маркучи.  От тази суматоха и паника ми стана още по-лошо. Пак повръщах. Сестрите се ядосваха (доста грубо пипаха), нещо ми говореха, но вече не регистрирах това, което ми казваха. Помня, че ме закараха в една стая, бях облечен с някаква тънка ризка и мрежест слип. В стаята бе хладно, веднага усетих това. Почти цяла нощ не успях да мигна или бях в някакво вцепенение. На другия ден вдигнах висока температура. В тази болница ме държаха три дни, отначало мислеха, че е някакво стомашно отравяне. После решиха, че имам кристали в средното ухо и  вестибуларният ми апарат е затормозен от това, даже някакъв млад невролог се опита да прави с мен някакви упражнения. Така и не можах, защото ми бе непрекъснато лошо. Не винаги успявах да стана до тоалетната, трябваше да ме придружават. На теретия ден с големи усилия отидох до чешмата и седнах пред нея, като опитах да се измия, но при навеждане отново получих страхотен световъртеж и започнах да повръщам. Занесоха ме обратно на леглото. Тогава дойде лекар и заяви, че трябва незабавно да прегледат главата ми на скенър. Биха ми инжекция за успокоение и ме вкараха в тръбата. След като ме извадиха и ме върнаха в стаята на леглото, дойде Марион. Скоро лекарят влезе и я извика настрана. Съобщи й, че имам инсулт. Тя много се разтревожи. Веднага ме изпратиха в друга болница. Едвам издържах пътя в линейката, но въпреки, че не бях добре и не можех да се напрягам, говорех със санитарите за рок музика и известни групи. Първата вечер ме настаниха сам в стая. Не можех въобще да стана до тоалетната. Втората вечер ме преместиха в стая с трима души. Държаха ме дълго в коридора, където имаше климатик и измръзнах. Дойде Марион. Тя идваше досега всеки ден в другата болница, носеше ми чисти дрехи (аз спях с пуловер и дълги гащи, защото ми бе студено) и сокове. Като влезе в стаята, аз се разплаках. Тя също. Казах й, че ще се оженя за нея, ако оживея и се отърва от тоя ад (досега не бях отварял дума за женитба). В болницата прекарах 15 дни, водеха ме по изследвания. Въобще не се подобрих. Не можех да измина повече от два метра. Виеше ми се свят, като бях прав, понякога и в леглото. Въпреки всичко, успях да разкажа няколко вица на другите пациенти, с които понякога говорехме и за поп музика. Марион идваше през ден, носеше ми чисти дрехи. Пътуваше с рейсове и метро почти два часа до болницата, която се намираше в другия край на града. Отделно ходеше по домовете на ученици да преподава немски (бях я уредил в «Абакус» и шефът ми, господодин Лис, й даде няколко ученика), «сновеше» между нейното жилище и моята квартира, в която переше мръсните ми дрехи (нейната перална бе развалена). Когато ме изписаха, аз почти още не можех да ходя. В болницата написаха в епикризата ми, че съм по-добре, а честно казано нямах никакво подобрение, нямах спокойствие и жадувах да се прибера вкъщи, където ще мога да се наспя. Изпращаха ме в рехабилитационна възтановителна клиника, където трябваше да отида след няколко дни. Тя е в Бад Зегеберг на 2 часа път с кола от Хамбург (на около 200 км). Това беше някакъв абсурд, защото аз не само не можех да се движа, но непрекъснато ми бе лошо. Нуждаех се от пълно спокойствие, такова, каквото нямах в болницата. Поради това и настоях да ме изпишат преждевременно. Лекарите, обаче, изтълкуваха това като признак на подобрение (те действаха като роботи) и ме пуснаха преди Коледа. Марион ме закара вкъщи с такси, едвам ме прикрепяха с шофьора, държаха ме от двете страни под ръка. Стана ми няколко пъти лошо (прибрахме се за 40 минути). Веднага легнах. Марион започна за спи в жилището ми на пода в кухнята на матрак (нямах друго легло), защото аз не можех да се оправя сам. Тя настина и се разболя от тежък бронхит. Гледаше ме и се грижеше за мен като за дете. Придружаваше ме до тоалетната, миеше ме. Пазаруваше, готвеше, колкото можеше (по принцип не бе голяма готвачка). В Германия винаги ми е липсвала българската храна. Нямах време и да си готвя, но нямах и желание, само понякога, когато приготвях нещо за двамата. Марион  не се справяше особено добре с тази «задача», докато бях болен, бе претоварена и преуморена. Не бе по силите й да поеме изцяло грижите за мен. Най и тежеше, когато трябваше да попълва документи за здравната каса, бюрото за безработни, работодателя ми и други институции (аз не можех да пиша, виеше ми се свят като четях). Тичаше непрекъснато по лекари. Между Коледа и Нова година ми бе лошо, времето (ниското атмосферно налягане), това че не се хранех пълноценно с вкусно ядене и шумът в сградата оказваха влияние (ремонтът продължаваше). Кръвното ми се бе вдигнало (по принцип ми бе високо, но това никога преди не ми правеше впечатление). Взимах някакви хапчета, предписани ми в болницата, които не ми действаха особено добре. Виеше ми се свят още повече. Започнахме да търсим лекар, който да дойде вкъщи. Аз не можех да телефонирам, напрягах се и не ми бе добре. Тя потърси няколко лекари, но не успя да «придума» никого, за да ме посети. Повечето не ходеха напоследък по домовете (вече не се плащаше от здравната каса), а по това време, преди Нова година, никой не искаше да дойде. Доктор Зухан, чиято практика бе на 300 метра от дома ми, не поиска да дойде, но поне написа молба и медицинско, като наблегна на това, че не съм в състояние да пътувам и да предприема рехабилитационното лечение, на корто ме пращаха от болницата. През януари ме посети един съсед. Той ми даде телефона на лекар, при който ходела майка му. Обадих се с уисилия и успях да го помоля да дойде след работно време. Казваше се д-р Ламберт. Предписа ми някакви лекарства, но бяха прекалено силни. Все пак ми вдъхна кураж и малко се успокоих. По-нататък той направи молба ( която подадох до здравната каса) с предложение за рехабилитация в друга клиника за по-късен срок,. Трябваше да се попълват много различни документи. Марион доста се затрудни и се забавихме с подаването. Подадохме документи и за отпускане на разрешение и изпращане на човек за гледане на болен, което да плати касата, но комисията, която дойде вкъщи, не ми даде необходимите точки, защото вече съм можел да се обличам и да се мия сам. А това, че не можех да ходя, да си пазарувам и чистя вкъщи, не играеше роля. С една дума, чудеха се как да спестят пари, да съкратят повече социални помощи за гражданите.
       Първоначално излизах сам до асансьора на стълбите, после постепенно, стълба по стълба, стигнах до долния етаж и се качвах обратно. Отначало в асансьора ми ставаше лошо. Впоследствие свикнах и слизах с него до долу, но все още не можех да изляза от външната врата на сградата. Марион започна да ме извежда навън под ръка, подкрепяше ме, разхождаше се с мен, за да се раздвижвам. Първо изминавахме по няколко метра и се връщахме, после повече и накрая обикаляхме блока. Започнах да се движа и сам по малко, като увеличавах бавно с всеки изминат ден разстоянието. Марион се преумори – предаваше уроци по домовете на учениците, идваше, пазаруваше, ходеше по лекари заради мен, вечер се прибираше вкъщи, защото при мен й бе топло, а и нямах друго легло (на дивана й бе неудобно). Усетих че е на границата на отчаянието. Обади се по телефона на двама мои познати българи, Валери и Венци, да дойдат и да напазаруват поне бутилките минерална вода, които тя мъкнеше сама от магазина. Валери Великов бе емигрирал още през 1986-та в Германия. Завърши в Хамбург икономика, бе беден студент. Нямаше пари даже за едно кафе и неведнъж съм го черпил. Изведнъж забогатя. Разнасяха се слухове, че „по неволя” станал „обратен” и ходел с един български хомосексуален доктор, който му дал много пари. Когато в Хамбург играеха Лечков и Хубчев, Валери ходеше на тренировките на Хамбургер, запозна се с тях и започна да предава на Хубчев уроци по немски (учебниците бяха мои). Впоследствие Хубчев му даде идеята да опита да се занимава с мениджърство и го „вкара” в подходящи среди. Валери започна да работи за една известна спортна мениджърска компания, след това си направи и собствена фирма, като започна да урежда наши футболисти да играят в немски футболни клубове. Венци Ачков (бе в Хамбург от 1988-ма) беше келнер в една аржентинска верига ресторанти. По-късно взе под наем едно айс-кафе, което разработи и разшири, но след време фалира. После работеше в един немско-турски ресторант и накрая остана без работа. С двамата се чувах по телефона и се виждах много рядко. Когато Марион им се обади, те се отзоваха, дойдоха по два пъти, но това беше. На никой не му се мъкнеха тези бутилки и тя продължи да влачи сама. 
       Въпреки че бях болен, успях с големи мъки да уредя влизането на баща ми в старческия „Дом на родителя”. Той се влошаваше непрекъснато и вече не можеше да се обслужва сам. За тази цел писах и пращах факсове и мейли до главния лекар и сестрата, както и до председателя на Еврейската община. Всичко бе напразно. В крайна сметка аз и чичо ми Даниел Машиях от Тел Авив се обадихме по един път по телефона на еврейската организация „Джоинт” в Манхатън – Ню Йорк, която отговаряше за социални и здравни проблеми на евреите по целия свят. Обяснихме проблема на баща ми и това, че чакахме години ред за този дом, а само ни баламосваха и мотаеха. Само след 3 дни дойде съобщение по факс от старческия дом в България, че след седмица го приемат. Явно в Ню Йорк им бяха „свили сърмите”. След месец и половина баща ми почина (на 15–ти май, 2008-ма). Не можа да свикне със старческия дом. Често чистачките го „тероризирали”, за да пази чистота. Постепено спрял да се храни, никой не го извеждал малко навън (искаха срещу такава услуга голяма сума пари, която той нямаше, а и аз не можех да я дам, защото бях болен и се нуждаех от финансова помощ). Така си отиде. Получи втори инсулт, успях в деня на смъртта му да го чуя на обяд по телефона. Той вече не можеше да говори и издаваше нечленоразделителни звуци. Разбра ме, но нямаше как да отговори, а искаше нещо да каже. Разплаках се. Следобяд ми съобщиха, че е починал. Не можах да бъда до него в последните му часове, да присъствам на погребението му. Марион много се разстрои, започна да губи надежда и да се отчайва. Тя успя да намери по-голямо, тристайно жилище под наем за нас (това ни бе проблемът - не можехме да живеем в една стая, бяхме вече възрастни хора). Обаче имаше големи пречки, защото в този момент и двамата бяхме "социално слаби" – аз бях болен, а тя работеше на частично работно време, т.е. водеше се частично безработна. В бюрото за безработни, обаче не разрешиха и тя се отказа. Ако бях аз, щях да направя всичко възможно да уредя това нещо, но нямаше как при това положение. Освен това не бях здрав и не можех да се местя  в такова състояние. Нямаше да мога издържа напрежението и да се справя с преместването. Вече се бях местил няколко пъти и знаех какво значи това.
       Марион купи ново единично легло, нейна приятелка ни даде нов матрак. Опита се да спи в кухнята (но й бе неудобно), после в стаята, но й бе топло и задушно. Поради това продължи да си ходи вечер вкъщи – нещо, което много й тежеше и изнервяше. Пак започнах да си бленувам за връщане в България. Това съвсем я разочарова. Усетих, че вече няма сили и желание да се грижи за мен и започнах да се мъча сам да ходя и да се отдалечавам от дома си. Успях да отида с рейса на две спирки и да се върна. Веднъж пътувах на 5 спирки с автобуса до пощата да тегля пари, но ми стана много лошо. Обадих й се по телефона, тя дойде с голямо нежелание да ме прибере. Понякога не успяваше да пазарува продуктите, които ми трябваха, тогава се обаждах на полякинята, Янина (бивша моя приятелка), която пазаруваше някои неща, дори един път дойде и Моника, последната ми певица и ми напазарува. На рождения ми ден Марион бе умислена, бе се облекла в черно, като за погребение, попитах я защо, но нищо не каза.
       Дойде време да замина за рехабилитация. Закараха ме с кола до там. Санаториумът бе на около 250 километра на североизток от Хамбург, някъде по средата между Хамбург, Берлин и Росток, в селището Плау ам Зее, намиращо се в едновремешното ГДР. Персоналът бе много любезен, обстановката добра, хората дружелюбни. Бях сам в стая. На масата в столовата се хранехме четирима души – освен мен, имаше две германки от Източен Берлин и един германец от Западната част (Дортмунд). Аз, въпреки че не бях добре, разказвах непрекъснато вицове и те се смееха. Не можеха да се нахранят от смях. Веднъж, при една културно-музикална програма пях песента „Take me home country roads“ с един гостуващ в програмата музикант, а диджеят пусна мой диск, който бях взел със себе си. Често се обаждах на Марион по телефона. Лекуващият ми лекар бе арабин. Помислих си, че ще си имам проблеми (предположих, че името ми ще го настрои автоматично срещу мен). Оказа се, че той няма никакво лично отношение. Беше дружелюбен с мен. Предписа ми лечения, които исках да проведа и ме освободи от процедури, които не ми понасяха. Там имаше още един арабски лекар. Двамата често си говореха и си отиваха след работа заедно вкъщи. Те бяха приятелски настроени към мен, дори по-възрастният ме нарече веднъж „колега”. В клиниката установиха, че имам нарушено равновесие, предизвикано от повреда след инсулта в малкия мозък, който всъщност регулираше движението и равновесието в човешкото тяло. Накрая на моето пребиваване в клиниката подадох молба за пенсиониране. Лекарят арабин ме подкрепи. Мислех, че ще ми пречи, но стана обратното. Подарих му диска си на сбогуване и се прегърнахме. След този момент реших, че няма да мразя и изпитвам неприязън към арабите, и че независимо от националността, расата, религията и цвета, хората се делят на добри и недобри. От всяка нация има такива. Политическите и религиозните среди ги насъскваха едни срещу други, за да ги направят фанатици и да ги настроят срещу братята си. В края на крайщата, всички бяха деца на „майката Земя”.
       Върнаха ме вкъщи с кола. Когато се прибрах, видях, че Марион я нямаше. Беше изчистила основно жилището ми, но то бе празно без нея – тя не ме чакаше (въпреки, че бях й съобщил точната дата на завръщането си). Озадачих се. Изтръпнах. Това бе за мен като „гръм от ясно небе”.

Следва XIV-та глава: Жажда за живот



Гласувай:
5
0



1. анонимен - Бъди силен!
04.03.2012 22:13
Mили Дани,с голяма тъга прочетох тази тъжна глава от твоите мемоари.Много съжалявам за всичко,което си преживял.Но ти си един силен и борбен мъж,доказа,че пребори инсулта и се бориш и за щастлив личен живот.Желая от сърце всичко,което мечтаеш,да имаш сили и да постигнеш.
Стай
цитирай
2. анонимен - „В този спящ малък принц най-силно ...
04.03.2012 22:56
„В този спящ малък принц най-силно ме вълнува неговата вярност към едно цвете, образът на розата, която сияе в него като пламък на лампа дори когато той спи...“
цитирай
3. kpandjarova - Именно с това отчаяно и уплашено ...
07.03.2012 00:28
Именно с това отчаяно и уплашено дете се запознах тогава.Впоследствие се оказа,че е силен човек и МОЖЕ!Успех и много здраве!!!
цитирай
4. анонимен - Той никога не е бил уплашено дете. ...
08.03.2012 19:15
Той никога не е бил уплашено дете. Познавам го добре. И в най-трудните мигове е бил силен и се е борил смело с проблемите, справял се е с тежките ситуации в живота.
цитирай
5. danielavdala - Благодаря за коментарите!
18.03.2012 01:16
Благодаря за коментарите!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danielavdala
Категория: Изкуство
Прочетен: 980687
Постинги: 74
Коментари: 771
Гласове: 93
Архив
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031