Спомените на "стария групар"

XIV-та глава: Жажда за живот       

       Седнах на леглото и просто не знаех какво да мисля. Гледах в празното пространство. Не след дълго се окопитих, вдигнах слушалката на телефона и се обадих на Марион. Тя ми каза, че докато ме нямало, имала психическа криза, счупила чаша в стената, разрязала с нож възглавницата си, ходила на психолог, но се скарала с него и прекъснала терапията. Твърдеше, че няма смисъл повече да се виждаме, че няма сили да идва при мен и да си отива непрекъснато вкъщи. Някак си успях да я придумам да дойде и след един час пристигна при мен. Камък ми падна от сърцето. След месец, обаче, точно преди Коледа, тя пак започна да се сърди, каза ми че не може повече да „прийжда” и да си отива и зимата няма да може да ходи непрекъснато навън вечер в студа. Отговорих й, че ми трябват още малко усилия и през пролетта ще опитам да отида при нея. До тогава щях да се упражнявам, да ходя все повече и да се отдалечавам постепенно от къщи. По принцип и преди аз ходех рядко там, защото дъщеря й живееше с нея, а дъщеря й имаше три кучета, които непрекъснато се мотаеха  в и без това малкото жилище (две залепени стаи, кухня и баня).  На Коледа Марион не дойде при мен. Всеки си стоя сам в своето жилище. Когато телефонирахме, винаги се стигаше до спор между нас. Бях фростриран, че не искаше повече да идва, от друга страна я разбирах. Тя бе влезла в критическата възраст, бе станала неиздръжлива, прекалено чувствителна, изнервена, а бе и отчаяна, защото предчувстваше и знаеше, че си мисля непрекъснато, макар и подсъзнателно, за връщане в България. Виждаше, че основното, което ме мъчи в Хамбург, е хладният климат, с който, така или иначе, не можах да свикна 25 години. Обратно – „назимих” се още повече. Второ – дълго време не се храних пълнноценно. Липсваше ми българската храна. Марион не беше кой знае каква готвачка, беше предимно вегетарианка, готвеше картофи и индийски ястия. Аз се хранех със сухоежбини, купувах си дьонер или хамбургери, готвех си супи, когато имах време, но всичко това бе недостатъчно. Мисля, дори, че това бе една от основните причини за моя инсулт. Нова година прекарахме по същия начин. Поотделно – всеки сам в жилището си (дъщеря й беше по празниците с приятеля си). Много трудно ми бе зимата без Марион. Трябваше да си пазарувам сам, ходех на гимнастика на две спирки с рейса и на лекар, когато трябваше. На два пъти ми прилоша на улицата, но някак си се оправих. Разболях се от грип, заболя ме и коляното (с наранения менискус), защото го чукнах при чистене у дома. Едвам дочаках пролетта, за да почна да се разхождам малко по-активно и да се раздвижвам. През април Марион се обади и каза, че иска да дойде и да си вземе багажа. Пристигна с една приятелка, постоя и излязоха да играят мини-голф (наблизо има едно игрище). Искаше след това пак да мине и да си вземе дрехи, които бяха останали при мен. Отидох при тях на игрището. Поиграхме малко заедно. По едно време приятелката й си отиде, а тя дойде вкъщи. Предложи да ме подстриже, бях обрасъл, с много дълга коса (преди, когато бяхме заедно, само тя ме подстригваше – правеше го с любов и старателно, беше сръчна и имаше развито естетическо чувство за красота, не случайно можеше да рисува хубаво). Остана да спи при мен. След това започна отново да ме посещава, да се разхождаме заедно. Аз се  подобрявах бързо. Когато тя бе с мен, ми бе много по-хубаво, по леко, чувствах се по-сигурен при ходенето.
      Междувременно бях подал документи за пенсия по болест. Лекуващият ми лекар, д-р Зухан, чийто кабинет бе наблизо до дома ми, се оказа човек, на когото не можех да се доверя. Той играеше двойна игра, която в началото не предугаждах. Уж написа предложение и мнение до комисията за отпускане проценти за инвалидност, като се обоснова на диагнозата ми, а всъщност написал без да знам, че съм по-добре (което не бе вярно). Поради това не ми дадоха нужните 50 процента, а само 40. В същото време бюрото по труда започна да ме „натиска” да работя, непрекъснато ми пращаше съобщения за разпределение. Аз още не можех да отида на две спирки с автобуса и да си пазарувам сам (да не говорим, че при по-дълго писане и четене ми се виеше свят), та камо ли да работя някъде. Изморявах се бързо и промяната на времето и температурите силно ми влияеха. Той трябваше да ми даде медицинско, за да ме оставят на мира. Изпрати такова директно до бюрото, но не ми даде копие. В него явно написал, че съм по-добре. Нямаше ми доверие, както повечето германци към чужденците. В това отношение в Германия имаше някаква негласна дискриминация. Донякъде германците имаха право, защото много чужденци си служеха с лъжи и използваха социлните блага за лични цели. Аз направих голяма грешка. Един път дадох на лекаря си 50 евро на ръка (както правят у нас) и го помолих във връзка с процентните за инвалидност да напише на „Ферзоргунгсамт” (медицинска институция, която определя процентите за инвалидност), че не се чувствам добре, което си бе истина. Той взе парите, обеща, но направи точно обратното – писа, че съм се пооправил. Стигна се до нещо много некоректно и непочтено от негова страна. По негова инициатива приятелката му изпрати приятелката си при мен, уж искала да се запознаем, защото много харесвала песните ми. Аз се съгласих, но скоро предугадих тази машинация. Тя трябваше да ме шпионира (по негово нареждане) и да провери, дали наистина не бях добре. Той не ми вярваше. Това бе под достойнството ми. Тогава станах член на един социален съюз, който се бореше за социалните права на гражданите (имаше адвокати), започнах да плащам месечен членски внос. Адвокатката ми подаде всички, приготвени от мен документи (заедно с изследванията) за пенсия до централата на „Пенсионно осигуряване” в Берлин. В Германия може да се даде пенсия по болест и без нужните проценти за инвалидност, ако реши лекарската комисия. Трябваше да се чака. Съобщението за изпращането ми да се явя пред комисия се бавеше няколко месеца. През това време имах големи разправии и главоболия с бюрото за безработни и с лекаря ми, който се оказа измамник и вместо да ме подкрепи, ми „подливаше вода”.  Имах чувството, че се занимавам с „Гестапо” – от една страна бюрото по труда с безкомпромисните си нечовешки методи, от друга – лекарят „нацист”.    
     Вече бях успял да отида веднъж до дома на Марион, повторих и потретих. Отначало ме придружаваше обратно на връщане, после успях да се връщам сам. Пътувах сам три спирки с метрото и две спирки с автобуса, ходех и пеша. Понякога леко ми прилошаваше, но се справях. Започнах да изминавам цялото разстояние. Предложих й да потърся жилище близо до нейното и да се преместя там, до нея. Тя се колебаеше и не ми отговаряше точно какво иска. Не бе убедена в положителния ефект на това мое намерение. В края на август бяхме се уговорили да обядваме при мен. Направих пържени тиквички с чесън и кисело мляко, бях я помолил да купи копър. Тя го купила и го сложила влажен в едно найлоново пликче, което прибрала в хладилника. Когато го донесе и го извадих, той миришеше, беше загнил от влагата. Аз се ядосах и се развиках (понякога избухвам за кратко, но ми минава бързо). Наистина бе дребна работа, но бях изнервен от чакането, а от глад ми се виеше свят (не бях закусвал и обядвал, беше ме страх, да не ми стане нещо). Докато се усетя, тя си взе чантата и излезе стремглаво през вратата. По-рано, като се сърдеше, по същия начин искаше да си тръгне, но аз я настигах на стълбите, спирах я и я прегръщах. Тя се успокояваше след няколко минути и се връщаше отново при мен. Този път не успях да я настигна, не можах да реагирам бързо и да изтичам след нея, нямах и физическата възможност (както, когато бях здрав). Звънях й по телефона няколко пъти, извинявах й се. Отидох до тях, исках да поговорим, молех я, тя бе непреклонна, сърдеше ми се и се заинати. Обаждах й се отново и отново, казах й, че съжалявам, молех я да се върне при мен, но у нея нямаше и помен от чувство на смекчаване, помирение и желание да се върне при мен.
        От притеснение пак ми прилоша на улицата, едвам се върнах вкъщи, лежах две седмици, трудно успявах да си пазарувам най-необходимото. Близо до дома ми имаше един турски магазин. В него работеха двама турци от Бхлгария, които ми помагаха не само в магазина при пазаруване, но и ми докарваха бутилки с минерална вода с една количка до вкъщи. Бяха много добри и услужливи.  Междувременно ми излязоха документите за пенсия. Бяха ми дали временна пенсия по болест за две години, но със задна дата, оставаше още година и половина. Точно в този момент бюрото по труда бе ми определило дата за преглед за определяне годност за работа от тяхна лекарска комисия. Аз обаче отказах да отида и им изпратих решението на пенсионната служба за пенсиониране. „Моята приятелка” от „Арбайтсамт” (бюрото), която още ме тероризираше с полицейски методи, искаше да ме лиши от двумесечен доход, защото съм отказал да отида. Всъщност след това решение аз вече се смятах за пенсионер и не бях повече на разположение на „Арбайтсамт”. Наложи се да задействам адвокатката си, която написа писмо и всичко се оправи, служителката с „нацистките” методи се примири и спря да ме гони като „финикиец”.
        Междувременно успях да продам инструментите и уредбите си, макар и на старо (на една трета от цената им). Мишпулта с усилвателя и колоните продадох на една певица от Берлин, която не разбираше от техника и се наложи да изпиша цели фермани по мейла, за да й обяснявам функциите на уредбата (като че ли ми нямаше доверие). Най-накрая дойде с един човек, пробвахме я у нас и я хареса. Въпреки, че още не бях наред със здравето и нямах енергия и сили да пея, при пробата изпях 2 песни на Елвис. Те се учудиха, че искам да прекъсна с музиката и да продам нещата, защото излизало много добре. При пробата с мишпулта се сетих как едно време, като бях млад (току що бях завършил следването си и бях разформировал група „Паралакс”), ми се обади един познат, Съби, китарист и ръководител на групата на дует „Ритон” по онова време и ми каза, че тон режисьорът им се разболял. Предложи ми да го заместя при едномесечното турне на дуета в Северна България. Трябваше да стоя и да управлявам 36-каналния мишпулт по време на концерти. Още тогава се понаучих да боравя добре с подобни уреди.
        Продадох на един германец новия си кийборд „Yamaha Tyros 1“ (тогава бе все още сравнително актуален), както и бас китарата си - оригинален „Fender Jazz bass“ на друг германец. Тук много сгреших, защото я бях купил навремето за 1300 долара от Генуа (вуйчо ми я купи и аз му я изплатих), но сега цената се бе вдигнала двойно. Взех й само 750 евро (толкова исках), за което ме беше яд (можех да я продам много по-скъпо, защото ми трябваха пари за лекарства и храна). Соло китарата „Yamaha” продадох за 100 евро, заедено със стойката, кабели и струни на Коко, един познат китарист  (българин). Остана само един кийборд „Solton, който бе доста остарял, но който ми свърши много работа. Не исках да го давам без пари. Просто ми бе жал. Оставих си също микрофона и окарината, на която свирех рядко, но с която записах сола на някои парчета в дисковете ми: „House of the rising sun“, Nights in white satin“, „El Condor pasa“, „Father and son“, „Lucky man“ и други. На окарина могат да свирят малко хора по принцип, по-рано не можеше почти никой, но напоследък някои музиканти се понаучиха, Въпреки това, смея да твърдя, че баща ми бе един от пионерите в тази насока, още през 60-те години свиреше популярни български естрадни и международни оперетни мелодии, през седемдесетте правехме с него дуети и свирехме пред публика в читалище „Наука” и в „119-то училище Владимир Башев”.
        През октомври Марион си смени телефонния номер и нямах повече връзка с нея. Написах й писмо, тя не отговори. Бях самотен, чудех се как ще изкарам и тази зима. Беше ми трудно сам, без помощ при домакинството и пазаруването. Моят познат, Венци, ме насочи на идеята да си търся партньорка в сайтове за запознанства и ми даде интернет-адресите на два сайта с обяви: единият в Хамбург – „Рамблер”, в него имаше предимно обяви на рускини, а другият (в  България) се казваше „Елмаз” – там се бяха регистрирали и дали обяви за запознанства българки. Никога не бях се занимавал с това. Не бях прибягвал до интернет, дори смятах това за глупаво. Нямах време за такива работи, а и си имах приятелка. А когато съм оставал без приятелка за определен период от време, не съм и мислел за подобни запознанста, намирал съм си партньорка в реалния живот, наживо (това обикновено ставаше спонтанно, без търсене). Този път нямах избор, бях отчаян. Нямах социални контакти, не се срещах с хора, не ходех никъде. Реших да опитам първо с „Рамблер”. Веднага попаднах на една рускиня от немски произход. Казваше се Анна. Руса и със сини очи. Беше интелигентна и красива. Срещнахме се след една седмица, дойде близо до мен, в едно кафене. Там се видяхме и пихме кафе, поговорихме. Хареса ми, след втората среща ми дойде на гости вкъщи. Аз естествено разбрах, че не идва само за „черните ми очи”. Бе красавица, тялото и бе запазено, млечнобяло, формите й – сързмерни, овални и твърди. Обаче, на леглото, на което години лежах с Марион, нещо не се получи както трябва. Дали защото всичко стана много бързо, или за това, че аз не се бях отърсил от спомените за дългогодишната ми приятелка, която още обичах, а бях и в депресия... не зная. Мисълта за нея не бе ме напуснала, чувствата ми – също. Беше ме яд, че Анна не остана с впечатленията от „мъжката ми страна”, с които би могла да остане, но това го знаех само аз, тя така и не разбра какви са ми истинските възможности. Имаше и други причини, които ми пречеха да се сближа с нея. Тя живееше в малък град, Люнебург, наблизо, а работеше в Хамбург. Пътуваше с влак и метро сутрин и вечер по час и половина до местоработата си и обратно. Грижеше се за двамата си възрастни родители. Баща й бе получил инсулт, със схваната дясна половината, а майка й не успяваше да го гледа, бе вече стара. Анна просто нямаше време за мен (дори да ме посещава), живеехме далече един от друг и трябваше да пътува от нейното до моето жилище почти два часа. Останахме във връзка, телефонирахме и бяхме в добри взаимоотношения, но нямахме възможност да се виждаме. Освен това, като че ли Анна не искаше, предпочиташе да почака малко, защото разбра за Марион. Попита ме, да не би да съм влюбен (явно си личеше) в друга, аз и разказах истината (може би това беше моя грешка), не исках да я лъжа. Някак ми се уби желанието да се занимавам повече с „Рамблер” и под натиска на Венци се регистрирах в „Елмаз”. Бях доста отчаян от самотата и не лекото състояние, в което се намирах. Зимата бе тъмна, халадна и влажна, не излизах, а и много не се движех. Бях като монах в манастир, не – по-скоро като затворник. През ноември в сайта се запознах с няколко българки. Нямах никакъв опит с това. Никога не бях прибягвал до обяви за запознанства. След като се регистрирах, получих съобщения от различни жени. Учудих се, че това стана така бързо, бе ми неловко. Като четях обявите, попадах често на общоприети щампи и шаблони от сорта:  „Търся широкоскроен мъж с чувство за хумор, оптимист и купонджия, с представителна професия (по вхзможност мениджър) и добра заплата, който обича да пътува...” Никъде не пишеше за духовни и нравствени ценности, за интелект, за човешки качества на характера, като благородство, доброта, трудолюбие, отстъпчивост, коректност... Все пак успях да попадна и на жени, които бяха по-богати в душевно отношение, имаха "по-дълбоки” изисквания. След като някои от тях ми писаха, престраших се и също писах, но относително малко. Някак ми бе тъпо. Постепено бройката се увеличи, защото получавах все повече писма, бях се съсредоточил върху малко жени, но поддържах връзка с повече. Доста от тях си даваха скайпа и в него се събраха повече от двайсет жени, с които си пишех вечер, понякога паралелно. Често се уморявах. Даже се преуморих. Станах като Наполеон, отговарях на съобщенията на десет жени едновременно. На повечето казах, че съм с инсулт, защото те ме питаха с какво се занимавам и какво работя. Отговарях, че в момента не работя и много от тях се отдръпваха. Някои не държаха на това и ме разбираха. По-сериозни писмени контакти имах с една българка, живееща в Гърция, две от София, една от Кърджали и една от Варна. Пишех си и с няколко, които живееха в различни краища на Европа. Зад всяка фасада се криеше малка драма, всяка една си имаше своите проблеми и тежки моменти, всяка беше самотна, търсеше си другар в живота. През февруари, 2010-та, спонтанно в разговор с една от тях, решихме да ме посети за месец. Нямаше работа в момента и бе свободна, изглеждаше доста весела, открита и смела. Аз имах нужда от човек до мен, от жена, от някого с когото да си говоря и понякога да ми помага. Тя дойде през март. Заедно с мой познат я посрещнахме с кола на летището. Някак ми бе неловко в началото. Аз, обаче, бях без жена доста време и естествено си мислех и за друго, не само за говорене. Тя малко се стегна, смути се, а беше уж „отворена” (поне така се показваше). Всъщност бе учителка по физика, работеше понякога по заместване и си търсеше постоянна работа, но бе трудно да намери. Помогна ми вкъщи, изчисти ми банята и кухнята, изми прозорците ми, всичко бе мръсно, бях се занемарил доста. За беда се случиха трагикомични неща, които донякъде попречиха на евентуален по-интимен контакт. Аз ходех на гимнастика и по време на гимнастиката пукнах ребро, болеше ме ужасно 3 седмици, тъкмо почна да минава и хванах бронхит, бях се изнежил от стоене цяла зима в къщи. Така и не стигнахме до по-близък контакт. Може би причината бе и друга. Тя се стягаше, а аз още обичах Марион и не можех да се отпусна. Когато тя си замина, започнах да пиша писма на Марион, изпратих й за Великден дискове с български естрадни песни, които специално бях подбрал за нея и сборен диск с песни в мое изпълнение. Написах две стихотворения. През май се престраших и успях с рейса и метрото да отида до нея. Звънях отдолу, никой не отвори. Отидох втори път. Тя слезе, беше много разстроена. Каза ми, че майка й е починала. С нея отидохме на пет спирки с метрото до един магазин, тя искаше да си купи нещо и до банката, за да изтегли пари. Каза ми, че някой се обаждал по телефона и пускал непрекъснато музика и откъси от секс филми или не говорел нищо, само мълчал - според нея някой я преследвал. Попита ме, аз ли съм. Аз се се стреснах. Как можеше да си помисли, че съм способен на това? Добре ме познаваше – бяхме заедно от 2005-та. Озадачих се. През главата ми мина, че не е добре с нервите и имаше разстроена психика. След това се видяхме още веднъж, но тя пак започна да се крие, отново изпадна в криза.
        През юни дъщеря ми, Елисавета, се обади от Барселона и ми съобщи, че майка й, Румяна Илиева (бившата ми жена), е починала. Тя бе болна от една година от рак на кръвта. И двете живееха в Барселона. Явно ракът не бе „дошъл” от хубаво. Блъскаше се с живота като много наши сънародници в чужбина, работеше тежка работа и се разсипа от нея и от притеснения. Дъщеря ми остана сама, въпреки, че беше си стъпила на краката, бе изучила две висши образования – туризъм в Испания и теория за работа с персонал в Англия. Не й бе леко, смени няколко работи и длъжности в различни фирми и хотели, преподаваше на хонорар „туризъм” в Университета в Барселона. Сама, с много труд си бе пробила път в чужбина.
        Аз си купих билет за самолета, да летя за България – не бях си ходил почти 3 години след инсулта и трябваше да видя какво става там. Жилището ни бе пусто, майка ми и баща ми ги нямаше, мислех непрекъснато и се тревожех, а и носталгията ме „цепеше”. Димитър, мой съсед в Хамбург, на чийто син бях почнал да предавам уроци по английски, ме изпрати с кола до летището, в България ме посрещнаха моят приятел Ангел Шишков и жена му, Добринка Шишкова с колата си. Беше дошла и една от жените, скоито си пишех напоследък, но не я познавах лично. Беше ми сготвила цяла тенджера със вкусни български сърми. Изядох си пръстите. Те ме придружиха до жилището ми. Когато влязох, ми се сви сърцето. Беше празно и студено, всичко бе потънало в прах и паяжини. Животът бе застинал така, както си е течал, докато са били живи майка ми и баща ми. Часовникът бе спрял, стрелките показваха часът, в който баща ми бе напуснал завинаги този дом, за да не се върне никога повече. Седях на стария фотьойл в хола като вцепенен и през главата ми се нижеха спомени. Всичко си бе по старому. На бюфета имаше техни всекидневни неща, тетрадки, бележки, писма. Имах чувството, че те всеки момент ще се появят. Усещах присъствието на духовете им. Бях почти като омагьосан.
        Жилището „плачеше” за ремонт. Покривът бе протекъл (често течеше с години вече и баща ми се ядосваше непрекъснато). През зимата се била спукала тръба от парното и наводнила не само нашия апартамент, но и този на съседа отдолу. Той влязъл с двама майстори (взел ключ от другата ми съседка, даден й от баща ми) и поправил тръбата, като разкъртил стената и я зазидал, От ремонта имаше мазилка и остатъци от хоросан по пода. Мебелите в хола бяха разместени безразборно И в двете стаи бе текло от покрива. Таванът бе с петна от вода, която бе пробила. Поради това имаше нападала мазилка, остатъци от боя по пода. Апартаментът бе в плачевно състояние. В стаята бяха наредени чували с прежда. Майка ми си купуваше непрекъснато нова прежда и плетеше. Това й бе утеха и занимание през последните й години. Успях да се свра на леглото на майка ми в спалнята (аз винаги спех в хола навремето). Сега за първи път легнах на нейното легло, на нейната възглавница, завих се с нейните завивки - същите, които използваше преди смъртта си. Не мигнах цяла нощ. Tри дни бях като пиян, не успях да се аклиматизирам бързо, не можах да се наспя, да отида до магазина и да си напазарувам. Възрастните ми съседки от долния етаж, леля Петранка и леля Сийка, ме придружиха до магазина и успях да си купя нещо за храна. Разликата в климата, промяната, умората от пътуването и най-вече вълнението ми се отразиха и чак след седмица започнах да свиквам. Моят съсед и приятел от третия етаж, Стоил, започна в свободното си време да излиза с мен и да се разхождаме заедно, така се упражнявах да ходя. Започнах постепенно да подобрявам състоянието си. Влияние оказваше както движението, така и стабилният сух климат и слънцето, българската храна, която си купувах от гостилницата и магазина, контактите с приятели, които ме посещааваха и липсата на компютър, който да ме уморява. Същата позната, която ми сготви и донесе сърмите, излезе няколко пъти с мен на разходка, но нямахме някакви интимни контакти. На петия ден вечерта ме посети друга позната от нета, с която имах писмен контакт и след няколко дни дойде за втори път. След нея на гости за пет дни  дойде познатата ми от Гърция (също си пишехме). Тя ми помогна и изчисти голяма част от жилището, нещо с което нямах сили да се справя, все още ми се виеше свят. Апартаментът доби почти вида си, в който е бил винаги, докато бяха живи родителите ми. Започнах да се занимавам с ремонта на покрива. С този покрив баща ми си имаше проблеми още през 70-те, 80-те и 90-те години. Той течеше почти всяка зима перманентно, а баща ми се качваше да рине сняг с една лопата. Никой от ръководството на блока не го беше еня за това. Веднъж направиха частичен ремонт, но след няколко години пак протече. Преди баща ми да почине, пак имаше петна на тавана в спалнята. Беше боядисал. И сега всичко бе в петна – стаята и хола. Боя и мазилка бе паднала по пода, мебелите и дрехите. Домоуправителката намери двама майстори и те за един ден правиха нещо на покрива, лепиха някакви мушами и взеха на блока 1000 лева. Когато погледнах, видях, че в единя край, над спалнята материалът не им бе стигнал и бяха кърпили с парчета (не бе довършено). Казах, че там пак ще протече и ги помолих да го оправят. Обещаха, аз се раписах, взеха си парите и не дойдоха. Обаждах им се по телефона, молих ги, обещаваха, определяха час и не идваха. Типична нашенска ганьовска история. Такова нещо не може да се случи в Западна Европа, защото там има закони и пазители на закона и реда, както и общоприети норми за коректност и морал. През този месец успях да платя всички неплатени за три години данъци – пътувах с таксита до различни инстанции на „Топлофикация” и „Софийска вода”. Някои разходи успях да платя и по телеграфически път. Няколко пъти пътувах с автобус и успях да се отдалеча доста от жилището ми, бях се пооправил.
        Видях се с вуйчо ми, Костадин Русев, брат на майка ми, който също бе получил имнсулт и не бе добре, но ходеше още из града понякога. Той дойде до вкъщи. Не изглеждаше добре, не се хранеше, не говореше, беше умислен. Това не бе типично за него. По принцип бе много енергичен, жизнен, с чувство за хумор. Класически музикант – цигулар и виолинист по професия, той пишеше прекрасни стихове, остроумни епиграми, басни и афоризми. Бе създал пет лирични и една сатирична стихосбирка. В свободното си време се  занимаваше с философия и психология, ходеше на туризъм и имаше много записи и плочи на поп, рок и джаз музика. Приятел с Радой Ралин и Андрей Германов, той бе рядък екземпляр, правеше майтапи, пускаше вицове и лафове и всички присъстващи се заливаха от смях.
        В близкото кафене се срещнах с около петнадесет жени. Освен споменатите, още две познати пренощуваха по една нощ вкъщи, но нямахме близък контакт. Исках да срещна жена с цел сериозна връзка – нещо, което преди никога не правех по този начин. До сега някак нямах по-сериозно намерение към някоя от срещнатите, въпреки, че всички малко или повече ми бяха симпатични, всяка си имаше своя история и житейска съдба, свои проблеми и трудности. Седем дни преди да си замина се видях с с още една, с която имах по-интензивен писмен контакт. Тя ми хареса, получи се някакво биологично привличане. Виждахме се почти всеки ден, но не можеше да остане дълго при мен, защото имаше много ревнив син на 16 години и болна, майка-хипохондричка, която вечно мърмореше и искаше от дъщеря си да стои до нея. Непрекъснато я караха да пазарува, да чисти, да готви. Беше им станала робиня. Бе разделена с мъжа си от седем години (той живееше в друг град, но без основание я ревнуваше). Когато си заминавах, тя ме изпрати на летището, като че ли бе пламнала искра между нас, бяха се зародили някакви чувства. След като се прибрах в Хамбург, аз започнах да си пиша интензивно с нея. Поддържахме писмена връзка, но майка й и синът й непрекъснато ни пречеха да контактуваме. Бяха много зле настроени към мен, въпреки че не ме познаваха. Правеха го от ревност, злоба и завист. Тя ми даде адреса на един сайт за изкуство „Откровения”, в който започнах да помествам песни в мое изпълнение, стихотворения и статии. Продължих отново да пиша. Направих си и блог, в който публикувах статии и стихотворения. Поднових сътрудничеството си с „Публик Републик”. Вече участвах с произведения в три сайта. Изневиделица в „Откровения” ме нападна непознато лице. „Оплю” необосновано много от песните ми и някои статии. Оказа се, че е мъжът на „въпросната”, с която си кореспондирахме. Той живееше в друг град, но явно имаше някакви неоснователни прояви на ревност. Поканих я да ми дойде на гости в Хамбург, но точно тогава върху нея се нахвърлиха синът и майка й и заявиха, че ще сменят бравата на апартамента, ако тя ме посети. Стана истинска война и накрая тя се отказа от посещението си. 200 евро ми "изгоряха", заедно с билета. Аз се отдръпнах, кореспонденцията ни замря. Поднових контакта си с познатата ми вече българка от Атина и тя ме посети за Нова година в Хамбург. Стоя 15 дни при мен на гости. Помагаше ми при пазаруване и готвене.
        Няколко дни след като тя си отиде, неочаквано пред блока, както се прибирах от пазар, срещнах Марион, която ме чакаше. Прегърнахме се горещо и силно. И двамата се разплакахме.

Следва: глава XV-та (последна): Дилемата

Много ми харесва жаждата за живот в теб!
Когато човек е толкова положително настроен, щастието винаги идва при него рано или късно.
Ти си прекрасен човек!