Спомените на "стария групар"

Глава XV-та: Паралакс – дилемата.

       Поканих Марион да се качи горе в апартамента. Посети ме. По-нататък дойде повторно. Посещенията й зачестиха и след време се върна се отново при мен. Аз се радвах много, защото още я обичах. Започнахме да се разхождаме отвреме навреме. Вече можех да пътувам с автобуса и метрото, отдалечавах се от къщи. Бях се пооправил. Регистрирах се в две фирми като кандидат за квартира под наем, исках да взема по-голямо жилище, в което Марион да може да остава за по-дълго. Увещавах я двамата да наемем едно по-голямо, но тя не пожела, дъщеря й тъкмо се бе преместила в ново жилище и бе освободила това, в което живееха двете. Сега тя се наслаждаваше на самостоятелността си. С Марион бяхме вече около три месеца отново заедно. Тя обаче почти не оставаше да спи при мен, поради това, че й бе топло нощем в стаята ми. Освен това аз бях пълен с енергия вечер и sm трудоспособен нощем (до 3.00 часа), това е навик от музикантските ми години. Тя искаше да има тишина след 11.30 часа. Същият проблем си остана. Неочаквано, точно на първи април, 2011 година, тя пак ме напусна. Не бе се наспала, бе раздразнена и изнервена. На другия ден ми стана лошо на улицата, едвам се прибрах. Може би имаше и други причини - страдах от някакво разстройство доста време и бях с отслабнали защитни сили. Втора, по-съществена причина бе и това, че вуйчо ми (брат на мяйка ми), Костадин Русев, бе в кома, получи втори инсулт и „береше душа” в болницата. След като 15 дни се чувствах зле, се посъвзех и пак започнах да ходя по-стабилно. На 14-ти тя дойде пак при мен и отново пренощува. Но отново не можа да се наспи. Като си отиде, ми каза, че нашата връзка няма смисъл. Това много ме разстрои. Взела била решение да се разделим пак. Излязох навън, но ми прилоша силно. Повръщах, както при инсулта. Хора ми помогнаха да се прибера вкъщи. След 3 дни се добрах до магазина да си напазарувам, но ми стана лошо. Едвам отидох на лекар. След това вече не можех да ходя навън, виеше ми се свят, не можех и да си купя нещо за храна. Върнах се назад във времето, когато бях по-зле. Родителите на мой ученик ми пазаруваха. Аз имах по това време двама ученика, които идваха на уроци вкъщи. Съседи ме извеждаха понякога на разходка за малко, но често си стоех вкъщи по няколко дни, защото нямаше с кого да изляза. На 15-ти май почина вуйчо ми. Братовчедка ми, Петя Русева (дъщеря му), която живееше в Олденбург (Германия) и свиреше цигулка в операта там, се обади и ми съобщи за смъртта му. Бях много разтревожен и понечих да изляза малко до входната врата на блока, да подишам чист въздух, но като се наведох да си обуя обувките ми призля, легнах на дивана и не можех да мръдна цял час, след това едвам се довлякох до леглото си. В продължение на почти два месеца бях в не особено добро състояние. Получи се някакво врърщане назад. Чувствах се както преди две години. Не можех да си пазарувам, да ходя навън. Още преди моето влошаване си бях купил билет за самолет. Полетът ми за България бе на 20-ти юни. Чудех се как ще летя в това състояние. Въпреки всичко, се реших на тази стъпка, добре че „Червен кръст” предлагаха услуга за болни или възрастни по всички международни летища. На човек, затруднен по една или друга причина, се осигурява инвалиден стол и придружител. Така успях да пътувам и да се прекача в Мюнхен на самолета за София (пряк полет няма). Пристигнах късно вечерта. В България ме чакаше с кола си моят приятел Светомир Граматиков. Беше дошла на летището и същата жена, която ме посрещна и миналата година. Изпратиха ме до вкъщи, бяха купили и провизии. Тя остана да преспи, защото бе късно и нямаше превоз, но си легна в другата стая, не искаше да ме безпокои, за да си почина след полета, а аз не настоях да сме в една стая, защото знаех, че тя си има приятел, въпреки че понякога не се разбираше с него (отношенията ни се ограничиха в обсега на флирта).
        По същия начин, както миналата година, не успях да се аклиматизирам няколко дни, не можех да спя добре, разликата в температурите бе десет градуса. Преди инсулта аз обичах горещо време и силино слънце, но сега всяка промяна в температурата, времето, климата и налягането на въздуха ми се отразяваха рязко, виеше ми се свят в началото, после свиквах. Същата позната се разходи с мен няколко пъти, Моят съсед, Стоил от третия етаж, ме придружаваше често и ми помагаше да пазарувам. След около три седмици вече не се държах под ръка на този, който бе с мен навън, започнах да ходя сам. При мен дойдоха да ме видят добрите ми приятели Ангел Шишков, който ми помогна да си купя нови легло,  диван и пердета, Светомир Граматиков, Пламен Русев, колегата ми от Университета, Веселин Явруков, приятелят от групарските ми детски години Николай Тезгетарски и майката на приятеля ми Владо, който от Южна Африка се върна в Норвегия да се лекува от алкохолизъм и цероза. Светльо и Пламен се разходиха с мен по един път. Аз се опитвах да се раздвижвам и бях благодарен на всеки, който ми помогне да се походя навън и да си напазарувам. Посетиха ме и някои от моите познати от по-рано жени. Нови запознанства от интернет почти нямах, защото се бях концентрирал върху писменото творчество, а и след като Марион се бе върнала при мен за 3 месеца, бях преустановил доста писмени контакти. За два дни на гости дойде симпатичната дама от Атина. После за едно денонощие пристигна на гости една лекарка от Бургас, която искаше да участва в семинар в София и същевременно да ме види. Получи се, обаче, непредвидено нещастие – баща й катастрофира с колата си и бе убит на място. Тя си замина още на другия ден следобяд, беше като попарена. Аз също бях доста притеснен от това, тъкмо си легнах да си почина и се обади стройната лейди от София, с която си писахме навремето (имахме малък любовен романс миналото лято), тази, на която бях купил билет да ме посети в Хамбург и която не дойде, заради нападките на съпруга й (който вилнееше по моите произведения в „Откровения” с подли, преднамерени и зли коментари), сина й и майка й. Тя остана до късно през нощта, но нещо бе ядосана, не разбрах, защо. На другия ден дойде друга съседка от София и също остана до среднощ при мен. И тя от своя страна бе ядосана, но ми каза причината (същата). Това бяха бикините на лекарката от Бургас (бе ги забравила, окачени на водомера зад вратата в банята), но аз не ги бях забелязал, докато гостенките ми ги видяли и се начумерили . Държеше ги с два пръста и питаше коя е тая „кифла”, която имала нахалството да си остави бикините в дома ми. Направих се на ударен и вдигнах рамене, „ни лук ял, ни лук мирисал”. Тези две познати от София започнаха да ме посещават все по-често. Но докато първата идваше предимно за удоволствие (понякога тя се разхождаше с мен по неволя), втората ми помагаше по отношение на пазаруване и готвене (удоволствие също не й липсваше) и ме придружаваше навън. И двете започнаха да ме ревнуват и аз се отказах от контакти с други. Като че ли от двете се получаваше едно събирателно – едната бе много заета с ревнивия си син и капризната си майка, но в любовта си пасвахме, а другата се грижеше за мен и ми помагаше в домакинството (в момента имах истинска нужда, поради здравословното си влошаване).
        Успях да ремонтирам жилището си с помощта на Димитър Димитров, много добър млад и съвестен майстор. Таванът бе протекъл отново, оплаках се на едно събрание на блока и Домоуправителката пак изпрати същите псевдо-майстори, които за два часа се мотаха по покрива и уж го оправиха. Като си тръгнах, на летището ме изпрати дамата с ревнивия съпруг. До там ме закара Светомир. В самолета през цялото време мислех. Бях на път да взема генерално решение. След приземяването в Хамбург (там ме чакаше бащата на ученика ми, Димитър Луизов, с колата си), вече го бях взел. Реших да се върна окончателно в България, въпреки, че щях да изгубя временната си пенсия от Германия (лекарската комисия ми бе дала още три години). Рискът бе голям, защото не бях здрав, не бях в състояние да работя пълноценно, а да не говорим че за сравнение на социалните придобивки и здравните системи в Германия и България и дума не можеше да става. Всички мои познати твърдяха че съм „луд”, защото искам да напусна след 25 години Германия (бях се етаблирал напълно), ползвах се от всички социални придобивки, знаех перфектно езика. Аз исках да се върна, точно когато всички се стремяха да излязат. Народът бяга масово, а аз пристигам. Не можех да издържам повече. След инсулта бях самотен в Хамбург. Климатът не ми понасяше много, храната ми не бе добра (хранех се със сухоежбини, липсваха ми българските гостби). Мъката ми по Марион ме унищожаваше, мислех си непрекъснато за нея и страдах. А и тя ми се обаждаше изневиделица, след огромна пауза и пак се разстройвах (след това се скриваше отново като мишка). Аз бях напуснл България през 1988-ма не за да отида на печалбарство (като много нашенци), а за да свиря там, където можеше да се пее на английски и няма цензура, която да забранява западни песни, да си купя качествени инструменти и да излизам на голяма сцена пред компетентна публика. Много наши съграждани отиват на на Запад, за да бачкат, да спестят пари, с цената на лишения. Те работят като чистачи, миячи, мазачи, гледачи на болни и възрастни. Навремето се бях разочаровал от това, че у нас не можеше да се пее на английски официално, от диктатреските методи на нашата директорка в училището, в което работех, и от други глупости на едновремешната ни власт (като бях млад, милиционери ме гониха няколко пъти заради това, че имах дълга коса, но не можаха да ме хванат). Напоследък имаше пълно западане на всякакви социални и морални ценности и въпреки това ме теглеше нататък. България бе за мен Родината, домът, климатът, приятелите, вкусната храна. Там не скучаех. За сметка на това бях готов да понеса анархията, простотията и скъпотията.
        Изпратих картичка от България, за рождения ден на Марион, както ДВД-диск със записи на концерти. Тя отново бе променила телефонния си номер. Продължих да пиша усилено. След две седмици ме посети за десет дни съседката ми от София (живееше недалеч от мен и много ми помагаше в домакинството). Тя ми помогна да пакетирам шест кашона и два сака с багаж. Разходихме се чак до центъра на града. Случайно по това време в Хамбург бе пристигнал мой стар приятел Иван. Той бе живял 18 години в Германия и заедно с жена си (германка) и двете си момиченца се пресели в България. Бе дошъл да купува кола и взе моя багаж, закара го у тях в Стара Загора. След като моята позната си отиде, аз реших да летя още един път за България. Заминах на 20-ти септември със самолет. На летището ме посрещна Ангел Шишков с колата си и дамата с ревнивия съпруг (с него тя не живееше съвместно от седем години). След няколко дни Иван и негов приятел ми докараха багажа от Стара Загора (Иван е от там). Чудех се къде да го сложа. Бях си взел дисковете, книгите, дрехи и единия кийборд, който не успях (а и не исках) да продам. Започнах да вадя стари неща и да ги изхвърлям. Беше грехота да чистя гардеробите от дрехите на майка ми и баща ми (преждите на майка вече бях раздал на съседките). До сега не исках да го направя, просто ме „болеше сърцето” и не ги пипах. Престраших се и с помощта на познатата ми, която бе идвала месец преди това за десет дни в Хамбург, извадих дрехите на баща ми, доста от тях дадох на Стоил (и този път той излизаше с мен на разходка, за да се упражнявам), на мен вече не ставаха, защото бях наедрял. В освободената секция на гардероба прибрах някои мои дрехи. Реших се да разчиствам и дрехите на майка ми. Дотогава ги пазех. Надявах се да един ден ги дам на Марион. Майка ми имаше много и хубави различни дрехи, Голяма част от тях бяха напълно нови. Десет дни преди да си тръгна за Хамбург успях да преодолея вътрешното си съпротивление и дадох много от дрехите на моите съседки от долния етаж. Останалите раздадох на църквата и на бедни хора. Така успях да наредя в шкафовете целия си багаж. В свободното ми време ме посещаваха двете ми познати. Едната идваше на обяд в обедната си почивка, другата вечер, след работа. Малко множко ми дойде (имах да решавам и други важни задачи), но нямах никакви проблеми. Освен с някои мои добри приятели, видях се и с други мои близки, като Владо Карамански (приятели сме от деца и сме свирили много пъти), който си бе дошъл в София от Норвегия за малко, Савино Батанов (с него бяхме свирили дълго време заедно в Германия), съучениците ми Севдалина Бонева и Евгени Костов, колежката ми от Университета и 8-ма гимназия Ирина Вълчанова и ученичката ми Бисера Котева.
    След като се върнах в Хамбург, започнах да пиша мемоари. Идеята имах още от десет години, но така и нямах време да я осъществя. Сега реших да напиша само кратка новела за музикалната си дейност, но от самосебе си изложението „тръгна” по друг начин, разгърна се и се получи тази повест – разказ за живота ми (като че ли в моята съдба се фокусираха и комбинираха съдбите на Хамлет и мистър Питкин). А Швейк и Остап Бендер - „ряпа да ядат”.
        Нещеш ли по телефона ми се обади Марион. Каза ми, че идвала до вкъщи, но не звъннала на звънеца. На другия ден случайно имах кола на разположение, мой познат ми обеща да ме закара да си дам обувките на поправка. На отиване минахме край нея. Сърцето ми биеше ускорено, когато наближихме дома й. Звъннах отдолу. Тя отвори вратата по домофонната уредба. Качихме се. Видях се с нея за пет минути (исках да остана, но моят познат нямаше време). Тя не изглеждаше добре, беше с изострени черти и измъчено лице. Явно страдаше. Но когато й предлагах да се видим или да се съберем отново, не искаше. Казваше, че „да обичаш не означава само да притежаваш, но да можеш и да оставиш”. Дразнеше се от това, че аз съм емоционален, импулсивен, темпераментен, имал съм бил прекалено силен за нея характер. Отправяше ми упреци, че я организирам, командвам и доминирам над нея. Помолих я да дойде през следващите дни до мен и да се видим или разходим. Тя не дойде, чаках я напразно. Все още не можех да ходя до дома й, засега само обикалях около сградата, в която живеех. След два дни получих дълго писмо от нея. Беше доста объркано, но и пълно с мъка. Пишеше, че аз съм я подценявал, че съм я пренебрегнал или наранявал. Реших да отговоря, обаче след още два дни получих отново кратко препоръчано писмо с обратна разписка, в което пишеше че ме призовава да прекъснем всякакъв писмен, устен и визуален контакт. Това много ме наскърби. Отговорих й, че това е последното ми писмо и повече няма да я безпокоя. Казах й, че винаги съм я обичал и не съм я подценявал никога, а напротив, че много съм я ценял, че съм й благодарен за всички оказани грижи и винаги ще я обичам, но щом тя не ме иска, тогава ще се разделим както желае. След това повече не получих отговор от нея. Бях много разстроен, но продължих да се боря. Жаждата ми за живот не бе изчерпана.
        Почти по същото време подновихме писмен контакт с познатата ми от София (тази с ревнивия мъж). Бе казала, че ще ме чака като се върна в България). Тя се разсърди неочаквано. Изведнъж нещо й стана и се извъртя. Във фейсбук имах доста приятели, мои ученици и почитатели. Понякога там „качвах” вече мои публикувани в други сайтове произведения – песни, стихотворения и статии. Доста почитателки пишеха положителни коментари. Ставаха и леки флиртове и закачки. Изглежда тя започна да ревнува от това. Спря да ми пише и заяви, че се била влюбила в по-млад приятел – колега, който уж също имал инсулт. С това успя да постигне целта си, да ме накара да ревнувам. Не можех да повярвам, че за десет дни изведнъж се била влюбила в друг (казваше, че не била спала с него). Само преди десет дни ми се вричаше в любов и си пишехме в скайп. Доста ми се вгорчи настроението, бях започнак да се увличам (но и тя също). Разбира се, мъката ми по Марион бе много по-голяма. Точно тогава за две седмици в Хамбург ме посети моя симпатична и мила позната от Кърджали (бе идвала и в София предишното лято и за един ден и ми помогна да изчистя балкона на апартамента си), с която си пишехме отдавна (готвеше, подреди разхвърляното ми жилище и излизахме заедно на разходка). Това ми помогна да забравя отчасти  страданието си. След като тя си отиде, чрез интернет се запознах случайно с една дама. Започнахме да си пишем почти всяка вечер в скайп. Освен това ми пращаше СМС-и, аз й отговарях. Имах чувството, че е много почтена, коректна и точна, с усет за дълг. Не се бяхме виждали, но контактът ни по интернет бе много приятен и искрен. Сближихме се духовно. Видях я с камерата си и я намерих симпатична и чаровна. Изглеждаше, че е грижовна, интелигентна, готова да помогне и с благ характер. Същевременно контактувах и с още няколко жени, но постепенно намалих контактите. Отвреме на време си пишех и с някои от старите си познати.
        Започнах да се успокоявам и да мисля за скорошното си заминаване в България, но пак си имах нови ядове (получих съобщение, че покривът на апартамента ми в София отново е протекъл, тези нешенски шарлатани – „баш майстори” и псевдоспециалисти, не го бяха поправили както трябва и целият ремонт и боядисването „отидоха на кино”). Исках в края на март, 2012-та, да обявя, че след три месеца напускам жилището си в Хамбург (имах тримесечен срок за напускане) и в края на юни да замина за България. Трябваше не само да събирам багаж и да изхвърлям мебели, за да опразня и освободя квартирата си, но и да прекратя различни видове застраховки, да си доставя нужни документи от здравната и пенсионната служби. Бяха ми отпуснали личнен асистент, за да ме придружава до кабинета на лечебната гимнастика и да ми пазарува. Тази услуга плащаше държавата. Германия все още е истинска социална държава. В България подобни грижи за човека са почти невъзможни. И въпреки всичките социални придобивки и здравни грижи за човека, не можех повече да живея в самота като някакъв отшелник или дори полузатворник. Почнах да губя желание за елементарни неща. Занемарих се, не поддържах чистота и ред в жилището си, нямах желание да си готвя. Контактите ми с други хора бяха редуцирани. Не се срещах почти с никого. Нямаше и с кого. Добре, че поне имах двама частни ученика, които идваха в къщи и два пъти в седмицата ме посещаваше така нареченият „личен асистент”, който ме караше с кола до лечебната гимнастика и ми пазаруваше. Аз трябваше отново да се опитам да подобря здравето си и стигна нивото си отпреди – отново да ходя на големи разстояния, да пътувам с превозни средства и да се движа в гъсто населени места. С една дума налагаше се да се упражнявам да ходя. Всъщност проблемът ми бе само виенето на свят навън, особено на по-централни места (улици, площади, спирки, големи магазини и зали). Да, но се появи пречка. Вместо да ме улеснят в тази ми задача, здравното отделение към социалната служба, под натиска на фирмата, която ми изпрати този асистент, определи, че той нямал право повече да ме придружава до гимнастика или лекар, а само да чисти вкъщи и да ми пазарува. Стана ми ясно, че цялата работа опира до бензина, който се изразходваше. За да не дават пари за това, те си послужиха с този „насилствен метод”.  А и явно нямаха интерес да се оправя, за да може да изпращат асистента дълго време при мен и да взимат пари за това от социалната служба, която им плащаше.
        Една неделя (в края на февруари 2012-та), наобяд, точно когато исках да изляза навън се звънна оттдолу. Натиснах копчето на домофонната уредба. След 2 минути на вратата на жилището ми се звънна отново. Отворих. Беше Марион. Изглеждаше много измъчена. Прегърнах я. Личеше си, че не е добре. Попитах я няколко пъти как е. Тя прошепна с отпаднал глас, че не е добре. Поканих я да влезе. Каза ми, че е била по болници два месеца. Попитах какво й е. Изреди ми диагнози, които не можах да възприема в началото, знам много добре, че тя не лъжеше и не преувеличаваше, винаги е била скромна по отношение на себе си и не се е оплаквала. Спомена ми нещо за кървави петънца в мозъка, за съмнение за множествена склероза и възпаление. Разказа ми, че след като е получила писмото от мен през ноември се е притеснила и е получила припадък. Станало й е лошо. Закарали са я в болница. Там са я държали известно време и са я препратили в психиатрията на друга клиника, където е лежала още шест седмици. Симптомите й бяха подобни на моите – виене на свят и нестабилност навън, но освен това не виждаше и не чуваше нормално с лявото ухо. Каза ми, че имала и шум в ушите. Аз се шашнах. Просто не успях веднага да осъзная положението й. Помолих я да излезем малко на чист въздух. Тя дойде с мен, но видях, че е нестабилна. Седнахме на една пейка. И двамата не бяхме стабилни, държахме се под ръка и се крепяхме взаимно като ходехме. Постоя три часа при мен, приготвих нещо за хапване, но тя почти нищо не яде. Отиде си вкъщи, за да си вземе лекарствата, а и при мен не можеше по принцип да остане, защото й бе топло. Всъщност това бе една от причините, за да не живеем заедно в едностайното ми жилище, а другата бе, че моят дневен режим бе различен от нейния. Тя си лягаше вечер в 23.00 часа и ставаше сутрин в 8.00 часа, както правят повечето хора. Но аз бях нощна птица – тип „сова”. Лягах късно – към 3.00 часа и ставах в 11.00 часа. Вечер бях най-деен. По-рано по това време на денонощието свирех. Даже като студент тогава учех за изпит. А напоследък пишех, бях се отдал на творчество и нощем работата ми спореше. Сега разбрах на какво се дължаха нейните чувствителност, лабилност, нестабилност, неиздръжливост, раздразнителност и неврозитет през последните три години. Тя не само бе в критическата възраст, психически затормозена и разстроена, но и болна. Парадоксът бе, че симптомите й бяха подобни на моите и състоянието й съвпадаше с моето. Започнахме да телефонираме често. Тя се обаждаше по няколко пъти на ден и вечер. Опитвах се да я окуражавам. Казвах й повече да излиза, да се движи, да се наспива и да се храни добре, Това бяха основни важни положителни фактори и предпоставки за оправяне от подобни заболявания на мозъка. Помолих я да ми изпрати копие от диагнозата си и отидох при моя лекуващ лекар, за да го питам. Той каза, че трябва да се направи пункция на гръбначния стълб, за да се установи със сигурност заболяванетода, да се докажат диагнозите и се определи лечение. Това й бяха казвали и други лекари, но тя не желаеше. Не искаше и да чуе за това, а камо ли да го направи. Когато й говорех за заболяването, се дразнеше, не можеше да търпи тази тема. Беше се оставила на произвола на съдбата. Чакаше три месеца ред за часа, които си бе запазила при невролог (в Германия се чака дълго за невролог – по три, четири месеца). И накрая, като й дойде ред, отиде, но понеже имало много хора й станало лошо и се прибрала вкъщи. След три дни минала оттам и попитала не може ли все пак да я влезе при лекаря, наред с другите пациенти, които имаха записан час. Направили й отстъпка и я пуснали при невролога, но тя не си носела медицинските експертизи. Беше се занемарила в това отношение. Лекуващата й лекарка я изпрати на ушен лекар, заради шума. Тя обаче се отказа да си вземе час, защото й казали, че трябва да чака три седмици ред. В крайна сметка аз се обадих и й запазих час при моя невролог (след три месеца) и при ушния лекар за след три седмици. Убедих я, че трябва да отиде. Посъветвах я да подаде молба за изпращане в рехабилитационна клиника, както стана мен преди три години. Тя обеща, но не го направи (Още навремето, когато аз бях зле и тя ме гледаше и се грижеше за мен, си беше същата, що се отнася до попълване на документи, ходене по лекари и организация на подобни неща). Просто не бе „оправна”. Отвреме навреме и ставаше по-зле, други дни се чувстваше по-добре (подобно на мен). Това зависеше много от времето, атмосферното налягане и от това дали се е наспала.
        Аз предложих на момчето (личния ми асистент), който ме караше досега с колата, да продължи да ме кара до гимнастиката, а двамата официално щяхме да твърдим във фирмата, че чистим жилището ми. Той прие. Така и направихме. Но веднъж моят терапевт се разболя и нямах гимнастика. Използвах случая и помолих Никлас да ме закара до дома на Марион, за да й напазаруваме там от магазина, който се намираше наблизо до местоживеенето й. Попитах я какво иска и от какви хранителни продукти има нужда. Каза ми, че не иска нищо, само... „много светли и ярки лалета”. Заболя ме сърцето. Отидохме с колата до цветарския магазин и й купих 30 лалета, а от един турски магазин взех магданоз (знам, че сваля кръвното - тя имаше като мен високо кръвно). После стигнахме до дома й. Никлас (така се казваше момчето) отиде на напазарува (бях му написал подробно, какво да й купи), дадох му пари. Отидох вкъщи при нея. Тя ме чакаше. Бе тъжна и радостна. Знаеше, че се глася да си заминавам за България. Видях, че очите й грееха от щастие, че ме вижда, но в тях имаше сълзи от мъка, защото си заминавах далече – там, където тя нямаше вече да ме види, аз нея - също. Постоях при нея трийсет минути, масажирах я по раменете, беше се схванала, пусна ми музика – песни с дълбоки, философско-лирични текстове. Това съвсем ме уби. В двете стаички почти нямаше мебели. Дъщеря й се бе изселила преди година, бе се преместила в друго жилище. Бе взела почти всичко със себе си. Нямаше даже лампи. Как живееше? Имаше само две нощни лампи. Никлас дойде и донесе покупките. Тя много се зарадва на цветята и на продуктите, нямаше почти нищо за ядене. Дъщеря й уж минаваше понякога да й напазарува, но не бе достатъчно. Трябваше да се връщаме. Предложих й да остана при нея за по-дълго (щях да се върна с такси). Тя не пожела. Като си пристигнах в къщи, й се обадих по телефона и казах, че мога да си сменя решението и да остана. Предложих й да я посещавам понякога с такси (това бе малка утопия, защото нямах пари за постоянни подобни посещения) и да подадем молба за по-голямо жилище, в което да се преселим, за да живеем двамата заедно. Две отделни стаи щяха да ни устроят. Това бе разрешение, защото имахме различен дневен режим и различни усещания към топлината и студа. Можехме да спим в отделни стаи и да имаме относителна свобода на вкусовете и навиците си. Тя обаче ми отговори, че има страхове и не може да се реши, че не е и в състояние в момента да се мести в друго жилище. Плашеха я моите темперамент, емоционалност, импулсивност, гореща кръв, както и това, че понякога говорех възбудено и приповдигнато. Повтори се същата ситуация от преди  три години (но с обратен ход), когато тя искаше да вземем по-голямо жилище, а аз не можех, поради заетостта си с уроци и свирене, а по-късно защото получих инсулт, бях с влошено здраве. Наистина, едно преместване е свързано със стрес и напрежение. Човек с мозъчно заболяване трудно би могъл да понесе такъв ужас. Казах й, че ще почакаме, докато се пооправи, аз имам търпение, само тя да поиска. Но... не поиска. Беше се примирила, не й се местеше, така й било спокойно, не искала да се натоварва. Било и напрегнато с мен, щял съм да я натоварвам емоционално и психически, а на нея й трябвало спокойствие. Всъщност бе нещастна, поради цялата тази ситуация. Бя неудовлетворена от живота си в личен, професионален, сексуален и социален аспект. С една дума обичаше ме и искаше да е с мен, а всъщност не се решаваше. На български има една малко по-грубичка поговорка – „хем иска, хем не му стиска”.  Разбира се при нас нещата бяха много по сложни. Тя просто бе травматизирана от цялата наша ситуация, бе съсипана от болестта ми и грижите, които положи за мен, от смъртта на майка си, на кучето си, от това, че дъщеря й ходеше с един мъж на моята възраст, от тежкия живот, който бе водила и по-рано, преди да ме познава, от това, че майка й навремето, като малка, я командвала и подтискала. Казах й, че искам да се грижа за нея, да й помагам и съм готов да остана в Германия, да й бъда в помощ. Но тя не виждаше смисъл. Попита ме имам ли си някого и бил ли съм с други жени. Казах й, че в момента имам една позната, с която имам писмен контакт и че в момента нямам никаква друга сексуална връзка. Така от разстояние (тя в едно жилище, аз – в друго) не можехме да си помогнем. Не можехме и да се посещаваме (само с такси) в състоянието, в което бяхме. Оставаше само вариантът да се кандидатираме за двустайно жилище и да чакаме. Но тя не искаше. Какво можех да направя? Реших поне да й купя легло. Тя нямаше. Предложих да й дам моите мебели и лампи, когато си замина. Тя каза, че не иска. Щяла да си спомня за мен и да я боли. Явно ме обичаше. Поне това ново легло, което щяха да й докарат от магазина, щеше да й е от полза, защото тя спеше на едно канапенце и гърбът я болеше. Можех да взема от един склад, в който работеше Венци, използвани мебели - телевизор, двойно легло и лампи, но складът бе далеч извън града и нямаше как да взема кола до там, за да ги платя. А и тя каза, че няма нужда.
        Бе 18-ти март, 2012-та година. Тази дилема остана пред мен, трябваше много скоро да я реша. А какво щях да реша? Да си замина за България или да остана? Спомних си думите на лекаря ми: „Опитайте се да си помагате взаимно, ама гледайте да не си навредите повече един на друг”. Имаше ли смисъл да остана? Така се натоварвахме психически взаимно, а резултатът бе „Нито напред, нито назад”. Жилището ми бе занемарено и замърсено (бе станало неуютно), мебелите ми - почти счупени. Аз повече не можех да живея така самотен, без помощ и другар в живота (друга германка не исках да търся). Тя схщо не бе в състояние да направи много за мен. Исках да й помагам, но нямах големи възможности при това положение. Трябваше да се съберем в едно жилище (така щяхме да си помагаме пълноценно), а тя не искаше, нямаше и физическа възможност, не желаеше да чака ред за такъв апартамент, да мине малко време, за да се поуправим здравословно (поне единят от двамата – аз бях почнал да се стабилизирам отново и се надявах да се подобря след известно време, да добия предишната си форма).
        Спомних си думите й, отправени към мен: „Ако останеш тук и нещо стане с мен, какво ще правиш тогава? Ти трябва да отидеш в Родината си, в собствения си дом. Там и климатът е по-добър за теб, както и храната. Там ще намериш стабилна жена, която да ти помага в живота и ще бъдеш в добри ръце. Там ще си щастлив! Ние трябва да вървим „всеки по своя път”! Да обичаш, означава не само да искаш да бъдеш с някого, но и да можеш да го оставиш!”...  Сетих се за репликата на Шекспир: „Животът е сцена и всички ние сме актьори”. Бих добавил: „Животът е рок маратон и всяка отделна песен в него би могла да се почуства и възприеме по различен начин, да се прецени и тълкува от различни гледни точки. Получава се нещо като „Paralax“ (Паралакс), който « характеризира видимото изместване положението на един наблюдаван обект, дължащо се на наблюдението му от две различни точки»).

                  *********************************

Дани, не е лесна дилемата ти. Това е генерално решение. Повечето хора от България биха ти казали да не изоставяш добре уредената държава. Всеки има лош опит със здравните институции /дефакто те не съществуват/. От друга страна не можеш да бъдеш все сам.
Или оставаш и помагаш както можеш на Марион или скачаш с двата крака в полу-известното и се връщаш в България. А там какво ще се случи - никой не знае бъдещето си. То понякога и в това има чар:)

Здравей Даниел,
Прочетох с удоволствие главата “Паралакс – дилема” защото до голяма степен намерих себе си. Още по странно намирам че проблема паралакс стои не само пред теб но и при мен и до известна степен пред всички. Разликата е че докато сме млади и здрави се впускаме в проблемите без да мислим, а като остареем още остава чувството че вървим по този начин напред, към прогрес. Дали е така един Господ знае, но според мен е пределно ясно да живееш в Германия или Холандия е много по разумно. България си остава дива страна въпреки че е с един крак в Европа. Въпреки че и ти и аз живеем вече повече от 20 години в чужбина си оставаме чужденци и самотни. Този проблем е дискутиран още в диалозите на Сократ. “Въпрос – къде е по добре да живее човек – в царството на кучетата или в царството на лъвовете – отговор – ако си лъв и живееш в царството на кучетата рано или късно ставаш куче – ако си куче и живееш в царството на лъвовете имаш шанс да станеш лъв” изборът е твой.

Дилемата не е лесна. Ама след като й предлагаш да живеете заедно в едно жилище и тя те обича, тогава защо не иска?

Когато човек е изправен пред дилема и разумът не помага - слушай сърцето си.Твоят вътрешен глас и инстинктът ще ти помогнат да се ориентираш.Когато се обърнеш назад и там няма път за връщане,когато погледнеш напред и не съзираш светлина,която да те води-слушай сърцето си.Но веднъж решиш ли-поемаш своята отговорност.Трудността произтича от готовността ни или нежеланието ни да поемем отговорност за своите решения.Лесно се дават съвети- трудното е да не упрекнеш другия,че те е посъветвал погрешно.Затова-слушай сърцето си.То най-добре знае от какво се нуждаеш и накъде е пътеката.Понякога животът ни предоставя само два цвята-чер и бял.Но от тях могат да се получат и други цветове-нюанси на черното или бялото.Когато човек губи нещо не знае какво печели и обратно,когато печелиш нещо,не знаеш какво губиш.Никога нещата не са еднозначни-нито само лоши,нито само добри.Ако останеш в германия ще имаш Марион край себе си,но но за сметка на това от какво би се лишил?Ако прецениш,че България е твоето пристанище-печелиш дом,родина,стари познати и приятели,евентуално нови духовни и интелектуални занимания,но все пак от нещо ще си лишен.Кое е то? Прецени без кое можеш да живееш или с кои недостатъци ,трудности и проблеми можеш да живееш.Но така,че твоят най-добър приятел Даниел Авдала да не пострада от това доколкото е възможно.Ние никога не желаем злото на най-добрите си приятели,нали? Особено пък ако това сме си самите ние.Наскоро една приятелка ми изпрати следната мисъл:"Когато казваш "да" на другите,помисли дали не казваш "не " на себе си.Сигурна съм,че когато узреят нещата и трябва да се случат,то те ще се случат по най-добрия начин за теб.Помисли си дали не е имало и други случаи ,които доказват,че говоря истината.Нещата се случват когато им дойде времето.Бъди жив и здрав! Сигурна съм,че имаш огромен потенциал,закойто и не подозираш дори и ще се справиш блестящо с предизвикателствата на живота.Успех!

Към втория коментар: До някъде съм съгласна с изказаното становище,но смея да твърдя,че то е субективно.Аз също живея зад граница вече 12 години.За мен не е проблем дали се намирам в царството на кучета или лъвове,защото имам себе си и пренасям в което и да е царство характеристиките на собственото ми аз.И Робинзон Крузо е живял на самотен остров,но не е станал канибал,нали?Човешкото е надделяло.Ако си склонен да се влияеш от средата ,която обитаваш,това ми прилича на кораб без платна.За такъв кораб попътен вятър няма.Човек на интелектуалния труд съм,но се препитавам като чистачка.Досега никой никога не се е отнесъл с мен като с чистачка(не ,че има нещо срамно в това).Препитавам се с чистене,но остатъкът от деня го посвещавам на любимите си занимания-четене,писане,общуване със света на хората,културата и изкуството.Някога те бяха моя професия и се задъхвах от усилията,които полагах.Сега имам привилегията(намерила съм този начин) умственият труд,с който някога се препитавах,сега да го върша за удоволствие.При това много повече часове и по най-различен начин.Цената се казва СВОБОДА.Никога не съм мечтала да емигрирам и винаги една част от мен си е останала в България.В миналото ,години наред ,всред хиляди хора съм се чувствала самотна.Сега съм сама,но вникакъв случай не се чувствам самотна.Всичко е вътре в нас.И на Луната да се преселим,ако не сме в хармония със себе си,ако сме във вътрешен конфликт със себе си пак няма да се чувстваме уютно.У всеки един в душата може да има едно незапълнено ,празно пространство.Въпросът е да приемем предизвикателството да съжителстваме с този "недоимък" в мир и да разберем,че ако човек не може да общува добре със себе си,да си е самодостатъчен, той лесно допуска самотата и скуката да са негов попътен вятър.Когато ми казваха"Ако не можеш да промениш света ,промени себе си",ми се струваше,че ме съветват да тръгна по пътя на компромисите и отстъплението.Всяко кътче по света има своите "за" и "против".Въпросът е какво точно търсиш иискаш

Не е любов да сграбчиш живота на другия,не е любов от слабостта да си търсиш подслон.Не е любов да оковаваш някого с чувство. Не е любов...Защото слабите не са способни на любов,защото любовта е даване!О.Петков.

Досред нощ стоях будна и разсъждавах за откровенията ти ...Прочетох всичко на един дъх.Да бъдеш силен винаги е невъзможно!Повече от всичко,всеки се нуждае от добра дума и нежност...Ако те попитам за войната,вероятно ще ми цитираш дадено произведение.Обаче не си и помирисвал война.Не си държал в скута си главата на най-близкият си приятел ,и не си превръзвал раните му... ако обаче те попитам за любов,ще ми цитираш сонет.но имал ли си чувството,че Бог ти е изпратил ангел на Земята-специално за теб и да знаеш,че ти си нейният ангел.Да я обичаш безумно ,да си винаги до нея във всичко...и в боледуването и в радостта...Да знаеш какво е да бдиш над нея ,да спиш седнал в болницата...да чакаш чудото....да се случи.Понасял си много и истински загуби и всичките от любов любовта,която носиш приятелю в сърцето си...и си се чувствал безкрайно уязвим.Обичаш я истински все още -тя е любовта на живота ти!Обичаш я,но повече обичай себе си!Гледам те и виждам интелигентен и уверен мъж,който е решил да постъпи правилно с остатъка от живота си.

Има една стара българска поговорка , ще я допълня само така :- "Пияният ще изтрезнее и ще може да се говори с него, лудия, ако е опасно луд, ще го затворят в лудницата, ако не е опасно луд, може и да "превключи" и пак ще можеш да говориш с него, но с простака нямаш и най-малкия шанс да коментираш каквото и да е". В днешна България простаците преобладават. Простащината се издига в култ при всички обстоятелства и по този начин за интелигентния и образован човек има само два варианта - 1.-ви : Или да се изолира по всякакви възможни начини от перманентно заобикалящата го простотия и 2.-ри: Или да напусне страната. Болшинството предпочита втория вариант. Когато царува простащината не е възможно да има повече от една гледна точка, така както свинята си остава свиня и СОС/селяндура си остава селяндур/ и свинята но може да бъде коронована за Уелски принц.