Deep Purple Mk VI, Deep Purple MK VII

                    от Даниел Авдала

Рок-динозавърът продължава да     „бълва огън”     

    След като през 1993 година Ritchie Blackmore внезапно напуска „Deep Purple“ по време на концертно турне, групата, мениджърите и продуцентите се оказват в доста неприятно положение. Музикантите трябва да платят огромна неустойка на организаторите на концертите. Необходимо e да се реагира бързо, но как? За два дни, без пълноценни репетиции, не може да се намери китарист за лайф на сцената. Jan Gillan се сеща за един много добър професионалист, с който той е имал участия и когото добре познава. Светкавично му се обажда, и наистина, китаристът се отзовава на молбата на певеца. В гупата незабавно пристига младият, но надарен „техничар на китарата” Joe Satriani. Роден през 1956 г. в New York, способният „американски италианец” още като юноша предава уроци по китара. Участва в концерти на групата „G 3“. През 1988 г. той става китарист на Mick Jager, впоследствие свири с различни известни музиканти като Eric Johnson, Ingwie Malmsteen, Brian May, Paul Gilbert и др. Стилово творчеството на Сатриани обхваща Blues, Rock, Hard Rock, Progressive Rock. Китарата му е марка „Ibanez GS“. Той е бърз и техничен, освен това е интелигентен и начетен музикант, който лесно може да „се напасва” към други колеги. През 1994 година Сатриани е едва 38 годишен, но с достатъчно опит, за да участва в такъв класен и популярен състав с традиции и богата творческа съдба, като „Пърпъл”. Веднага след пристигането си, Джо се включва успешно в кратките репетиции и продължава започнатите многобройни концерти, прекъснати за кратко, поради внезапно създалата се конфузна ситуация. Те преминават успешно. Публиката в Европа и в Япония познава високата класа на младия китарист и приема добре групата с „ново лице” – Deep Putple Mk VI. Сатриани успява умело да замести неповторимия Ричи. Разбира се, има подробности, с които той не може да се справи перфектно, защото Blackmore e единствен и неповторим. В общи линии солата са добре изсвирени, не се забелязват някакви „дупки” или недостатъци. Сатриани дори е по-бърз от Ричи, но не може да „вдъхне душа” на композициите, като него. Няма я топлината, мекотата и музикалната гениалност на Ричи. След края на турнето, на Сатриани бива отправено предложение да се включи завинаги в състава, но той отказва, поради още неизпълнени други договори и предстоящи негови солови изяви и участия. Настъпва момент, в който може да се помисли спокойно, за нов подходящ заместник на Ричи. Въпреки това, не е приятно да се отлага дълго, както за групата и за мениджърите, така и за феновете й. Имиджът трябва да бъде запазен, докато не е станало късно. Отново Gillan се справя с положението, все пак той е „виновника“ за „абдикирането” на Blackmore. След напускането на авторитарния виртуоз, певецът може да „диша свободно” и донякъде поема „ръководните функции” в групата в музикално и организаторско отношение. Той извиква друг американец – Steve Morse, роден през 1954 година в Ohio (това е третият американски китарист, заместник на Ричи в състава, след Bolin и Satriani). Моrse е много добър китарист, той изучава класическа и джаз китара в музикалното училище в Miami, избран е 5 пъти за „Cuitar Player of the Year“ от „Guitar Player Magazine“ и е номиниран 6 пъти за Grammy. Morse основава Fusion групата „Dixie Dregs“. През 80-те работи като пилот и същевременно взима участие в популярната американска Progressive Rock група „Kansas“. В музикално отношение той се очертава като един отличен китарист в стил Jazz Rock, Progressive Rock, Funk Rock, повлиян силно от класиката, понякога използващ елементи на Country и Blues. Основните направления, на които той отдава творческите си амбиции и желания, обаче, си остават Hard Rock и отчасти Heavy Metal Rock. Междувременно Steve Morse свири със Steve Nowe от „Yes“ и с басиста Dave LaRue. През 1984-та основава „Steve Morse Band“. Същата година и през 1985-та, на концертното турне в Европа с групата гости участват музиканти, като певците и китаристите Еric Johnson, Alex Ligertwood, Peter Frampton, Albert Lee, Van Temple и цигуларят Mark O’Conor. Морс свири на концертно турне и с група „Rush“. През 1986-та Морс „влиза” в групата „Kansas“, с която записва албумите „Power“ и „In the Spirit of Things“. Особено популярен от този период става хитът на групата „Аll I Wanted“, на който един от композиторите е и Morse. През 1991 година, между 2 концертни турнета, Морс напуска „Kansas“. През 1992 година, заедно с Dave LaRue и цигуларя Jerry Goodman от „Mahavishnu Orchestra“, Морс издава албума „Bring’em Back Alive“. През 1993 година Steve Morse е повикан спешно от „Deep Purple” за заместник на Ritchie Blackmore, след краткото участие на Joe Satriani. Steve Morse e високо интелигентен музикант, талантлив китарист, отличен импровизатор, бърз и техничен. Старателен и работлив, тих и скромен – той може лесно да се нагоди към стила на други музиканти, като същевременно композира и налага деликатно и тактично свой стил, но без да командва. Точно такъв човек е нужен на „Purple“ и най-вече на Gillan, който преди това често остава в сянката на Blackmore и влиза в остри противоречия с него, както и в „борба” за първенство и доминиране в състава. Може би, това е защото зодиите или характерите им не пасват – Gillan e «лъв», а Ritchie – „овен”. Morse също е „лъв” и много добре си пасва с Gillan по отношение на музикално-стилово, композиционно, творческо, организационно и колегиално равнище.
     През февруари, 1995 година, „Deep Purple Mk VII“ започват записи на своя 15-ти пореден студиен албум - „Perpendicular“ в Orlando, Florida в „Parc Studios” на „Greg Rike Productions“ с тонрежисьорите Darren Schneider и Keith Andrews. Албумът е готов през октомври, 1995-та, и е мастериран в New York от Greg Calbi. Този албум „набляга” още повече на започнатата в предишните три албума музикална линия на стила Progressive Rock. Основна мелодично-стилова «цветова» окраска, характерна за цялостния музикален стилов облик на албума e Hard Rock и Heavy Rock, т.е. започнатата вече „тенденция” в трите предишни албума, записани с участието на Gillan и Blackmore. Най-силните композиции от албума са „Vavoom: Ted the Mechanic“, “Losen my Strings” и „Sometimes I Feel Like a Screaming”:

http://www.youtube.com/watch?v=Rz65kQPXKOE&feature=related

(Ted the Mechanic – Live Melbourne 1999)

http://www.youtube.com/watch?v=pB5ggtMX9n0&feature=related

(Losen Мy Strings)

http://www.youtube.com/watch?v=h7xF51AFkys

(Sometimes I Feel Like a Screaming, live)

   Други прекрасни песни са „Cascades: I’m Not Your Lover”, „The Aviator“, “Rosa’s Cantina” (по-лека, типично пърпълска песен в стил леко насечен фънки-рок), “Somebody Stole мy Guitar“.

http://www.youtube.com/watch?v=6csmN76irz8&feature=related (I’m Not Your Lover)

http://www.youtube.com/watch?v=gA9B36yI22k&feature=related (Rosa’s Cantina)

   “Pependicular” притежава висока музикална стойност. Композициите са брилянтно-съвършени и „изчистени” – в тон с новата концепция на групата. Симфонично-класическата линия е продължена и още повече застъпена. Особено характерни за повечето тракове са компактните и плътни фигури на Морс и Лорд, синхронът е превъзходен, типични са лиричните „Гилански моменти” (подплатени с гениален инструментал в същия стил), които се редуват с тежки, напластени рок фигури. В някои песни певецът наслагва повече вокали. Солата на Лорд са по-кратки, но виртуозни и съвършени. Той „си служи” перфектно както с пианото и органа, така и със синтезайзера. Морс изпъква с невероятната си техника и бързина. „Техничарят” предпочита солата в горния край на грифа на тънките струни. Понякога влиза в изкусен инструментален „диалог” с Лорд или двамата свирят в синхрон на терци. В някои песни китарисът използва „Pinch Harmonics“ /Squealies („Ted The Mechanic“ и „Somebody Stole My Guitar“).

http://www.youtube.com/watch?v=5I5O8P-r5Rk

(pinch harmonics – guitar lesson)

    Има моменти, особено в по-лиричните части, в които Морс сменя „блендата” на китарата при сола – придава на звука много специфичен нюанс, чрез удължаването му през компресор и същевременно завъртане на потенциометъра с малкия пръст при всеки изсвирен тон и пик с перцето („I’m not Your Lover Now” на концерта в Melbourne). Смяната на инструментално-ритмичната динамика в някои песни е особено характерна за цялостната мелодическа структура. Редуването на бавни и бързи части, нещо характерно за „Пърпъл”, е застъпено и в този албум. Интродукциите на пианиста и китариста в повечето песни са нежни, лирични, бавни, както и в предишните албуми, но тук встъпленията на Лорд са още по-кратки. На 17 юни, 1996 година, в Parice е записан концертния албум „Life at the Olympia 96“. На него, освен новия албум, е представена поредица от по-старите незабравими класически хитове на „Deep Purple“, които се посрещат с възторг от публиката.  На концерта като гости участват още музикантите Vincent Chavagnac – saxophone, Christian Fourquet – trombone, Eric Mula – trumpet.
       През 1998 година, след концертно турне, групата записва следващия си, 16-ти поред, студиен албум „Abandon“. Записът е напправен в същото студио във Флорида, със същия тонрежисьор. Предполага се, че заглавието в превод „изоставяне, безотговорно напускане”,  e употребено с иронична стилистична отсянка и има връзка с внезапното напускане на Blackmore. Тъй като песента „Don’t Make Me Happy“ е записана погрешно „моно”, вместо „стерео”, тя не е миксирана допълнително при последното смесване. Интересното е, че на последно място в албума е записана старата композиция „Bloodsucker“от албума „In Rock“ 1970, но леко преработена, и преименована на „Bludsucker“. Албумът съдържа общо 12 композиции. Той звучи тежко, в стил Hard Rock и Heavy Rock, като още повече е засилена линията на Progressive Rock и се чувстват осезаемо елементи на Jazz  Rock и Simphonic Rock. Нежните, лирични части присъстват както винаги и се редуват с тежки, напластени рок мотиви. Kато че ли цялостният музикален облик наподобява на моменти смесица между стиловете на новия „Purple“, последния „Kansas“ и „Gillan“. Много характерни са едновременно изсвирените от Лорд и Морс солови фигури, след които обаче двата инструмента се разделят и солират поотделно. Интересни са песните „Аny Fule Kno That“, „Almost Human“, прекасната балада в типично „пърпълски стил” – „Don’t Make Me Happy“, “Watching the Sky” “Fingers To the Bone”.

http://www.youtube.com/watch?v=1RltOLY4gF0&feature=related

(Almost Human)

http://www.youtube.com/watch?v=wlVslwkCDu8&feature=related

(Don’t Make me Happy)

http://www.youtube.com/watch?v=-fFZ_rWjrss&feature=related

(Watching the Sky)

http://www.youtube.com/watch?v=CC6IvETcz08&feature=related

(Fingers To the Bone)

   През април, 1999 година, „Deep Purple“ изнасят и записват в Melbourne, Australia, един от най-добрите си концерти, който излиза през октомври, същата година на двоен Audio Disc и на DVD. Oзаглавен е „Total Abandon“ (явно намекът за разочарованието на групата от постъпката на Blackmore започва да се превръща в «хронична» ирония и «горчиво» мото на състава). Албумът се състои от 16 композиции. Единадесет са на първия диск и само пет – на втория. В първия диск са представени композиции от последните 2 албума, а именно: „Тed the Mechanic“, „Blood Sucker“(присъстваща и в „In Rock), „Almost Human“, „Watching the Sky“, „Sometimes I Feel Like Screaming“. Останалите песни „Strange Kind Of Woman“, „Pictures of Home“, „Woman from Tokio“, “Fireball”, “Smoke on the Water” са от „доброто старо време”:

http://www.youtube.com/watch?v=_MhKGmjyQWo

(Pictures of Home)

http://www.youtube.com/watch?v=AgZ43g78P_I

(Fireball)

http://www.youtube.com/watch?v=rklDgJgIsCQ

(Woman from Tokyo)

   Вторият диск съдържа незабравимите „Lazy”, „Perfect Strangers“, „Speed King“, „Black Night“, „Highway Star“:

http://www.youtube.com/watch?v=dOzebZ1sc8M

(Black Night)

http://www.youtube.com/watch?v=cymyB-IRkCI

(Highway Star)

    Извънредно силният албум се откроява с кристални инструментални партии. Лорд и Морс са в превъзходна форма, солата са им гениални. Glover и Paice „подлагат” много „здраво” с ритмичната секция и са в стабилен, плътен синхрон. Gillan пее чудесно. Може да се каже, че при интерпретацията на старите „парчета” Морс се включва умело и успява достойно да замести Ричи.
     В края на 1999 година настъпва едно изключително събитие. По случай Милениума, „Deep Purple“ решават да изнесат неповторим до тогава (след този от 1969 година насам) концерт в „Royal Albert Hall“, London, пред най-запалените си почитатели и своята най- интелигентна и музикална публика. В основата на това начинание стои геният Jon Lord. Успяват ли великите музиканти да реализират това си намерение?

                                                   Даниел Авдала